Върнах се в България за дълга ваканция - прекарах около месец в София. Срещнах се със стари приятели, на пред чаше бира си разказвахме какво ни се е случило през изминалите години. Често слизах до Центъра и обратно по алеята на Цар Борис III до къщата на моите родители. Понякога хващах рейса на отиване, но на връщане у дома почти винаги ходих пеша.
Една вечер - беше около девет часа вечерта след спирката на болница Пирогов очите ми се зареяха в една кооперация - от многото построени покрай булеварда, образувайки нещо като стена. На един от долните етажи, на малка тераска, стоеше възрастна - доколкото можех да преценя, жена. Стоеше и гледаше към залеза в посока Люлин поланина. Небето беше облачно и залязващото слънце обагряше ниските облаци в оранжево. Беше много красиво. Зарадвах че, че освен мен и някой друг оценяваше хубавия залез. Дълго гледах жената и тя усети и също ме погледна. Махнах ѝ с ръка. Тя продължи да ме гледа, след което също ми махна, след което аз отминах нагоре по алеята
Следващите няколко пъти като минавах по алеята винаги търсех с очи жената - запомних терасата ѝ - на четвъртия етаж на второто блокче от трамвайната спирка нагоре. Всеки тя неизменно беше на терасата си, когато и да минех отдолу. Когато минавах по алеята неизменно ѝ махах и тя явно ме разпознаваше и махаше обратно. Когато ходих по алеята чаках с нетърпение да мина, за да ѝ махна. Веднъж нещо ме прехвана и направих Виенско колело по алеята. Другите минувачи ме погледнаха с инзенада, но възрастната жена на терсасата ми изръкопляска. Изглежда се смееше. С ръка свалих въображаемата си шапка и се поклониох.
Оттогава реших всеки път като мина по алеята пред терасата да правя някакъв номер, за да за да я забавлявам. Не я чувах - блокът беше от другата страна на Цар Борис III, и не можехме да си говорим, а и не опитвахме да надвикаме шумът от колите. Виждах само ръкоплясканията и усмивките ѝ. Опитах се да ходя на ръце. Падах няколко пъти и така и не успях, но пак се поклоних и пак получих ръкопляскания. Друг път опитах танц, след това карате ритници, после се въртях около себе си, докато ми се зави свят.
През цялото време се чудих каква ли бе историята на жената. Какво я задържаше извън апартамента ѝ на терасата. Създадох си история за нея - беше вдовица или никога неомъжена. Беше си купила малка гарсониера, мъничко апартаментче, а тя обичаше да бъде навън, в града, или още по-вероятно - сред природата - където е зелено и просторно. Четирите стени на малката стая я караха да се чувства като в затвор. Мислех си понякога, как водим следния разговор:
- Здравейте, госпожо от четвъртия етаж. Как се чувствате днес?
- Здравейте, господине от алеята. Чувствам се добре. Времето е облачно. Валя по-рано и залезът е красив, не мислите ли?
- Разбира се. А вие видяхте ли днес представлението ми - тези ритници са от бойно изкуство, наречено Капоейра.
- Видях го и го оцених! Но няма ли да се нараните?
- О, не ни най-малко. Аз внимавам. Вие всеки залез ли посрещате?
- Да, почти. Обичам да стоя отвън. Вътре се чувствам клаустрофобично.
- Разбирам ви. Малък апартамент?
- Да, даже не гледа към Витоша, а към глупавата улица, където минавт коли и шумят. Те са като досадното ежедневие. Човек не трябва да се разстройва и да се ядосва зарди колите. За мен те са като всекидневните житейски ядове - не можем да се оставим да ни обсебят. Отвъд тях са важните неща. Отвъд улицата, отвъд сградите - погледнете как се е ширнало небето и колко красив е залезът!
- Наистина е красив! Но защо не се разходите по алеята? Така бихме могли да се срещнем някой път и да си поговорим?
- Така е. Бих искала да мога да изляза, да се раздвижа, но къде ли, а и възрастта - знаете…
Думите остават недоизказани. Досещам се. Сигурно ѝ е трудно да ходи. Може би някой ѝ пазарува, а тя е като затворник в малкия апартамент. Обича да се разхожда, обича да е на чист въздух, но къде и да се разхожда? Целкият град е застроен като някакъв концетрационен лагер, навсякъде са изникнали блокове - доста грозни, попълват всяко празно място, къщите с малки дворове даваха усещане, че може да се диша, човек се чувстваше свободно. Сега тези пломби ианикнали на всяко свободно място подтискат. Блокове и коли, които не могат да се разминат по пътя. Сигурно малкият апартамент беше като някаква символика за големия град, които също се беше смалил, смалил се дотолкова, че човек само можеше да съзерцава залеза, небето и да си мечтае да е някъде другаде, някъде далече, където има простор - така да се каже, където човек може да разгърне душата си.
- Разбирам - кимам аз към жената. - Бихте ли желали да изпълня нещо по-така, да ви развеселя?
- Хмм. Ами хоро може ли да играете?
Кимам. Този път играя хоро на алеята.
- Знаете ли, - казва в главата жената, след като ми пляска на терасата. - Аз не мога така.
- Трудно е наистина, в този апартамент, и даже в този град, тъй подтискащ и ограничаващ, каращ те да се задъхаш - да, трудно се живее. Но какво мислите да сторите?
- Хм, мисля да се хвърля надолу от терасата с главата надолу. С главата надолу е достатъчно високо, за да се убия. Мислите ли, че е достатъчно високо?
В този момент поклащам глава. Този разговор, разбира се се води само в главата ми. Надали жената иска да се самоубива. Взех си чантата, която бях оставил на земята, за да играя хоро махах ѝ, и си тръгнах.
На следващия ден жената я нямаше на терасата. На по-следващия също. Седмица и половина не я видях. Започнах да си мисля дали моя въображаем разговор е бил толкова въображаем. То, че беше наужким, наужким беше, но дали пък жената не си е помислила нещо подобно наистина? Или може би е болна - чумата Ковид е сега, ами ако се е разболяла?
След седмица и половина минавах по алеята и вече не гледах към блока - не очаквах да я видя там. И изведнъж през шума на колите по булеварда чух:
- Хей, хей, господине! Хей!
Обърнах се към блока. На терасата имаше двама човека - бяха жената и мъж на години колкото нея. Те ми махнаха. Махнах им и аз. Викнаха нещо.
- Направи някой номер - едвам ги чух. Свалих престорено невидимото шапка и сако и започнах да танцувам валс - поне толкова, колкото мога. Когато свърших се “облякох”, махнах им и си тръгнах. Закрачих нагоре по алеята. Мислех си, за тях - сигурно бяха мъж и жена, и че може би апартамента им беше тесен. И градът им беше тесен. Какво пък - сърце да е широко. Щом намираха красотата в залеза, спокойствие в нещо - ако ще и да беше една тераска над шумната улица - и аз можех да намеря спокойствие, винаги в нещо, където и да бях.
Алеята беше напред, напред, не ѝ се виждаше края. Реших да се концентрирам в това, а не в заобикалящите ме като стена сгради и коли, бълващи изгорели газове. Закрачих бодро напред.
© Роско Цолов Всички права запазени