Беше поредната съботна утрин в занемареното крайградско сиропиталище – дом на десетки млади души с различни истории. Десетки различни истории се подслоняваха под рушащия се покрив на студената сграда. Десетки нечути гласове са изоставени в мизерията, лишени от любов, лишени от радост и възможности. Сиропиталището беше олицетворение на безнадеждността и символ на страданието...

    За малката Мария това беше ежедневие. Всяка сутрин тя се будеше гладна, обличаше същите дрехи, с които е била предишния ден, отиваше да хапне нещо, когато имаше какво да се яде, и прекарваше останалата част от деня си в мечти... Мечтаеше да се измъкне от това място и да се наслади на живота.

    Историята на осем-годишното момиче беше изпълнена с тъга. Още докато е била бебе, майка ѝ починала от нелечима болест, а баща ѝ не можал да понесе мъката от това, че е загубил любовта на живота си и заминал, оставяйки новородената си дъщеричка в мизерното сиропиталище. Единственото нещо, което е оставил с Мария, е било малка протрита снимка от сватбата. Момичето и до ден днешен пази снимката на родителите си с надеждата, че някой ден ще намери баща си. Носеше я винаги със себе си в задното джобче на поизтърканите ѝ панталони. Където и да отидеше, снимчицата беше у нея – така сякаш духът на майка ѝ е с нея, както и надеждата.

  Тази сутрин не беше по-различна от обичайните за Мария. Точно в осем часа, тя беше вече будна и се подготвяше за поредния труден ден, който трябваше да изживее. Тъй като беше събота, сиропиталището беше оставило децата да се оправят по свой си начин на тема храна. Кухнята беше празна, както и стомасите на малчуганите, което остави момичето без избор – тя отново трябваше да слезе до града, за да изпроси закуската си.

   С тъга в очите си, Мария наметна раздърпаната си жилетчица, прибра безценната снимка в джобчето си и потегли към центъра. Както обикновено, всеки който минаваше покрай детето я гледаше ту със съпричастие, ту с отвращение, но така и никой не се спираше да ѝ остави малко парички за закуска. Никого не го интересуваше за нашата героиня, но това отдавна спря да я впечатлява.

    Крайната дестинация на краткото ѝ пътешествие беше една баничарница, която беше винаги заредена догоре с най-различни закуски – от банички до най-пухкавите сиренки и кашкавалки в града. Понякога продавачките се смиляха над молбите на Мария да ѝ отслужат с една топла баничка, но в повечето случаи, я гонеха, сипейки я с ругатни и мъмрене. Въпреки това, детето не можеше да си позволи да се откаже от упоритостта си, или може би просто гладът понякога беше прекалено силен, за да ѝ позволи да се откаже.

  Най-после пристигна до прословутата баничарница, която кипеше от бързащи хора – кой се беше запътил за сутрешната си смяна на работа, кой бързаше да накупи най-топлите закуски за децата си... Момичето побърза да се нареди сред тълпата с надеждата, че продавачките няма да я оставят гладна и тази сутрин. Когато дойде нейният ред, Мария погледна със своите големи невинни очи запъхтяната баничарка и я попита:

-        „Лельо, може ли да ми подариш една от тези банички, умирам от глад, ще ти се отплатя веднага щом намеря малко пари.”

   Жената я погледна надменно и учудено, отговаряйки ядосано:

-        „Как ли пък не? Я се пръждосвай, мръсна циганко! Само задържаш хората, които се редят, за да си платят закуската! Марш!”

   Мими понечи да отвърне, но думите ѝ секнаха под безкомпромисния поглед на продавачката и бавно се отдръпна от колонката. На път да се разплаче, момичето седна на една поолющена пейка до баничарницата и се загледа в накацалите гълъби наоколо.

  Цялата тази сценка се проведе пред очите на сравнително млад, елегантен господин, който се беше забързал с кафе в ръка за съботната си смяна в офиса. Натъжен от суровостта на продавачката, мъжът седна до Мария, която през това време си беше извадила скъпоценната снимчица и я гледаше с изпълнени със сълзи очи.

-        „Какво е това, което гледаш?” – попита мъжът

-        „Нищо.”- стресна се момичето и бързо прибра снимката – „Защо се интересувате?”

  Веднага след като зададе въпроса си, момичето погледна човека, който беше седнал до нея. За миг един необичаен изблик на чувства и емоции избухна у нея. Сърцето ѝ се разтуптя, дъхът ѝ се затаи. Мъжът, седнал до нея, изглеждаше досущ като човекът от снимката – като баща ѝ. За първи път в живота си, момичето виждаше баща си от плът и кръв.

   Мъжът я изгледа с очакване и отвърна:

-        „Изчакай тук, ей сега ще ти взема една баничка.” – усмихна се и се забърза към баничарницата

    Когато се върна с топлата баничка, мъжът завари пейката празна. Момичето беше изчезнало. Посърнал, той бавно седна на пейката и въздъхна, но бързо смени изражението си, след като видя малката снимка, в която детето се взираше преди да седне до нея. Господинът остави баничката до себе си и не се поколеба да погледне снимката. В момента, в който снимката се срещна с погледа му, студени тръпки побиха тялото му, очите му се насълзиха и краката му се разтрепераха. Шокиран и изпълнен с гняв, вина и мъка, мъжът хукна да търси момичето със снимката в ръка – хукна да търси собствената си дъщеря - детето, което беше захвърлил в мизерията и безнадежността.