“Вие сте млад, отвърна Атос,
и има време горчивите спомени да станат приятни!”
последните думи от “Тримата мускетари”
- Искам да мина!
- Хар-хар-хар, да мине оттук и вятърът не смее.
- Аз не съм вятърът, а Силата, която го държи в своята шепа.
- Хар-хар-хар, значи ще разбереш, мен, Колосът-между-световете, щото, както при теб, така и тук, в моя свят, Забраната е дело, което най се тачи.
- Разбираш себе си, Колосе, разбирам те и аз, но никак не вникваш в туй, което не от себе си, а от мен трябва да разбереш.
- Хар-хар-хар, казах вече, забраната е моето дело, не и вникването. А и ти си твърде дребен, за да вниквам в теб, хар-хар-хар.
- Продължаваш да упорстваш, а от лошо семе е тая наклонност. Виждам, на плът си колос, а аз съм само къшей мръвка. Но знай, духът ми е вселена, а твоят май е повей, който и в разгара си не се усеща. Сякаш мъка някаква трие ти душата. Така че, отдръпни се и пусни ме да мина!
- Хар-хар-хар, устата ти, възситни, зина и на думи е голяма, но каквото и да речеш, оттук, дето вардя аз, няма да минеш.
- Колосе, речта, която гърлото ми пуска е моят дух, ако даром не ме пуснеш, със слова от огън ще те принудя.
- Хар-хар-хар, чувал съм безброй песнопойци и думоредци, за скуката ми бяха те разтуха, но през Забраната, която съм, така и не преминаха.
- Защото, Колосе, всички, които до днес си чувал и повръщал в пътя им са били уверители и убедители и никой досега не е бил твой наредител. Аз съм Господарят, така че отдръпни се от пътя ми, та спокойно кракът ми да прекрачи от този свят в другия.
- Хар-хар-хар, аз имам един Господар и това не си ти. Моят върховен наредител е Бардото – ей тая пролука между световете, която пазя чиста от стъпка, била тя човешка или божия.
- Това ти рекох и аз, Колосе, ала ти не спираш да разбираш само себе си.
- Ъ-ъ?! Що за отрова се опитваш, невидни дребосъко, да туриш ми в душата. Знай, тая няма да я бъде.
- Аз съм Силата, която държи вятъра в своята шепа, ти, Колосе, не отрече това?
- Хар-хар-хар, а и защо да го правя? Бъди, когото искаш, стига да не се опитваш да преминеш през Бардото.
- Духът ми по мяра равен няма, той е вселена, ти, Колосе, и това не отрече?
- Хар-хар-хар, за кой се мислиш не ми е работа, просто стой далеч от моето Бардо!
- Едно само знаеш, Колосе, и друго не разбираш. Затуй с твоите думи ще го кажа и тъй ще отворя големите ти, но за последно слепи очи, та да дано се премахне мъката ти. Аз съм Бардото! Веднага от пътя се отмести!
- О-о, хитрост бълваш, която няма да мине, а и ти с нея не ще преминеш. Ако на думите си майстор, чуй ме, щото и моите слова по-долу от твоите не остават: Бардото е зад мен, а ти пред мен, ха това ми обясни, как тогава ти ще си Бардото, хар-хар-хар?
- Защото, Колосе, глупако, ти сам прекрачи Бардото и сега си му в средата, стоиш заобиколен от Бардо, то е и отпред ти и зад теб.
- Ъ-ъ??! Хар-ха… повтори, мижав и скрит от видимостта ми дяволе, какво рече?
- Ти ме опетни, Колосе, с твоята колосална глупост. Въпреки че да ме пазиш, аз никога не съм искал.
- Това е лъжа. Проклета лъжа! Ах!
- Лъжа ли? Попитай се, защо си такъв, а не друг? Защо си Колос?
- За да пазя с могъщото си тяло входа към Бардото.
- Или за да се настаниш в средата му и поради страха си да го преминеш докрай, отблъскваш способните да го сторят.
- Клевета. Проклета клевета! Ох!
- Хранил си се от широтата на моя друм, за да бъдеш съсирек точно в средата на сърцето, което от отсам води право отвъд.
- Не може всеки да минава през Бардо, то е път само за избрани! Разбираш ли това… страннико?
- Ти избран ли си, Колосе?
- Избран съм да низвергвам самозваните.
- Как различаваш самозваните?
- Ами всички, които желаят да преминат през Бардо, са самозванци.
- А ти самият не желаеш да преминеш, така ли?
- Да, аз съм пазител, а не Избран.
- Но сам каза, Пазителю, че избран е онзи, който не желае да премине през Бардо?
- Това казах.
- Тогава, щом ти само пазиш, ала не желаеш да преминеш, значи ти си Избраният.
- Ъ-ъ???!
- Пазителството ти свърши, Колосе! И туй е твоята мъка.
- Не разбирам… Бардо?
- Знакът на Избрания е категоричният му отказ да премине. Този знак личи върху теб.
- Но ти… Бардо, ти защо желаеш да преминеш?
- Защото не съм Избраният, а само на неизбраните им минава през ума да преминат, да се прицелят в Голямата цел. Аз съм Бардо, да преминавам през светове не мога, затова го искам. Моя съдба е сам да се пазя, аз съм същинският Пазител. Така че, Колосе, твоето просънувано пазене свърши, събуди се и мини през мен, мини и замини.
- Но, Бардо, защо тъй дълго съм спал, защо досега се бях сраснал с пазенето така, сякаш за него съм призван.
- Ти сам го каза, Колосе, каза го не един път. Защото ти си Избраният! А Избраният не желае да премине през Бардо. Такъв е сънят на Избрания – да няма будност за своята избраност.
- Бардо… защо всичко това се случи така, както се случи?
- Да бъдеш между два свята, да не умираш, но и да не се раждаш, да висиш като обесен, е Великото ученичество. А аз, Колосе, Бардото, съм учителят в това обесване. Научих те на всичко, на което един Пазител може да те научи, ти съхрани всяка мисъл, която песнопойците ти врекоха, отся всяка лъжа, която думоредците ти казаха, опозна света, който е отсам и най-вече – ти забрави. Забрави, че висиш празен и без дъх. Забраната, която през всички тези времена налагаше на идещите да преминат, всъщност беше Забрана, която ти наложи преди всичко над себе си. Ти си Избраният, изопни се, време е да забравиш не друг, а мен, самото Бардо.
- Но аз продължавам да не искам да премина през теб, Бардо. Страх ме е!
- Този твой страх, Колосе, е последното и най-мъчно сбогуване.
- Но научих ли всичко, наистина ли съм готов да премина? Щото няма подтик у мен да сторя това, Бардо.
- Ти си млад, знай, ще дойде време, в което заветът<!--[if !supportFootnotes]-->[1]<!--[endif]--> ще се превърне в буря. А сега върви, Колосе, върви, хар-хар-хар…
<!--[if !supportFootnotes]-->[1]<!--[endif]--> и в двете ударения върху първите две гласни и в двете значения на думата.
© Едуард Кехецикян Всички права запазени