Понякога Мария стоеше изправена до прозореца и докато наблюдаваше преминаващите и забързани хора,които навлизаха в своето ежедневие,изпитваше силно желание да разкрие душата им,да вникне поне за малко в техния живот,за да опознае самата себе си.Имаше дни...Безкрайни дни,когато ненавиждаше всичко,което прави.Може би в един от тези моменти най-много презираше себе си.Не трябваше да мечтае.Не трябваше да оставя на мечтите да завладеят душата й.Трябваше единствено да живее.Да се носи по течението,а накрая да каже: "АЗ ЖИВЯХ КАКТО ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ!".Но не,това сякаш не й стигаше.Остави се да плава с кораба на надеждата,а от време на време същият този кораб спираше на някое пристанище,за да си почине,и след това продължаваше.Защо ли човек непрекъснато се стреми към съвършенство?Нима всички не отиваме там,откъдето сме дошли?И нима съвършенството може да доведе човек до пълно щастие?...

  Марияна не искаше да продължава така,но ако спреше,тогава нямаше да бъде тя,а можеше ли да бъде друга?Ако можеше,то цялостното й съществуване щеше да бъде различно.А защо човек непрекъснато се стреми да бъде това,което не е,и пренебрегва това,което е?Може би защото иска да осъществи мечтите си?Но ако този стремеж го лиши от любовта,то тогава какво остава?Празнота от откриването,че целият този път към нищото погубва душата!Искаше й се да върне времето назад,за да продължи по различен начин.Може би нямаше да избере тази мечта,но защо се спря на нея?Нямаше представа.Или някаква вътрешна сила я  подтикваше към перото,което я тласкаше напред така,както ураганът помита всичко около себе си,а накрая затихва,оставайки болката от нанесените щети.Най-страшна е бурята,която идва,за да оголи цялата мечта,която е вече реална,но остава празна,сякаш всичките тези сили няма да могат да разбулят воала на надеждата.

  Тогава го срещна.Мартин беше висок,очите му тъмни,все още не можеше да определи техния цвят,но в тях имаше нещо пленително,чрез което покориха онази част от нея,която смяташе за загубена.Тя не познаваше този човек.Никога не беше го обичала!Никога не беше го чакала!Никога не беше мечтала за неговото присъствие!Но защо сега очаква този напълно непознат?И защо сълзите й потъват в нощната тъма?Дали защото отново се изгуби?Или пък нещо я тласна към него с такава сила,която те кара да продължиш.Раменете му,излъчващи мъжественост,разпалиха страстта й.Желаеше го така,както само една жена може да желае!Всяка част от скулите на лицето му я попиваха с такава яснота,че забрави всичко:коя е,откъде е дошла и накъде я отвеждат стъпките.Дали към собствената й гибел?Или към щастието,което толкова дълго търсеше?Знаеше,че прави грях само с това,че си позволява да мисли,да чувства каквото и да е било,свързано с него,но въпреки всичко това беше нейният грях и ако трябваше да живее с тази мисъл,щеше да продължи,стига да зависеше от нея.Защото няма човек,който да е живял без грях,а нейният грях е породен от любовта,която осмисля живота.

  В Мартин имаше нещо.Тя беше потисната.Може би от неизвестното и непознато чувство,което я караше да се страхува,или от това,което всъщност беше той?Не знаеше,но искаше да изкрещи:"Мартин,ела!".Нямаше смелост да извика след него,а беше започнала да се увлича по този напълно непознат и същевременно толкова близък човек.А може би изпитваше страх от самата себе си?Та нали хората казват,че любовта е временно увлечение,което с времето отминава.И какво,да го остави затова,че утре може да бъде по-нещастна,отколкото е в момента?Не!Тя ще извика: "Мартин,ела!..."Въпреки всичко и въпреки всички ще изживее този миг,защото самото ни съществуване в цялата ни вселена е само едно преминаване.

