21.06.2005 г., 16:41 ч.
Началото V
1131
0
0
2 мин за четене
Рано сутринта, както се бяхме уговорили, с Калин станахме, благодарихме сърдечно на пича, че ни приюти, и отново поехме навън. Слънцето бе изгряло едва отскоро, но въпреки това си личеше, че ще бъде типичен жарък летен ден.
Решихме да седнем някъде да пийнем по кафенце и да се посъбудим. Калин имаше в резерв доста интересни историйки от богатото си на събития минало, част от което не би могло да мине за съвсем чисто.
Не губихме много време и скоро отново бяхме на магистралата. Никога дотогава не бях стопирал толкова рано сутрин. Сигурно сме изглеждали доста странно за подминаващите ни коли, две самотни фигури със стърчащи палци. Започнахме да подритваме безцелно камъчета, и на двамата вече не ни се говореше. Слънцето започваше да се качва, дарявайки всичко наоколо с гореща ласка. напразното висене ни поизнерви, бяхме недоспали и леко махмурлии.Накрая Калин каза, че му е писнало да чака и реши да тръгне пеш, което си бе доста смело решение предвид разстоянието и задаващата се жега. Отново си пожелахме успех и той постепенно се превърна в далечна черна точица на пътя.
Най-накрая един човечец със стар раздрънкан Фиат Уно се смили над мен и реши да ми спре, а аз бях готов да го разцелувам. След малко настигнахме Калин и аз помолих шофьора да качи и него. Откарахме го докъдето искаше, той благодари и слезе. Гледайки го отново как се отдалечава, с тъга осъзнах, че вероятно никога няма да се видим отново. Надявам се, че е ок и са щастливи с неговата мадама, която той много обичаше.
Шофьорът не бе много разговорлив и слава богу, чувствах се страшно уморен и едва ли бях в състояние да поддържам дълго някакъв смислен разговор.
Спря ми на Абланския разклон, гара-резпределителна за не един стопаджия в Централна северна България, благодарих и пожелах лек път на шофьора, който продължи за София.
Сякаш за да допълни странните събития, там ме качи някакъв лъскав пловдивски рейс, въпреки че нито му метнах, нито бях на мястото, където обикновено спираха автобусите. Беше ми писнало да гуша от стопиране, затова страшно се зарадвах на тази възможност, платих си билета с последните ми останали няколко левчета и си помислих - ехеей, мамо, прибирам се вкъщи.
(Факт последен - естествено, най-хубавата част от всяко пътуване е тази, когато се прибираш у дома. Изпитваш леко задоволство и приповдигнатост, а на стоп тези усещания са доста по-големи в сравнение със случаите, когато пристигаш с какъвто и да е друг транспорт. Усещане като след добре свършена работа).
Вкъщи нямаше никои. Погледнах в огледалото, откъдето надничаше прашното и изпито лице на брадясал загорял странник.
Решихме да седнем някъде да пийнем по кафенце и да се посъбудим. Калин имаше в резерв доста интересни историйки от богатото си на събития минало, част от което не би могло да мине за съвсем чисто.
Не губихме много време и скоро отново бяхме на магистралата. Никога дотогава не бях стопирал толкова рано сутрин. Сигурно сме изглеждали доста странно за подминаващите ни коли, две самотни фигури със стърчащи палци. Започнахме да подритваме безцелно камъчета, и на двамата вече не ни се говореше. Слънцето започваше да се качва, дарявайки всичко наоколо с гореща ласка. напразното висене ни поизнерви, бяхме недоспали и леко махмурлии.Накрая Калин каза, че му е писнало да чака и реши да тръгне пеш, което си бе доста смело решение предвид разстоянието и задаващата се жега. Отново си пожелахме успех и той постепенно се превърна в далечна черна точица на пътя.
Най-накрая един човечец със стар раздрънкан Фиат Уно се смили над мен и реши да ми спре, а аз бях готов да го разцелувам. След малко настигнахме Калин и аз помолих шофьора да качи и него. Откарахме го докъдето искаше, той благодари и слезе. Гледайки го отново как се отдалечава, с тъга осъзнах, че вероятно никога няма да се видим отново. Надявам се, че е ок и са щастливи с неговата мадама, която той много обичаше.
Шофьорът не бе много разговорлив и слава богу, чувствах се страшно уморен и едва ли бях в състояние да поддържам дълго някакъв смислен разговор.
Спря ми на Абланския разклон, гара-резпределителна за не един стопаджия в Централна северна България, благодарих и пожелах лек път на шофьора, който продължи за София.
Сякаш за да допълни странните събития, там ме качи някакъв лъскав пловдивски рейс, въпреки че нито му метнах, нито бях на мястото, където обикновено спираха автобусите. Беше ми писнало да гуша от стопиране, затова страшно се зарадвах на тази възможност, платих си билета с последните ми останали няколко левчета и си помислих - ехеей, мамо, прибирам се вкъщи.
(Факт последен - естествено, най-хубавата част от всяко пътуване е тази, когато се прибираш у дома. Изпитваш леко задоволство и приповдигнатост, а на стоп тези усещания са доста по-големи в сравнение със случаите, когато пристигаш с какъвто и да е друг транспорт. Усещане като след добре свършена работа).
Вкъщи нямаше никои. Погледнах в огледалото, откъдето надничаше прашното и изпито лице на брадясал загорял странник.
© Хр М Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
