6 min reading
„Децата пораснаха и вече не мога да им се карам. По дяволите! А жена ми вече не ми обръща внимание, колкото и да мърморя. Безсилен съм!“, кахъреше се дипломираният счетоводител и пресмяташе с лявата ръка още колко му остава до края на живота. Гледаше пръстите на краката си през скъсаните чехли и преброи осем пръста. Два не се виждаха.
– Тате, обичам те! – целуна го по въздуха дъщерята и се изстреля навън с половин филия препечен хляб.
– Няма ли да закусиш? – провикна се той след нея. Вратата не му отговори.
„За какво пържих тия яйца? От свободни кокошки са. Специално ги взех. Дано малкият поне хапне от тях.“
Чу се тропот в другата стая. Малкият ставаше винаги шумно.
– Добро утро, падре! – изрече мудно, като едва се влачеше. Малкият беше на двайсет и две години и бе по-голям от сестра си, но така му остана името. Беше се върнал към четири сутринта и сега бързаше за лекции. Обаче бързаше посвоему: пестеливо, тромаво и уморено.
– Абе какъв падър съм ти аз? Научи се да се обръщаш към родит ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up