  Очите му бяха големи,кафяви,изпълнени със страст и нежност,за да покорят която и да е жена,а тя беше негова много преди това.Може би винаги е била,защото пътуваше някъде покрай крайбрежието на мислите,без да осъзнава,че тях ги е имало,били са близо до нея.И мечтите,които сякаш в този момент преплитаха своя възел,за да слеят надеждите в една обща обвързваща любов.Ала пропусна едно

-Мартин имаше всичко.Пари,осъществими мечти и преуспяла слава на боксьор,която караше всички да се страхуват,когато излизаше на ринга.

 Тя никога не беше изпитала славата,дори не беше се доближавала до нея.Нямаше представа какво означава да постигнеш целта си,защото колкото повече даваше от себе си,толкова повече душата й оставаше празна.Беше издала няколко книги и започваше друга,сякаш отваряше нова страница от живота си,без да се обръща назад и без да мисли за миналото,защото там вече нямаше нищо...Абсолютно нищо.И за бъдещето нямаше да прави планове.Щеше да живее,без да казва за това,което прави,защото той щеше да спре да говори за себе си така уверено,както го правеше сега.Ще пише!Ще издълбава камък по камък,а накрая,сливайки душите във всеобща история,която някой ден някой ще прочете,а след това разкаже за сливането на мечтите,за преминаването на целия път към съществуването и затова как човек,веднъж постигнал всичко,е разбрал,че пътят е изпълнен с непрекъсната борба,както с трудностите и препятствията,които поднася животът,така и със собственото Аз.

 "Марияна-беше й казал той,-аз никога преди това не бях срещал жена като теб.Имал съм много жени-красиви,пленителни,очарователни,изпълнени с копнеж към външния ми вид,но не и за това,за което мечтая,за да продължа напред само заради теб,скъпа Марияна!"От тези думи малко я заболя.Но след като го погледна по-добре,разбра,че той говореше искрено,доколкото тя скриваше своята тайна,която беше единствено за нея.Или може би му завиждаше за това,че позволяваше на страха да завладее душата й.За пръв път изпита ревност и страх едновременно.Ревност,породена от любов,и страх,че някоя друга,по-красива и по-благородна,може да й го отнеме.Не!Не искаше да мисли за това.Не искаше да погубва душата си!Искаше само да бъде с него.Но нямаше да се откаже от последния роман,защото иначе трябваше да забрави коя е,каква е била,и щеше да бъде някоя друга,изгубена в собственото си съществуване.За пръв път го видя да плаче,няколко сълзи потекоха по лицето му,чу се леко изхълцване и мъжественото му тяло я обгърна така,сякаш никога нямаше да я пусне.В този момент малко я заболя,но после мускулите под червената тениска с едно плавно движение успокоиха своя ритъм и тя вкопчи пръстите си в гърбът му така,че да може с цялата си вътрешност да му вдъхне спокойствие,от което толкова много се нуждаеше.

 -Израснах сам.Нямах майка,на която да опра детското си рамо.Имах само баща,който презираше всички около него,а най-вече себе си и мен.Нещо повече,ненавиждаше самото ми съществуване,а аз бях десетгодишен хлапак,който не можеше да бъде като другите деца,които израстваха с любов,посещавайки най-добрите училища.Спомням си,сякаш беше вчера.Този негодник-вечно пиян.И стая,потънала в смрад.Бутилки алкохол,разхвърляни по пода и среднощното будене:"Мартин!Мартин!...Аз ставам,поглеждам го с невинните си детски очи,а той тръгва към мен и ми нанася удар след удар.,,Татко!Какво съм направил?"-крещя в лицето му.Думите остават нечути,от време на време изхълцвам,желая да отвърна на удара,но съм слаб...Той отново стоварва тежката си длан върху лицето ми,аз залитам и падам върху дървения креват,покривам очите си с ръце и едва чуто казвам"Не!",а той,негодникът,продължава...,,Но,татко!Аз съм ти син.Ти не ме обичаш!Никога не си ме обичал..." "Не казвай никога повече това,чуваш ли,никога!"

