Найлоновият чувал се вееше вече цяло денонощие в късия тупик между къщите. Не пречеше на никого и за това никой не го махаше. Пространството беше малко – две огради, високи над два метра, от три места къщи, а вятърът го избутваше ту наляво, ту надясно, но все не беше достатъно силен, за да го надигне и да му позволи да излезе от задънената улица и да изскочи на пътя, където минаваха автомобили, тирове и велосипедисти и вероятно щяха да му помогнат.

     Не че чувалът имаше нужда от помощ.

     Трупът на тежка котка в него го задържаше и не позволяваше да литне към небето. А той би искал – котката беше убита и по някаква случайност трупът ѝ бе попаднал вътре в него. Недомяваше каква беше тази случайност. Ако не беше тя, той знаеше какво да стори въпреки обстоятелствата – щеше са простре краищата си и да поеме леко и неусетно след най-лекия вятър направо към синевата. Нищо нямаше да може да го задържи. Но ето че една сутрин видя тялото на котката почти като увито по средата. Котката беше с отворени и зловещи уста, вероятно са били пълни с кръв преди да умре. Кръвта се беше стичала върху брадата и после, когато вече е агонизирала по гръб, е клокочела и бълбукала в гърлото като магма в изригнал вулкан и е пръскала едри капки върху очите и лапите.

     Гледката беше ужасна и найлонът хем негодуваше от мъртвото тяло, увило се предсмъртно в него като във воал на смъртта, хем изпитваше известна гордост, че е дал покой на котката в последните ѝ мигове. Или пък не беше дал покой? Може пък тя да се е задушила от хладната му прегръдка и именно липсата на кислород да е предизвикала смъртта ѝ. Тази мисъл го ужаси. Когато беше летял над поля и градини, над хорски дворове и била, понякога беше виждал как стари, уморени котки ровят в земята и копаят гробовете си. После се свиват в тях и притихват. „Котките искат да бъдат съвсем сами, когато усещат, че животът им свършва. Те не са егоисти като хората”, разсъждаваше чувалът не толкова от омраза към хората или от обич към котките, колкото за да оневини себе си и да снеме съмненията, че има някакво отношение към зловещата послесмъртна гримаса на животното.

     Минаха няколко дни и лимузините, бавно и елегантно измъкващи телата си от луксозните гаражи на къщите и минаващи по асфалтирания тупик, нагазваха найлона, защото не смятаха за достойно да слязат и да го изхвърлят в кофата за боклук. Изсъхналата кръв в него не ги вълнуваше – кръв сега има навсякъде: по улиците, във филмите, в мислите, в действията и бездействията, тя не правеше впечатление нито с присъствието, нито с отсъствието си. Кръвта в найлона беше почерняла и заличаваше формите на умрялата котка. Лека миризма на гниещо месо се носеше в задънената улица и скоро подутото тяло щеше да разкрие присъствието на смъртта.

     Все пак найлонът намери начин да стигне до улицата – макар и със сетни сили. Чу отдалече стържещия, уморен звук на двигателя на зила, върху чийто гръб с нещо като метални пипала на огромен скакалец беше прихванат контейнерът за боклук. Този контейнер беше специален – в него събираха сухи храсти, окосена трева и разни биоотпадъци, които хората оставяха в черни найлонови чували покрай оградите на къщите си или направо на тротоарите. Това беше последната му възможност, надяваше се да го забележат покрай другите чували и да го вземат. Там, сред другите найлони, се надяваше да намери начин да избяга, да се спаси. Или пък поне да умре сред свои, заобиколен от доброжелатели, а не като тъжната и ужасена котка, скрила се в него от страховете си или от хората. Или от страха си от хората.

     Мина циганин и разгледа черните чували. Забеляза найлона. Доближи, наведе се, помириса и се отврати. Обърса с погнуса ръце в отражателната си жилетка и побърза да отмине.

     След пет минути мина циганка с метла, и тя го видя, но даже не спря.

     Найлонът разбра, че нито ще политне, нито ще бъде прибран. Той ще остане в тупика завинаги.

     – Кажи – чу, – кажи ми, защо не летиш?

     Чувалът не знаеше откъде идва гласът. Беше завил разложеното тяло на котката и не знаеше, че духът ѝ може да говори.

     – Ти ли ми говориш? – запита. – Котките не могат да говорят. Дори и мъртви.

     Подухна малко ветрец. Краищата на найлона се отвориха и отвътре измяука малко котенце, гладно, едва клатещо се.

     – Тя е била бременна! – учуди се чувалът. – Намерила е място в мене да роди!

     Единственото оцеляло коте от родилката беше толкова жадно, че вятърът се смили, нагъна чувала и му даде глътка вода, насъбрала се по краищата. С треперещи крачета котето се измъкна и замижа.

     И после чувалът литна. Свободен. Не разбра как се случи това – сякаш тялото на мъртвата, а всъщност умъртвена бременна котка осъзна изведнъж своята непотребност и се отърколи настрани, освобождавайки края на найлона от тежестта си. Литна така, като че ли е имал крила винаги, дори не изчака да се появи по-силен вятър, просто се понесе към небето, лек и безгрижен като мисъл, лишена от тревоги. Или от съдържание. 

     Върна се след час. Носеше в извивките си мляко за деветия живот на умрялата котка. Животът на детето ѝ.

     – Аз цял живот съм искал да летя – каза. Котето трепереше от студ или от страх, но примляскваше жадно млякото. Май щеше да оцелее. – И все нещо ме е задържало.

     – Мама сега те е задържала – каза малкото. – Понеже иначе щях да умра.

     Този найлонов чувал знаеше, че в него никога няма да се роди нещо по-смислено от този котешки живот, който бе съхранил по случайност. И полетя. Щастливо и гордо. Найлонът беше произведен от човек, не беше изделие на живата природа; знаеше, че говорят лоши неща за него, че бил вреден и замърсявал околната среда. И се срамуваше от това – искаше да лети така, както хората не могат дори в мечтите си. Да им покаже презрението си. Или поне да им напомни, че щом е сътворен да вреди не по своя воля, виновен е не той, а създателите му.

     А котето... то оцеля. И за да бъдем точни, винаги спеше навън, далече от хора като тези, наранили майка му и другите бебета до смърт, докато тя ги носеше в утробата си. В чувалите, мръсни и ненужни, готови всеки миг да поемат след ветровете, се чувстваше най-добре. Тези найлонови чували често отлитаха като птици, поели в себе си свободата на простора, но винаги бяха готови да останат или да се върнат, когато усещаха, че са нужни на живота.