lunna_sianka (ГАЛИНА ДАНКОВА)
571 11883
18.06.2007 г., 9:29 ч.

На залеза на мъката ми  

  Проза
877 0 10
2 мин за четене

На залеза на мъката ми се появи нещо непредвидено... Когато и махах за довиждане,някой похлопа на вратата. Сепнах се, но нямаше как да се скрия.
Отворих... и...
Твоят образ ме сломи... Дълго ли си бягал от миналото към мен?
Защо ме безпокоиш точно сега и какво искаш от мен?
   - Искаш ли да направя кафе? - попитах аз, въпреки, че виждах как тъгата пристъпваше бавно назад, към душата ми, откъдето я изпращах всъщност.
   - Да, с удоволствие ще изпия едно кафе. Много бързах насам, почти тичах... - отговори ми той, без да усеща, че аз нямам търпение да си тръгне на момента...
Впи се ядно в мен споменът и сълзите не закъсняха. Но за какво ли страдах?
Нямаше смисъл... Или имаше...
   - Кажи сега, с какво мога да ти помогна? - исках да минем направо на въпроса.
   - Ами, аз много мислих и... - той млъкна, сякаш го трясна в миг светкавица.
   - Да... слушам те - казах аз и седнах, но определено не ме свърташе на едно място. Някои трябваше да ме закове на стола.
   - Много е объркано в главата ми. Виждам, имаш си дом, семейство, дете... май е по-добре да не ти казвам - започна да размисля той...
   - И какво от това, мои са си, ти ми кажи за какво си мислил и защо при мен си дошъл? - от нерви, безпокойство и тежест в душата ми, сърцето ме беше пред тотален срив...
   - Да, радвам се за теб. Не бях прав преди, като твърдях, че не можеш да имаш деца... Не трябваше да слушам майка ми за всичко... не трябваше да се разделям с теб... Сега във всяка друга те търся, заспивам и се будя с образа ти... ще полудея... - една сълза блесна в очите му.
   - Добре, но това беше преди толкова много години - Опитах се да се сдържа. - Как така, чак сега реши да дойдеш да ме потърсиш?
   - Аз от много отдавна исках, но нямах сили... След това, което ти причиних, "нямах очи"да се върна за прошка...
Аз започнах явно да нервнича, а той не ме познаваше такава...
   - Е, сега ги намери Очите си, така ли?
   - Да, но вече май е късно... - каза той съжалително.
   - Но щом си дошъл, таиш надежда явно... Не си губи времето!!! За мен всичко свърши още тогава! - Душата ми изкрещя толкова силно, че имах чувството, че ще загубя разсъдъка си и ще полудея... в мен стана "земетресение"
   Едвам го изгоних! Но и тъгата ми се върна. Споменът ми оживя за кратко и от това истински ме заболя... Но аз няма да разбия семейството си заради маминото детенце, никога!!!! Той не заслужава това!!!

© ГАЛИНА ДАНКОВА Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??