Извадих бележката от джоба си и погледнах адреса, който беше надраскал колегата ми. Оказа се, че съм само на двайсетина метра от мястото. Сградата беше стара, с ронеща се мазилка и изрисуван с графити вход. Личеше си обаче, че някога е изглеждала красива и достолепна, вероятно преди шейсет или седемдесет години. Входната врата изскърца измъчено, когато я отворих. Канех се да тръгна нагоре по стълбите (трябваше да отида на петия етаж), когато с изненада забелязах, че има асансьор. Изглеждаше направо древен. Отворих вратата и дръпнах издрасканата дървена решетка.

  Точно в този момент чух потракване на токчета. Шумът се засили и сякаш тънки стрелички започнаха да се забиват в ушите ми. Подпрях вратата и погледнах назад през рамо. Една млада жена крачеше с бързи крачки към асансьора. Беше облечена в светлосиня риза с къс ръкав и черна пола до коляното. Изглеждаше делово, явно работеше в някой от големите офиси наблизо. Отворих още по-широко вратата, а момичето се шмугна покрай мен и влезе в асансьора. Усетих парфюма ù – нежен аромат на свежи цветя.

  – Благодаря! – каза задъхано тя и огледа гнусливо тясната клетка.

  – До кой етаж сте? – попитах аз, след като издърпах дървената решетка.

  – Пети.

  Аз натиснах изтърканото копче, което беше най-отгоре, и асансьорът тръгна. Движеше се бавно и подрънкваше от време на време. Пораждаше носталгични чувства у мен – бях си припомнил асансьора на сградата, в която живеех като малък. Тогава много обичах да го използвам, въпреки че апартаментът ни беше на втория етаж.

  – Каква гробница само – каза небрежно жената и заби поглед в тавана.

  – Важното е, че работи – отговорих аз. Погледът ми се плъзна по фигурата ù. Беше висока около метър и шейсет, имаше приятни, леко закръглени форми и миловидно лице. Едва ли тежеше повече от петдесет килограма. Дългата ù права черна коса падаше свободно върху раменете.

  Асансьорът изскърца и спря между четвъртия и петия етаж. Чуваше се странно жужене. Момичето се ококори и започна да мачка нервно малката си дамска чантичка. Брадичката ù се вирна ядосано напред. Аз измърморих, посягайки да натисна отново копчето.

  – Само това ми липсваше – каза с треперещ от яд глас тя, след което се облегна на стената и въздъхна тежко.

  Асансьорът потрепери и полетя надолу. Усетих как тялото ми олеква. Краката ми се отлепиха от пода и всичко пред очите ми се размаза. Момичето пищеше, виждах как размахва ръце като кукла на конци. След това последва страхотен удар; разхвърчаха се парчета от обшивката, които одраскаха лявата ми буза. Строполих се като камък на пода. Светлината угасна, за момент угасна и съзнанието ми.

  В мрака пред очите ми затанцуваха сенки. Чувствах гадене и ме болеше рамото. Размърдах се. Разбрах, че лежа странично на пода и че съм заклещен. Нещо притискаше лявата ми ръка.

  Сетих се за жената чак когато чух тих плач, приличащ на скимтене. Не я виждах, беше тъмно като в рог. Очите ми различаваха само едно светло петно, което вероятно беше ризата ù.

  – Добре ли си? – попитах аз. Гласът ми беше станал дрезгав и фъфлещ.

  Скимтенето престана. Тя подсмъркна и каза:

  – И по-добре съм била – каза треперливо тя и изохка. – Господи, асансьорът падна!

  – Добре, че сме живи – казах аз и се надигнах.

  – Чакай, чакай! Внимателно, това е кракът ми! – изписка тя. Чак тогава осъзнах, че кракът ù е затиснал ръката ми. Напипах токчето на обувката ù, беше се забило в рамото ми. Докато го отмествах внимателно, бузата ми се отърка в прасеца ù.

  – Досега не бяха ме намушквали с дамски ток.

  – Извинявай, по принцип нямам навика да си размахвам краката. Ох, доста тесничко е тук.

  Фактът, че съм оживял, ме караше да се чувствам странно.

  – Няма какво да ми се извиняваш, ако знаеше, че ще се случи подобно нещо, сигурно щеше да обуеш цвички.

  – Разбира се – измънка тя, а след това се изкиска.