 Така протичаха дългите мъчителни нощи.За мен сякаш слънцето не съществуваше,защото и дните,прекарани в непрекъснати подмятания и вулгарности от момчетата в квартала,убиваха душата ми.А аз имах ли душа,или тя се губеше в целия този свят на омраза,който беше навсякъде около мен?Преследваше ме,ограбваше съня ми,нямах избор.Разхождах се по безлюдната улица,хората бяха потънали в среднощната тъма в красиви сънища,а някои обикаляха квартала на групички,сякаш целият им живот беше само през нощта.Няколко леки жени стояха встрани на тротоара и чакаха поредния клиент.Погледнаха ме така,сякаш искаха да ми кажат:"Хей,момче!Какво правиш?Мястото ти не е тук."Разбрах го по очите им и се отдръпнах зад дървото,откъдето ги наблюдавах.

  Една полицейска кола спря по-надолу и една от проститутките извика:"Хей,Джим!Пак ли същото?"Да,служител на закона и нарушител едновременно.Видях го да слиза от колата,не беше много висок,емблемата с надпис"Полиция"се очертаваше отдалеч.Не знам защо,такъв човек смята,че всичко му е позволено,или аз бях още дете и не разбирах нещата,но със сигурност знаех,че това е престъпление.Видях го как изважда някакъв плик и приближавайки,й казва:"Направи го!"А тя го погледна с големите си сини очи и с умоляващия си поглед му отвърна:"Джим!Не мога повече.""Не можеш?!"

"Да!Смятах,че всичко ще приключи още след третата пратка,когато едва не ме убиха.Но ти наистина не можеш да спреш!""Ами ти?Ти,Сузан...Можеш ли?Излизаш всяка вечер,продаваш тялото си,и за какво?..."Джим!Съжалявам,но ще се откажа.""Ще се откажеш?Просто така!""Да!Имам дъщеря.""Трябваше да помислиш за това по-рано.Мръсна кучка!Смяташ,че ще си тръгнеш просто така!..."Не!"-чух я да крещи,но не можех да направя нищо.Той насочи пистолета срещу нея,а после се чу изстрелът.Тя безпомощно протегна ръцете си към него и свличайки се на земята,прошепна:"Ти го направи!Защо?Та нали всичко,което съм правила,е заради дъщеря ми!..."

  Видях я как бавно умира.Но в нея имаше страх,защото пътят,по който поемаше,е пътят на забравата,на безследно изчезналите и вечността.Оттам няма връщане назад.Греховете ни,породени от самите нас,са тук,на земята,където непрекъснато си задаваме въпроси,на които понякога не можем да си поговорим.А там е задгробната тишина,която те поглъща изцяло.Тялото не може да чувства болка,душата странства и обикаля различни места,но никога,никога не може да се върне в своята собствена обвивка.Затова и само заради това,вместо да се сбогува за последно,реши да разкрие тайната,която за нищо на света не искаше да отнесе със себе си."Тя е и твоя дъщеря!"

"По дяволите!Аз не мога да имам дъщеря,още повече от една долнопробна курва!"

  Видях го да я оставя там съвсем безпомощна и тръгна към колата си.После ми се стори,че погледна към дървото.Не знам дали забеляза сянката ми,ала за една част от секундата смятах,че с мен е свършено.Затова побягнах,завивайки наляво.Не знаех кой път да поема,защото нямах дом.И сега още не мога да повярвам,че разговарям за своето минало пред теб,скъпа Мариана!Изливам душата си,а ти не казваш нищо,като чели думите ми заглъхват в пясъчна пустиня,а с тях отнасям всичко.Нямах нищо,чувствах се като едно изоставено хлапе,което обикаляше тясната улица,на която опасността дебнеше отвсякъде.Къде можех да се скрия?Къде можех да избягам от цялата заобикаляща ме среда?Нямах избор-трябваше да се потопя в този живот,за да оцелея.Аз бях просто дете на съдбата.И какво трябваше да направя?Да се примиря или да надиграя съдбата?

Обърнах се назад.Погледът ми отчаяно търсеше някаква посока,по която да тръгна,защото,ако този човек наистина ме беше видял,с мен щеше да е свършено.Тичам така известно време,после завивам наляво по булеварда и не смея да погледна встрани,а колите преминават покрай"Витоша".Знам,че не мога да разпозная колата между всички останали,но убиецът,ако ме е видял-разбира се,само ако ме е видял-може да разпознае мен.