1.11.2016 г., 18:39 ч.

На свиждане 

  Проза » Разкази
977 1 1

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

6 мин за четене

  Някой почука предпазливо на вратата на болничната стая. Звукът достигна до ушите на лежащия на леглото мъж, който инстинктивно се опита да каже нещо. Не успя дори да размърда устни, защото долната му челюст бе буквално закована посредством решетка от външни фиксатори. Можеше да мърда езика си, но не и да издава членоразделни звуци. Мученето му обаче окуражи посетителя, който отвори вратата.

  Влезе дребничка руса жена, облечена в стилно кожено яке и избелели дънки. Имаше вид на гимназистка заради милото си лице и стройната фигура, но тънките бръчици около очите подсказваха, че вероятно е прехвърлила трийсетте. Светлосините й очи бяха „натежали” от тъга или може би силна умора. Хапейки притеснено устни, тя каза:

  - Търся господин Галин Колев.

  Мъжът измуча отново и челото му се сбърчи от болка. Жената пристъпи смутено напред и добави:

  - О, съжалявам, явно не можете да говорите. Вие трябва да сте, казаха ми дванайсета стая. Още един път, много съжалявам за случилото се. Чувате ме, нали? – Мъжът измуча.

  Жената плъзна поглед по тялото на мъжа и ъгълчето на устатата й нервно потрепери. Гипсирани под прав ъгъл, ръцете на нещастния човечец стърчаха нагоре, като превръзката обхващаше и раменете и горната част на гръдния му кош. Краката му също бяха в гипс, единият от глезена до средата на бедрото, другият – от основата пръстите до коляното. Бяха подпрени на специални подложки, за да са на високо.

  - Не предполагах, че сте пострадали толкова сериозно. Още един път, страшно съжалявам. Но за мен вие сте герой. Дали мога да направя нещо за вас? – Жената срещна очите на мъжа и със задоволство откри, че в тях не гори омраза. Дали бе възможно той да не й се сърди? Нима е толкова благороден? Та той едва не загуби живота си!

  - Донесох ви бонбони … но не виждам как ще можете да ги изядете. Гледам, че сте на системи… Щеше ми се да мога да чуя гласа ви… но явно нещо не е наред с долната ви челюст. Толкова съжалявам. – Той имаше гъста кестенява коса, силно издадени скули и дълбоки черни очи, в които сякаш горяха немирни пламъчета. Страдаше, но не се бе отчаял, явно имаше силен дух.

  - Боже, май всичките ви крайници са строшени! Сигурно е ужасно! Страшно ми е мъчно за вас. И се чувствам толкова виновна! Дали ще успеете някога да ми простите, не знам! Каква невероятна глупачка съм! Но нямаше какво друго да сторя, повярвайте. Не знам зали изобщо искате да ме слушате, но държа да ви кажа какво се случи. Момиченцето ми, тя е на три години и се казва Никол, изскочи на улицата, гонейки топката си. Аз се бях разсеяла, за което горчиво се разкайвам… Та когато я видях къде отива, инстинктивно се спуснах след нея. Без да се замислям изобщо. Вече я бях сграбчила в обятията си, когато усетих как колата ви профучава на сантиметри от нас. Вие завихте рязко, за да не ни прегазите, и затова се забихте в онова крайпътно дърво. Толкова съжалявам! Вие рискувахте живота си, за да ни спасите. Вие сте… невероятен човек! Ако ни бяхте прегазили, никой нямаше да ви обвини. Никол просто изскочи на пътя, хей така, съвсем неочаквано. Добре, че бързо дойде линейка. А аз дори не отидох да проверя как сте. Но Никол беше страшно уплашена, трябваше да я успокоя. Е, поне сте жив. Дано се оправите скоро! Знаете ли, няма да ви се сърдя, ако заведете дело срещу мен. Нямам право да изскачам така на улицата. Но разберете, трябваше да догоня Никол, моето слънчице. Ох, леле, ако не бяхте завили, тя щеше да стане на пихтия. Мене кучета ме яли, но тя… Тя е прекрасно момиче, и по принцип е послушна, но този път как й щукна… Задължена съм ви до гроб.

  Мъжът измуча.

  - Искате ли нещо? – Той помръдна с пръстите на дясната си ръка. Жената се позамисли. – Знаете ли какво… Хайде да направим така. Ако помръднете пръстите на дясната си ръка, значи казвате „да”, съответно помръдване на пръстите на лявата означава „не”. Става ли?