  – Страх ли те е?

  – Най-страшното май вече мина. Чувствам се странно, вероятно от адреналина.

  – Животът е хубаво нещо. Боли ли те някъде?

  – Глезенът ми е схванат, започва да ме наболява – отговори тя. – А ти? Продупчила ли съм те лошо?

  – Не. Просто повърхностно порязване. – Опитах се да отклоня темата. – Май сме в мазето. Като че ли е време да викаме за помощ.

  – Да. Добра идея.

  Развикахме се, но никой не ни отговори. Очевидно все още никой не беше разбрал какво се е случило.

  – Ще трябва да почакаме – казах аз. Очите ми така и не свикваха с тъмнината. Само светлата ù риза се мержелееше. Застанах в седнало положение и опитах да се изправя. Едно парче от изкривената обшивка ме перна по главата и аз седнах отново.

  – Какво правиш?

  – Не се опивай да ставаш, защото ще си удариш главата. Асансьорът се е разпаднал, стърчат разни дървении.

  Усетих как ръцете ù се плъзгат по лицето ми.

  – А ти какво правиш? – попитах с неестествено спокоен глас аз.

  – Изследвам лицето ти. Носът ти е леко крив, но иначе имаш правилни черти. Не мърдай, защото може да ти бръкна, без да искам, в очите.

  Аз я послушах. Наслаждавах се на мекото докосване на дланите ù.

  – Странно е – промърморих аз.

  – Кое?

  – Това, което правиш.

  – Още нищо не съм направила. Само те проучвам.

  – И до какъв извод стигна?

  – До никакъв все още. Първо трябва да проверя дали имаш голям корем.

  – Нямам, но ти все пак провери. Приятно е. Ръцете ти са толкова меки.

  Тя провери. Малката ù ръка даже се мушна под колана ми.

  – Охо! – възкликна тя. – Адреналинът ли върши тези чудеса?

  – Не знам, но още от преди това ми се стори, че си много красива.

  – Набито око имаш.

  Посегнах внимателно напред и обгърнах кръста ù. Лицето ми се зарови в твърдите ù, пружиниращи гърди, а устните ми започнаха да пъплят нагоре по шията ù. Тя стисна пениса ми и започна бавно да го търка. Усетих приятно изтръпване в слабините. Придърпах я към себе си и впих устните си в нейните. Езиците ни затанцуваха.

  Изведнъж тя изохка и се отдръпна рязко от мен. Никога не бях чувствал ръцете си толкова празни.

  – Какво става? Искаш да ми избягаш ли? – попитах нервно аз.

  – Не е смешно – каза тя и аз си представих как плътните ù устни се нацупват.

  – Извинявай.

  – За какво се извиняваш, по дяволите. Всичко е прекрасно, просто не мога да си наместя краката. Толкова е тясно тук. А и глезенът ме боли ужасно, струва ми се, че започва да се подува.

  – Дай да видя.

  След около минута малкото ù стъпало легна в скута ми. Докоснах го внимателно. Черният найлонов чорап беше разкъсан на места и под фината материя напипвах хладна кожа. Сводът на ходилото ù беше изящен, а петата ù – нежна и заоблена. Глезенът ù беше скрит под безформена подутина. Когото го докоснах, тя изписка. Мушнах пръстите си в дупките на чорапа и го разкъсах с рязко движение.

  – Какво правиш?

  – Трябва да го стегна с нещо.

  – Като че ли имаш представа какво правиш.

  – Имам. Стой така.

  Откъснах една ивица плат от ризата си и започнах да омотавам глезена ù. Дребните ù пръстчета се размърдаха и притиснаха слабините ми.

  – Стой мирно. Има време за всичко.

  – Ами ако дойдат и ни извадят преди...

  – И по-страшни неща сме преживявали.

  Нежният ù смях се разля покрай ушите ми.

  След като превързах глезена ù, аз плъзнах ръце нагоре по извивката на прасеца ù. Стигнах до коляното и продължих нагоре. Тя се придвижи към мен и седна в скута ми, като започна да ме разкопчава.

  – Намести ли си краката? – попитах аз.

  – Мисля, че така ще се получи, само че първо трябва да ми разкъсаш пликчетата. Няма друг начин.

  Аз се заех с тази задача. Точно в този момент горе просветна фенерче и някакъв мъж разтревожено попита:

  – Има ли някой там долу?