На Николай

     Вали сняг. Минувачите, забързани, замислени, минават покрай нас, без дори да ни удостоят с поглед. Всеки се е запътил за дома – там, където ще стопли душата си сред близките, и тялото край огнището. А моят дом и огнище си ти, само ти ме сгряваш, само ти възпламеняваш страстите, загнездени в най-дълбоките дебри на сърцето ми.

  Всеки момент ще дойде автобусът. Той ще ме отнеме от теб – единственият, специалният, моят…И ето го, задава се зад завоя. Вкопчвам се в теб, целувам те жадно с премръзнали устни, прегръщам те. След секунди вече ти махам зад замъгленото прозорче. Ти така развълнува сърчицето ми и то тупти, тупти. Ти си магия, лудост, пожар. И си само мой…Обичам те, обичам те, обичам те – да ти го шепна още искам. Усмивката ми сияе, очите блестят. Изпивам с поглед красивата гледка. Аз съм като лист, като снежинка – толкова лека, толкова чиста и свободна.А ти си сякаш още до мен, още си реален, разсейваш се като дим във въздуха и после пак се сливаш с пламъка в душата ми.

  Внезапно още по-силно опиянение връхлита ума ми и аз моля шофьора да спре. И слизам – не знам къде, не знам защо, но нали си с мен, не ме е страх, не се тревожа…И се затичвам, крещейки името ти и колко те обичам. Аз ли си бях луда, ти ли ми влуди, но по-щастлива не съм била.

   И една бяла кола – бяла като снега, бяла като чистата ми любов към теб, минава през мен, а устните, които те целуваха до преди миг, прошепват “Нико…”