На София (накратно, няма страшно да обичаш София, дори когато тя изобщо не знае, че съществуваш)

Баничка с айран точно в 5:40 от кварталната пекарна. Кучешка разходка в 7. Онзи комунистически магазин преди парка с туршията и Тодор Живков. Лъскаво казино на два метра от него. Бездомните котки се умилкват около краката ми. Бездомните деца също. На Коперник съм винаги опръскана с кална, мръсна вода от минаваща кола. Оранжевият цвят на 72 ме заслепява, а той самият се разпада под кракара ми. Шофьорът пак говори по телефона и се състезава с времето.
Изчаках цялата си младост на светофарите на Стадиона; всичката любов - на Попа. Скрих се от света в пързалката пред Седмочисленици и отново бях на пет. Препъвах се по паветата към Народен. Оставих част от себе си на Кристал. Ставаше ми райско всеки път, когато минех през онзи цветарски магазин на Васил Левски.
Бях едно от малките червените кръвни телца на София. Дишах вместо нея. Навътре. Навън. Пропълзявах през артериите й. Разбуждах я, когато й се спеше най-много. В петък мълчах и не я водех никъде. Наказваше ме, като спускаше мъглите на Витоша точно пред дома ми; не пропускаше възможността да ме поизмокри, все когато нямах чадър.
Блъскаше ме в хора. Кривеше булевардите си, само за да се влюбя. Прибираше ме в обятията си, когато исках да избягам. Тайно слагаше табели, за да не мога никога да се изгубя. Успяваше да ме срещне с познато лице всеки път, когато се чувствах празна до безорганност. Пращаше ми любовни писма в розови пликове. Оставаше с мен до шест сутринта в неделя и до четири в понеделник. Просто така.
Изгубих се в София (въпреки табелите) и се намерих в нея. Разруших се и се построих отново. Дишам вместо нея. Навътре. Навън. А когато ми е трудно тя прави същото за мен. Предлага ми празна седалка в автобуса, тиха улица и слънчева пейка. Изпраща ме до входната врата вечер и ми пожелава лека нощ.
На другата сутрин, точно в 5:40, ме чака с баничка и айран.