Я не могу любовь определить,

                                                                       Но ето страсть сильнейшая!

                                                                                           М. Ю. Лермонтов

     От прозореца си  виждам този връх. Възвисява се горд над планинския гребен. Над него – небеса, перести облаци, подчертаващи тюркоазено синьото на простора. Мисля си – това е гледка от една дива, необятна планета. Заснежените склонове на планината подмамват. Ято гълъби прелита в далечината и се изгубва към покривите на малките къщи в подножието. Като дете излизах на балкона и съзерцавах върха. Много пъти съм сънувал как го покорявам: тръгвам, а върхът е нереално близо или се отдалечава, колкото отивам по-напред. Някакъв неясен стремеж ме подтикваше да отида там. Какво ли ще намеря или разбера -- за себе си или света? Каква ли е гледката оттам към града, а отвъд върха – на север? Сега си мисля, че този връх за мен беше, а и все още е, олицетворение на една мечта, път, който трябва да извървя, основна мисия в живота, легенда, неподвластна на времето.

      Много добре помня този ден. Беше 4. април 1989 г., вторник. Студентската ни група беше на практика в един от 

т. нар. ПУЦ-ове в старата промишлена зона на Сливен. Силуетът на старата текстилна фабрика, изградена в ранно- буржоазен стил, се характеризираше с красив купол на предния ъгъл и множество орнаменти, напомнящи за една друга епоха. Помещението вътре представляваше малък цех. Все пак таванът бе висок, както и прозорците, през които проникваха лъчите на следобедното слънце и лек прах играеше в тях. Няколкото струга създаваха ненатраплив шумов фон, примесен с близки и по-далечни гласове. Часът беше към края си, когато една от колежките (състудентка) дойде до мен и усмихната ме попита дали ще й покажа къщичките, край които (бях им разказвал веднъж) съм се разхождал понякога. Погледнах я, не я бях виждал с тази светло зелена блузка. Беше от по-тихите и скромни момичета, с които по-малко общувах – черноока, със сравнително къса кестенява коса, закръглено приветливо лице с леко изразени скули. Казваше се Йорданка. Помислих си: "... няма да съм сам.", макар че самотата също ми бе приятна – така се наслаждавах по-добре на свободата, внезапно появила се след заминаването на родителите ми за Либия, където работеха като медици; а и само преди шест месеца се бях уволнил от двегодишна казарма.

       Двамата тръгнахме към центъра, който не бе далеч. Пролетта настъпваше, денят растеше и бе сравнително топло.

Минахме покрай часовниковата кула и продължихме на север към къщните квартали. Подбалканският град бе притихнал под лекия пролетен полъх. По една от уличките премина котка и се качи на отсрещния дувар. Внимателно се приближих към нея, за да не я изплаша, но тъкмо да я погаля и тя избяга с няколко скока, като след това ме наблюдаваше стреснато от един покрив.

         --- Голям мъж, а си играе с котки! -- каза изведнъж Данчето

         --- Много са сладки.. -- отговорих весело, но почувствах леко обвинение и някаква непозната за мен сериозност

у едно 18- годишно момиче.

       Криволичехме все нагоре и нагоре. Уличките ставаха все по-стръмни и тесни. На места бяха и задънени, но аз познавах квартала и уверено водех обиколката като в истински лабиринт. Над нас величествено се издигаше Бармук баир -- могъщ конусовиден връх, в чието подножие бе къщният квартал. В по-ниската си част е опасан от високи борове, а нагоре продължава ниска дъбова и габрова гора. Толкова е стръмен този баир, че изглеждаше надвесен над нас. Слънцето постепенно се спускаше над западните планини, но следобедът продължаваше, като че беше безкраен.

Изведнъж над една ограда изскочи млад циганин и въпреки че беше високо, скочи на асфалта. Приклекна, за да омекоти приземяването като залитна назад. Тогава видяхме, че между зъбите си стискаше нож. Спряхме стъписани, но циганинът не ни обърна внимание, изправи се и изчезна нататък по тясната уличка. 

