На самотната гара
1.4K
0
0
2 мин за четене
Толкова бързо минаха дните, след като той й каза, че ще заминава.
Първоначално тя не взе на сериозно думите му, мислеше, че е поредната приумица, на болния му мозък... но въпреки това плака цяла нощ, само при мисълта за това.
Не можеше да си го представи дори.
Да се събужда без този човек, който е смисъла не нейния ден, нейния стимул.
Тя ставаше с мисълта за него, отиваше на училище, където всичко й беше адски антипатично, но въпреки това тя приемаше всичко с усмивка, мисълта, че вечерта ще е с него я крепеше, един прекрасен завършек на деня... сгушени, гледащи сериалите по телевизията... колко приятно и беше да разпуска по този начин...
Цяла една година в неговите прегръдки, цялата една година с неговите караници - не можеше без тези неща.
Той я караше да се смее, гъделичкаше я, лигавеха се... той я правеше истински щастлива.
Тя му се беше отдала напълно, беше се разкрила пред него, нямаше по- близък човек за нея. Той и беше едничък.
Тя беше щастлива, чувстваше се сигурна и обичана, не беше същото момиче, както някога... имаше много повече... имаше НЕГО.
Беше щастлива, дори и в караниците всеки ден...
Докато един ден той и каза, че има планове да замине, за няколко месеца...
Е, някои ще кажат "А, няколко месеца, кво толкова, ще минат бързо"... отстрани ситуацията наистина е такава, но в нейното сърце беше съвсем различно... Той беше нейният ден, нейният смисъл... нейното щастие едничко!
Той още не беше заминал, а тя нямаше търпение той да се върне,
той не беше още заминал, а тя му казваше да се връща по-бързо.
Той приемаше всичко с усмивка и тя се опита да последва примера му,
успя за кратко време да погледне нещата от хубавата им страна, но така се късаше отвътре, не можеше да победи чувствата си.
Те бяха по-силни от самата нея... тя не искаше това, но нямаше избор.
Той предложи да се разделят, с идеята всичко да е по-лесно преодолимо, но тя не искаше и да чува за това, беше готова да го чака вечно.
Ден преди да замине, тя не можа да заспи цяла нощ... не искаше да идва никога утре. Искаше да спре времето... или поне да заспи и да се събуди след няколко месеца...
Днес той замина...
Преди да се качи в автобуса, тя го гушна и не искаше да го пуска никога, сълзите стоплиха замръзналото й от студ лице, тя почувства топлината им... той се качи в автобуса и й помаха, дори и през стъклото, тя почувства любовта му...
и остана сама на празната автогара... каза си, че ще дойде тук след няколко месеца, само че този път подскачаща от радост и щастие... за да го посрещне...
И започна пак да гледа от добрата страна на нещата...
Първоначално тя не взе на сериозно думите му, мислеше, че е поредната приумица, на болния му мозък... но въпреки това плака цяла нощ, само при мисълта за това.
Не можеше да си го представи дори.
Да се събужда без този човек, който е смисъла не нейния ден, нейния стимул.
Тя ставаше с мисълта за него, отиваше на училище, където всичко й беше адски антипатично, но въпреки това тя приемаше всичко с усмивка, мисълта, че вечерта ще е с него я крепеше, един прекрасен завършек на деня... сгушени, гледащи сериалите по телевизията... колко приятно и беше да разпуска по този начин...
Цяла една година в неговите прегръдки, цялата една година с неговите караници - не можеше без тези неща.
Той я караше да се смее, гъделичкаше я, лигавеха се... той я правеше истински щастлива.
Тя му се беше отдала напълно, беше се разкрила пред него, нямаше по- близък човек за нея. Той и беше едничък.
Тя беше щастлива, чувстваше се сигурна и обичана, не беше същото момиче, както някога... имаше много повече... имаше НЕГО.
Беше щастлива, дори и в караниците всеки ден...
Докато един ден той и каза, че има планове да замине, за няколко месеца...
Е, някои ще кажат "А, няколко месеца, кво толкова, ще минат бързо"... отстрани ситуацията наистина е такава, но в нейното сърце беше съвсем различно... Той беше нейният ден, нейният смисъл... нейното щастие едничко!
Той още не беше заминал, а тя нямаше търпение той да се върне,
той не беше още заминал, а тя му казваше да се връща по-бързо.
Той приемаше всичко с усмивка и тя се опита да последва примера му,
успя за кратко време да погледне нещата от хубавата им страна, но така се късаше отвътре, не можеше да победи чувствата си.
Те бяха по-силни от самата нея... тя не искаше това, но нямаше избор.
Той предложи да се разделят, с идеята всичко да е по-лесно преодолимо, но тя не искаше и да чува за това, беше готова да го чака вечно.
Ден преди да замине, тя не можа да заспи цяла нощ... не искаше да идва никога утре. Искаше да спре времето... или поне да заспи и да се събуди след няколко месеца...
Днес той замина...
Преди да се качи в автобуса, тя го гушна и не искаше да го пуска никога, сълзите стоплиха замръзналото й от студ лице, тя почувства топлината им... той се качи в автобуса и й помаха, дори и през стъклото, тя почувства любовта му...
и остана сама на празната автогара... каза си, че ще дойде тук след няколко месеца, само че този път подскачаща от радост и щастие... за да го посрещне...
И започна пак да гледа от добрата страна на нещата...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мелиса Всички права запазени
