На прага на страха
На Билал
Линейката подскачаше по неравните пътища надула сирената до крайност. Седях на столчето до носилката, опитвах се едновременно да прикрепвам люшкащата се банка с физиологичен серум и да следя по неравностите на сърдечния пулс крехката нишка живот в тялото на жената, която потрепвайки на монитора изтъняваше пред очите ми. Двете ù ръце стискаха здраво дръжката на забития в корема ù нож, сякаш знаеха, че изваждането му щеше да пререже нишката окончателно. Тъмните ù очи приличаха на въглени и изгаряха лицето ми щом се взряха в мен. Мисля че не виждаше нищо около себе си включително и мен, но като някакво увивно растение гребеше въздуха с листата на погледа си, за да поплува още малко в света около нас.
Не разбрах какво се беше случило. Просто анонимен сигнал за прободена в корема жена, захвърлена в покрайнините на малкото селище Х.
Облеклото ù издаваше арабския ù произход, явно беше от намиращия се в района бежански лагер. Когато заговори се изненадах, че разбирам думите ù, макар че бяха изминали доста години откак се върнах от сирийския си гурбет. Не всичко ми беше ясно, но повечето думи разбирах...
Трябваше да я спра да не говори, за да пести силите си, но духът ù сякаш не беше в тясното пространство на линейката, а някъде отвисоко дирижираше произнесените думи като при изповед...
- Знам че си тръгвам... Азхаб... Но ще разкажа... Обещах на онази жена ... По добре късно отколкото никога. Аллах ще ми прости. Аз няма ...
Ние сме ...Мадюнин лил абад. Вечни длъжници... Вечни като пясъка в пустинята... От първия до последния човек от нашето племе, от стареца до новороденото всички сме вечни длъжници. Всъщност ние не остаряваме. Рядко доживяваме четиридесет. Корените ни са тръгнали преди повече от столетие от осъдени на смърт... Официално мъртви, неофициално запазени все млади, здрави и силни. Позволили им да създават поколение. Под друга самоличност им осигурили дом, образование, обноски, тренировъчно обучение по стрелба, правене на бомби, източни бойни изкуства и др. Периодично някои избрани били изпращани на мисия, която отнемала живота на неверници, включително и на самия избран. Длъжникът не принадлежи на никого освен на повелята. Понякога избраните от деца се обучават за убийци от висш клас и години се подготвят за своята мисия, която продължава няколко минути. Никой от нас не разполага със себе си. Не се страхуваме от смъртта. За нас тя е високия връх, към който се стремим цял живот. Страхуваме се само, че няма да сме достойни за повелята…
Всички поколения вечни длъжници изплащат дълга на първите. През целия ни съзнателен живот единствената истина остава повелята. Единствения избор е нейния, единствения глас, който чуваш наяве и насън е нейния с единственото послание „Длъжник си и си длъжен!”
Понякога дългът повелява цяла група да напусне селището, държавата дори и да се засели някъде другаде задълго. Преди години в Кипър са се преселили длъжници, за да наклонят везните в полза на мюсюлманските жители при избора на президент.
Понякога е трябвало да създават размирици в определен регион, за да бъде обявен за опасен и да се създаде предпоставка за военна намеса.
Друг път присъствието на групата трябвало да промени преброяването на дадено селище или да издейства промяна на статута на цяла област до степен автономия, маскирайки коренното население... Никой от нас няма право на мнение, няма право на дом, няма право на децата си. Обичта е табу. Има само дълг вечен, неплатен и червен като кръвта, която е еднаква и във вените на убиеца и на убитите...
Търпях и щях да търпя колкото ми е отредила повелята, но нещо се пречупи в мен след като изкарах една шестмесечна мисия внедрена като домашна помощница в дома на един европейски посланик. Бях изненадана от отношенията, които имаха помежду си, особено от отношението към децата. За пръв път в живота си виждах някой безнаказано да прегръща и целува дете. Бях втрещена и потресена. Нещо повече, дори към мен се отнасяха с уважение и обич. Децата ме харесваха и често търсеха близостта ми. Колкото повече наближаваше края на мисията ми, толкова повече се привързвах към тях, а и те към мене. Тогава за пръв път си зададох въпроса: как се ражда предателството? Дали когато предаваш принципи, с които си закърмен или когато предаваш някого когото обичаш и който държи на теб?
Но бях длъжница по съдба и нямах нищо освен свещения и вечен дълг. Дори съвест не ми се полагаше. Убих гостуващия в дома на дипломата местен политик и някак успях да избягам. Успях да прикрия и чувствата, които ме обземаха когато наблюдавах децата си по време на сън. Не ги погалих, не ги целунах, а знаех, че мога да го направя и направя ли го - ще ми олекне. Подтиснах новото чувство, но не успях да го убия.
Един ден децата ми (само на по пет и седем години) бяха превърнати в живи бомби за да убият други деца... Умряха непогалени в името на нещо, което не познаваха и не разбираха. Не можеше това да е желанието на Аллах, нали децата са цветята на тази земя, ако цветята се превърнат в убийци, какво остава за останалите живинки...
Исках да разкажа на онази жена, журналистката, истината за нас, преди да умра, но тя не дойде... После ме откриха... Дано смъртта ме измие от греха и дори Аллах да ми прости, аз няма да си простя, че живях без да обичам...
Жената замлъкна. Очите ù зашариха нервно по тавана после спусна клепачи и притихна... Грабнах дефибрилатора. Напразно усилие. Правата линия на монитора отказа да се промени... Пристигнахме в двора на болницата. Сирената спря воя си. Носилката понесе своето мълчание към коридора на Патоанатомията. Аз закрачих бавно по паркинга опитвайки се да се отърся от чутото. Или може би да го заключа в съзнанието си.
Вой на сирена нахлу иззад гърба ми. Друга линейка задъхано спря и екипите се разшетаха. Някой произнесе познато име:
„Известната журналистка Е.К. – катастрофа на път към град Х. На прав участък. Дано се оправи...”
„Дано се оправи”- Подозрението повтори като ехо думите вътре в мене. Ето кого е чакала неизвестната длъжница със забития нож. И може би, ако Е.К. се оправи бих могъл да се срещна с нея и да ù разкажа... Но случайна ли е била тази катастрофа? Усетих как пипалата на страха се увиха около гърлото ми...
Споменът нахлу в главата ми и ме върна години назад по време на работата в болницата в Дамаск. Случаят на колегата д-р Колев... Веселяк, работохолик, отзивчив. Завеждаше неврологичния сектор.
Обвиниха го, че по време на преглед е докоснал по непристоен начин пациентка. Нищо такова нямаше. Бях там. И макар че бях там когато ме привикаха в съда за свидетел излъгах, че не съм бил в стаята по време на прегледа. Осъдиха го.
Дълго сънувах лицето му...
Къде започват границите на предателството? Където предаваш принципи, с които си закърмен или където предаваш някого когото обичаш и който държи на теб?
Може би на прага на страха...
© Дочка Василева Всички права запазени