„Децата пораснаха и вече не мога да им се карам. По дяволите! А жена ми вече не ми обръща внимание, колкото и да мърморя. Безсилен съм!“, кахъреше се дипломираният счетоводител и пресмяташе с лявата ръка още колко му остава до края на живота. Гледаше пръстите на краката си през скъсаните чехли и преброи осем пръста. Два не се виждаха.

     – Тате, обичам те! – целуна го по въздуха дъщерята и се изстреля навън с половин филия препечен хляб.

     – Няма ли да закусиш? – провикна се той след нея. Вратата не му отговори.

     „За какво пържих тия яйца? От свободни кокошки са. Специално ги взех. Дано малкият поне хапне от тях.“

     Чу се тропот в другата стая. Малкият ставаше винаги шумно.

     – Добро утро, падре! – изрече мудно, като едва се влачеше. Малкият беше на двайсет и две години и бе по-голям от сестра си, но така му остана името. Беше се върнал към четири сутринта и сега бързаше за лекции. Обаче бързаше посвоему: пестеливо, тромаво и уморено.

     – Абе какъв падър съм ти аз? Научи се да се обръщаш към родителите си учтиво!

     Малкият козирува престорено и вяло влезе в банята.

     – Жено, ти поне няма ли да закусваш? – Жена му се кипреше вече половин час пред огледалото в спалнята. – Вися като паяк в кухнята и всички ме подминават.

     – Защото си паяк, затова, скъпи! Престани да висиш и свърши нещо полезно.

     – Ами аз свърших много полезни неща. Цяла сутрин готвя.

     – Браво на теб. Значи днес си в добро настроение.

     „Друг път! – ядоса се още повече. – И не съм паяк!“

     – Не съм паяк. Просто си вися.

     – И докога ще стоиш в това висящо положение? – попита го гримираната съпруга и вместо да дочака отговора, обърна се и помоли: – Вдигна ципа на роклята, моля. А така! Добричък си ми ти.

     Целуна го по бузата.

     „Дъщерята ми казва, че ме обича, а не си изяде закуската. Жена ми ме целува почти без причина. Аман от тая демагогия! Няма ли да видя поне малко искреност в тая къща?“

     – Татсъне, ползвах ти самобръсначката. Моята я няма. – Брадата на малкия растеше като корупцията в държавата. Бръснеше се по два пъти на ден.

     – И къде е твоята?

     – Не знам, ще я потърся като се върна от университета. Сега бързам.

     „Аз пък няма да се бръсна в знак на протест! Ще видят те!“ Неговата брада растеше като брутния вътрешен продукт – малко, бавно, но за сметка на това неубедително.

     – Баща ми е голям сладур – говореше дъщерята на съученичките си. Беше в дванайсети клас. – Не мога да си представя нито ден от живота си без него.

     – И защо така? – питаше я приятелят ѝ отдалече, но настойчиво. Стоеше в училищния двор на два метра от нея, с уважителна дистанция и с притеснение, че може да не го забележи; беше смъкнат и с бейзболна шапка. Слухтеше за всяка нейна дума, защото смяташе, че тя говори само важни неща: като всяка красавица. Ревнуваше я дори от приятелките ѝ. Беше влюбен до уши и се опитваше да прикрие това, като дъвчеше непрекъснато нещо. В този случай използваше дъвка. – Значи баща ти е голяма работа, а? – продължи още по-тихо. – Това предупреждение ли е?

     – Не, просто така. Между другото. Забравих да го целуна сутринта и още съжалявам; само му изпратих целувка. Бързах за теб. И теб те обичам. – Тя докосна с устните си влюбения бейзболист. Обаче не по бузата и не по начина, по който възнамеряваше да целуне баща си. Младежът внезапно спря да дъвче; искаше да полети.

     Майката и малкият излязоха заедно.

     – Ще те закарам до университета. Днес съм с колата.

     – Супер, мадър!

     В колата си поговориха за едно-друго.

     – Баща ти ми изглежда унил нещо. – Беше прекалила с грима. Миглите ѝ се лепяха една за друга и внимаваше да не се бутне в автобусите, в тротоара или в някоя пейка.

     – И на мен така ми изглежда – съгласи се малкият и недоумяваше що за маршрут е избрала майка му към университета.

     – Знаеш ли, той е най-свестният човек на света. Влюбена съм в него като преди двайсет и пет години, когато се запознахме. Днес ще му купя нови чехли. Има нужда.

     – Това е супер. Той е най-готиният баща на света.

     Най-готиният баща на света дояждаше втората порция бъркани яйца и плачеше. Беше сигурен, че никой не го обича и че вече е станал излишен. Не му се тръгваше на работа. Броеше нещо с пръстите на лявата си ръка. Нали беше счетоводител.