       Стари и нови къщи се редяха на етажи, а над тях планината сякаш ги закриляше. Някои имаха в предната част на покривите си характерна арка с малка вратичка, други бяха схлупени -- с турски керемиди. Дворчетата -- малки, с асмалък. Лъчите осветяваха свежите лозови листа, създавайки най-невероятния жълто-зелен цвят. Много интересни бяха комините -- най-различни, изненадващо високи или тумбести като тикви, на гола тухла или измазани като че ли с ръце. Показвах на Данчето коя къща ми харесва или е интересна с нещо, някой орнамент, тераска, комин или прозорец.

Минахме край едно заведение, кафене на ъгъла между две улици. Две стъпала водеха до бяла остъклена, орнаментирана врата, над която имаше ръчно нарисувана табела със стилизиран надпис "Тропик"*. До червените букви се извиваше висока палма, а под нея -- накъдрени вълнички на екзотично море. Застанах на кръстопътя и в дъното на стръмната улица видях стълбите, които водеха до манастирчето "Свети Георги". Бях избързал с десетина крачки пред моята спътница и когато се обърнах, я видях да идва леко унила, може би уморена от разходката.

              --- Искаш ли да се качим на "Свети Георги"? -- попитах с внезапно взетото решение.

              --- Какво е това? -- запита тя на свой ред.

              --- Манастир с църква в много хубава местност, не е далеч, за половин час сме горе по онези стълби.

              --- Добре..-- каза само, но забелязах, че й дойде настроение.

      Част от студентската група вече се бяхме организирвали за няколко похода в планината, които преминаха с голяма веселба -- на пещерата "Змееви дупки", до вр. Кутелка, Карандила. Сега ни предстоеше нещо по-различно -- вечерен излет. Стълбите започваха от края на махалата, където бяха най-високо разположените къщи. Започваха с широка площадка със скамейки и навлизаха директно в боровата гора. Изградени бяха с каменни плочи от пясъчник, което им придаваше мек бежов цвят. Заизкачвахме се темпово, като в началото бяхме в сянката на огромния връх, но постепенно

започваха да се прокрадват лъчите на слънцето, което сякаш беше спряло над планините. Усилието и неочакваната промяна ни развеселиха. Отдалечавахме се от града и това бе вълнуващо със своята неизвестност. Стълбите криволичеха, ту бяха на стръмни скатове, ту на равни участъци като алеи. Боровият въздух упояваше, а птиците сякаш се готвеха за настъпващата вечер с леко тревожни, ехтящи от дълбините на гората гласове. Скоро излязохме пред малката църква с чешма отпред. В края храстите бяха направили нещо като тунел. Пресякохме стария асфалтов път и пихме от чешмата -- студена, бисерно чиста вода.

       В тази вълшебна местност имаше и ресторантче- механа, което бе на около 100 м по-нагоре и работеше. Тесният път бе осеян с борови иглички. Пристъпихме през старата порта и се озовахме в голям двор на етажи, покрит с калдъръм, с високи борове, един от които стърчеше направо от покрива на къщичката- ресторант. Железни маси с битови покривки бяха равномерно поставени на разстояние една от друга по различните нива. Избрахме си една, по в края, до бялата варосана ограда покрита с керемиди. Слънцето залязваше, но още пращаше лъчи между дърветата. Поръчахме си по една малка Перлова ракия, кока-кола и шопска салата. Говорехме си, а тя се усмихваше постоянно. Тук все още "не знаех къде се намирам..". Разказвах й нещо, когато поръчката дойде, забравихме за времето.

      Все се питам, трябваше ли да си тръгнем от това прекрасно място, минахме отново през старата порта, до която имаше стилизирана чешма; а здрачът вече беше паднал, което ни изпълни с радост -- тази разходка се удължаваше все повече и повече. Едва бяхме слезли по калдъръма пред ресторантчето, когато вървейки Данчето се притисна към мен.