  Той помръдна пръстите на дясната си ръка.

  - Чудесно. Вече имаме база, на която да стъпим в комуникацията. Това е хубаво. – Сърдите ли ми се?

  Той помръдна с пръстите на лявата си ръка.

  - Не! Вие сте светец за мен. Колко сте благороден само!

  Младата жена отрони сълза, после се извърна и отиде до прозореца – незнайно защо искаше да скрие емоциите си. Когато се обърна, видя, че мъжът я гледа с питащ поглед и повдигнати вежди.

  - Какво? – Мъжът измуча. – Да не би да се интересувате защо накуцвам? Той показа с пръсти „да”. – Вие сте истински джентълмен! Лежите потрошен целият в болница, а се интересувате от дребните проблеми на нещастницата, която ви причини всичкото това страдание. Просто при катастрофата изхвърча някаква ламарина, която сряза прасеца ми. Добре че детенцето ми не пострада. Няма проблеми, само няколко разкъсани мускулни влакна, това е. Ето вижте, три шева и готово, оправиха ме. – Жената се наведе и заголи прасеца си, за да му покаже раната. Очите на мъжа лъщяха. Тя се изненада. Женската й интуиция подсказваше, че е станала обект на желание.

  - Знаете ли… това е странно. Аз… аз съм самотна майка. Бащата на Никол се оказа пълен боклук. Избяга на гурбет в чужбина и ни заряза. Дори пари не праща. Всъщност в развод сме. Тя се приближи и седна предпазливо на края леглото, загледана в искрящите очи на човека, който бе рискувал живота си заради нея и детето. Погали го нежно по челото, после стисна гипсираната му длан и стърчащите навън пръсти. Плъзна поглед по застиналите неподвижно крака. Опита се да си представи какво е да лежиш прикован към леглото месеци наред. Каква мъка е да не можеш ни помръднеш? Колко жестока е болката? Чаршафът, покриващ слабините му се бе издул. Мъжът измуча и размърда пръстите на дясната си ръка – да, да, да.

  - Разбирам ви, напрегнат сте. Малко ми е странно, че проявявате интерес към мен. При положение, че сте в такова състояние и че аз съм виновницата. Не че нямам самочувствието на привлекателна жена… Всъщност едно време имах доста обожатели… - Тя повдигна предпазливо чаршафа. Мъжкото достойнство на пострадалия бе в максимално възбуден вид.

  - Стига бе, не е за вярване! Това да не би на мен да се дължи! Не мислех, че ви предизвиквам по някакъв начин… - Той мърдаше усърдно пръстите на дясната си ръка. Жената се позачуди, после стана и накуцвайки се отправи към вратата. В коридора нямаше никого.

  - Е, мога да направя нещо по въпроса. Нека освободим напрежението, така да се каже. Ха-ха.

  Отметна чаршафа настрани, полегна върху леглото и сръчно заработи с език, устни и зъби по набъбналия член. Мъжът застена и се разтресе, гипсираните му крака се люшкаха в див ритъм.

  - Хубаво е, отдавна не съм го правила – каза тя при първата почивка. Мъжът продължаваше да стене, като от време на време забелваше очи. – Бих могла да се грижа за вас, след като ви изпишат… докато не се възстановите напълно имам предвид. Чувствам се задължена към вас… – Онзи мърдаше пръсти –да, да, да.  

  На вратата се почука и жената скочи на крака, примлясквайки. Влезе човек от охраната.

  - Какво правите тук, госпожице?

  - На свиждане съм дошла при този човек.

  - Той няма право на свиждане – тросна се охранителят.

  - Моля?

  - Това е човек, обвинен в изнасилване. Пострада при гонка с полицията. Вие негова близка ли сте?

  - Аз… търсех Галин Колев. Нали това е стая дванайсет?

  - Да, но този човек не се казва Галин Колев.

  Тогава се появи старшата сестра. Каза:

  - Съжалявам, госпожице, заблудих ви без да искам, вашият човек е в стая двайсет и едно. Ама защо сте дръпнали чаршафа…

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Не е истина! Като казах "безпомощен мъж", нямах предвид точно това, но пък заради мълниеносната ти реакция ще се "престраша" да публикувам
    Кви грешки стават, а!
Предложения
: ??:??