Наемен убиец
Вървях по улицата със приведена глава. Сърцето ми носеше тежък товар. Безизходицата, в която се намирах, ме доведе до грешни постъпки и решения. Приех да убия човек само и само заради парите. Тази мръсна и толкова нужна част от живота ни. Детето ми се нуждаеше от трансплантация на костен мозък. Ако съвпадаше моят с неговия, бих дал и последната капчица, която съществуваше в тялото ми, но за жалост не отговаряше. Чакаше се дълго, за да откриеш точния донор. До тогава крехкото тяло на сина ми можеше и да не издържи.
С пари се купуваше всичко и така стигнах до грешното решение, че може би съм способен да убия човек. Бях шансът им да се отърват от него. Личност, която не знаеше какво е липса в живота. Имаше всичко, което аз не исках да имам. Единственото за мен бе здравето на детето ми.
Преследвах мишената си ден и нощ, докато разуча и най-малките подробности от живота му. Оказа се, че в действителност беше човек, който заслужаваше смъртта. Доста хора си бяха изпатили от постъпките му, но аз не бях Господ, за да го съдя и наказвам.
Колкото повече опознавах мишената си, толкова повече ме беше страх да я унищожа. Тъжно, но бях притиснат. Не беше застрашен само животът на въпросната личност, а и моят. Изискваше се от мен да свърша чисто работата си и без да оставя улики.
Насочих снайпера, прицелвайки се право в сърцето му. Пръстът ми трепереше на спусъка и тялото ми отказваше да се подчини.
Колко лесно свършваше един живот. Бам и всичко, за което се стремеше мишената ми, щеше да свърши за част от секундата. Представих си болничното легло и малкото измъчено лице. Затворих очи и стрелях...
Когато ги отворих, видях как линейката пренасяше тялото, по което стрелях и хората крещяха в паника. Събрах си нещата и заличих всички улики, които можеха да доведат до откриването ми. С още по-голяма тежест се отправих към болницата, за да се опитам да разведря тъжния следобед от лицето на сина ми. Сложих си маската на щастливия баща и влязох в болничната стая. Ужасен, открих, че стаята беше празна. Тичах по коридора към лекарския кабинет. Докторът ме погледна усмихнат и каза:
- Усмихнете се. Ще живее! Днес пристигна застрелян мъж в рамото и при изследванията се установи, че костният му мозък съвпада с този на детето ви. Мъжът изглеждаше странно от срещата си, толкова близо до смъртта и прие доброволно да стане донор. Всичко е преминало успешно и нормално.
Сълзите ми не спираха и едва успях да изрека думите си.
- А мъжът, той добре ли е? Ще живее ли?
- Разбира се, една драскотина е била само...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елeна Всички права запазени
