НА ПО-НИСКО СТЪПАЛО

     Денят беше мрачен и потискащ. Ръмеше слаб дъждец и правеше атмосферата още по-тягостна.

     - Не искам повече да се виждаме - каза му тя, без да го погледне в очите

     Напразно се мъчеше да улови погледа ù.

     - След всичко което преживяхме? – едва успя да промълви.

     Болка и отчаяние го стиснаха за гърлото.

     - Да. Ще си останем приятели.

     - Приятели!? Ти сериозно ли говориш?

     - Напълно сериозно.

     - Но аз те обичам. Не мога да те приема само като приятелка.

     - Ще ти се наложи. Това, което е било, вече не може да бъде.

    - Не съм те избирал за приятелка, потърсих близостта ти на жена. Въпреки това, което чувам, ще се опитам да съхраня чувствата си, което ще остане една протегната ръка към тебе и ако си промениш решението, винаги ще можем да започнем отначало. Мисля, че връзката ни не е изчерпана, заедно можем да постигнем още толкова неща, можем да бъдем щастливи.

     Тя мълчеше и клатеше глава в знак на несъгласие с думите му. После тихо промълви:

     - Откраднато щастие.

     - Откраднато, но щастие. По-добре откраднато щастие, отколкото безразличие и сивота.

     - Това е твоят избор. Моят е друг.

     - Не убивай всичко. Понякога то може да се върне, когато го поискаме, но понякога не. Може един ден да се окаже, че това е било най-хубавото нещо, което ни се е случвало в живота. И ще е голяма болката, когато знаем, че сами сме си виновни.  Тогава едва ли ще можем да си го простим.

     - Възможно е. Но така ще се чувствам тогава, а сега чувствам друго.

      От нея вееше хлад. И не само от нея, повя и откъм реката. Той закопча по-високо дрехата си и рече:

     - Приятелството е по-ниско стъпало в отношенията между нас. В еволюцията на чувствата, дори връщането назад не би представлявало интерес за двама ни.

     - Ще променя живота си. Искам да внеса в него ред и яснота. Помисли малко по-сериозно и ще видиш, че имам право – рече тя, и му подаде ръка. – Довиждане, приятелю. Благодаря ти за всичко.

     Жената бързо се отдалечаваше, дъждът поглъщаше стъпките ù. А той, останал сам, се почувства захвърлен в пустинята на отчаянието си. Дори шумът на реката стана глух и едва доловим,  Озова се в страшния капан на безизходицата. Не знаеше накъде да тръгне. Накъдето и да тръгнеше, щеше да стигне все до стената на мъката и болката си. Даваше си сметка, че щеше да му бъде адски трудно, че пътят за излизане от това състояние ще бъде безутешно дълъг и стръмен. Но нямаше никакъв избор – изборът беше направен от нея. Той трябваше да понесе последствията и да намери сили в себе си да ги надживее, за да продължи напред.