Босо момченце, свито на кълбо като котенце, седи на пейката на спирката. Навън вали. Детето поглежда нагоре. Капките се удрят шумно в покрива на спирката, сякаш собствените му сълзи копнеят да пробият пластмасата и да се върнат при него. Глад, болка и страх. Това изпитва младата още душа. Хората минават, автобусите спират, никой не отива при момчето. Какво чака то? Не чака автобус... Може би чака човечността на хората да просъществува и някой да дойде да го вземе? Или чака смъртта си, смърт от глад и студ, защото дори тя е по-гостоприемна от хората?... Я, кученце. Малкото пале, приятел на човека, гледа жално и зъзне, мокро до кости. Съществото се приближава. Гледат се дълго. Всеки от тях намира в очите на другия това, което толкова търси. Момчето прегръща кученцето и затваря очи, унасяйки се в дълбок, вечен сън...
23.02.2008г. Санди