Поредната нощ, в която имаше протест. Настъпи кулминационният момент. Гражданите, след като разбиха плътния полицейски кордон, нахлуха в сградата на Народното събрание. Като гледах кадрите по телевизията така бурно се зарадвах, сякаш бях спечелил голямата награда от международния конкурс за проект за космически колонии на НАСА. Наистина не можех да стоя на място от емоции. Бях се вторачил пред екрана и имах чувството, че бях там с моята камера. Най-вероятно, защото нямаше емблеми на който и да е телевизионен канал.
Журналистът, който снимаше, също влезе в кулоарите на парламента. Хората вътре бягаха. Чуваха се много викове. Масова паника бе настанала вътре. Може би хората се биеха с депутатите. Напрежението се покачваше. След броени мигове започнаха да се чуват гърмежи. Все повече зачестяваха. Сигурно доста кръв се проливаше в тези минути. Беше станало доста страшно.
В заседателната зала на парламента, която беше осветена по същия начин, както всеки я знае от телевизионните предавания, беше необичайно пусто. Единствено операторът и едно прекрасно дете бяха вътре. То беше момиче, цвете небесно. Обаче бе обзето от безумен страх и търсеше къде да се скрие. Реши да се скрие недалеч от входовете на мястото, където се обсъждат и гласуват законите на България. Беше се скрила зад една от седалките издялани от висококачествена дървесина, за да не бъде забелязана. Нейното лице ― светло, със светлокестенява къдрава коса и безобидни кафеникави очички, само показваше какво невинно създание е.
Куршуми свистяха наляво и надясно. Изобщо парламентът се превърна в бойно поле. Журналистът отиде в някаква съседна зала, която никой, който не е бил вътре, не я е виждал и там видя десетки военни, които бяха в бойна готовност да разстрелят всеки, който е нахлул вътре. Бяха строени в редици по петима души и всеки с калашник в ръка бе готов да убие всеки, който му е изпречи. Имаше жени и деца в помещението, които виждаха смъртта пред очите си и се разбягаха панически. Човекът, с камерата се върна там, където бе ангелското същество, което с ушите си попиваше цялата човешка злоба, която се изливаше в рамките на Народното събрание. През цялото време се изпразваха пълнители и оловните куршуми разсичаха въздуха в достигане на поредната си жертва. А прелестното момиче усещаше как скоро ще бъде потопено в кръв.
На мен ми стана някак си тъжно като гледах кадрите. Не знаех какво се случва вътре, колко жертви имаше. Осъзнавах, че това беше най-бруталният опит, чрез който се опитваха да потушат протестите и имах чувството, че всички полицаи и военни се бяха съюзили да разчистят разбунтувалите се граждани, без значение от пол и възраст. Но таях надежда, че недоволните граждани няма да се предадат в неравната им битка с властта, както българите не са се отказали в битката срещу турците на връх Шипка.
Събудих се сутринта и след секунди се усетих, че това просто е било сън. Бях доста развълнуван от него. Може би това е знамение, че наистина ще се пролее доста кръв в близките месеци, в лютото сражение между гражданите и управлението. Времето ще покаже какво ще се случи, но вярвам, че управниците ще изпитат народния гняв.
© Александър Иванов Всички права запазени