Бях изненадан, малко е да се каже изненадан -- това ли бе мигът, за който бях живял досега! "О, миг, ти тъй си хубав, спри!"** Аз не се поколебах и я прегърнах. Тя ми подаряваше любов, толкова трудна до този момент, а изведнъж се превърна в най-лесното нещо на света. Малко по-надолу, над светлините на града и до руините на стария манастир, се целунахме. Казах си: "И аз ще ѝ подаря любов!" Спомних си за моя съученичка от техникума в Бургас, която обичах, но тя мен не и в моменти на безнадеждност ми минаваше абсурдната мисъл: "Защо не ме обича, колко прекрасно щеше да е, ако и тя ме обича!" Е, сега аз можех да го направя за Данчето, да й дам любовта и себе си.

      Този миг си остана най-щастливият в живота ми!

       Беше безлунна, звездна нощ. Решихме да се приберем по шосето, което бе по-обиколно и с панорамна гледка към Сливен. Тръгнахме прегърнати надолу по тъмния горски път, но в душите ни бе светло и щастливо. Вървяхме, спирахме да се нацелуваме, после пак продължавахме. Светът около нас изведнъж се промени -- планината, боровата гора, звездното небе, градът с хиляди лампи. Пътят правеше дълбоки завои -- ту се отдалечаваше, ту се завръщаше над града. На моменти, навлизайки в гората, ставаше много тъмен -- тогава го следвахме инстинктивно, а неописуемото щастие ни водеше все нататък -- към нашия нов свят. Минахме покрай ромоляща чешма. Зад отсрещната планина залязваше съзвездие. Градът отново бавно се показваше, все още ниско под нас и измамно близо. Храсти, отделни дървета, тъмни борове, леко накланящи върховете си, а зад тях -- далечни планини. Встрани зловещо стърчаха два кипариса. Почти не разговаряхме, невярващи че това се случва. Вместо нас говореха телата ни, ръцете и стъпките ни.

Един последен завой и първите къщи бяха пред нас. Слязохме напряко по едни малки стълби. Кварталът бе странно притихнал. Спряхме за малко на една площадка и погледнахме назад към планината. Върхът се издигаше като мрачен замък и глухо бучеше.

       Тръгнахме по ул."Асеновска" и скоро излязохме на часовниковата кула. Беше 9 часа вечерта. Градът изглеждаше враждебен, сравнен с невероятната природа, от която идвахме. Тогава в мен се прокрадна и първото съмнение, че този град е против нас и ще се опита да ни раздели. Но това ни най-малко не помрачи нашето щастие. Най- щастливият ден,

най-щастливата нощ, най- щастливият миг -- всичко се случваше сега и оставаше непокътнато във времето. Времето, покрай което минавахме -- Старият бряст. Прекосихме центъра по главната улица, градската градина и по широка алея

достигнахме баирчето над Военна болница. Пресякохме го по една камениста пътека и ето че студентското общежитие

се появи пред нас. Изпратих Данчето -- моята нова, неочаквана Любов -- до входа. Правех това, което години наред щях да повтарям с други момичета, по други пътеки, под други звезди. Но първата бе Тя! Общежитието ни посрещаше, дали съквартирантките й се питаха къде е, вече беше късно? Целунахме се -- първият ни ден заедно беше зад гърба ни.

Какво ли ни очакваше в бъдеще -- не мислехме, а знаехме -- любов, любов и отново любов! 

                       Лъчезар Цонев

                        гр. Сливен

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––                

                         * Кафенето се намираше на ъгъла на улиците "Стефан Пейчев" и "Стефан Егаров" в Сливен. Сградата частично още е запазена, както и двете стъпала.

                         ** Цитатът е от "Фауст" на Гьоте