Събудих се с непреодолимото желание да създам нещо. Нещо хубаво. Нещо със смисъл.
Незнайно как се надигнах от скърцащото си легло. Виеше ми се свят, вероятно заради ниския хемоглобин. Май наистина снощи трябваше да пия онова гадно хапче… Но желанието, ах, това желание.
Направих си кафе - силно и ароматно, както го обичам, и по традиция дръпнах грозните завеси на стаята, която обитавам. И, о, небеса, Слънце!
Топло, хубаво, немско слънце! И птичи песни!
И чувството… Онова неповторимо, енергизиращо усещане за Пролет, от което ти настръхва кожата. Да.
Погледнах се в огледалото. Гледката… Ужас.
Нищо.
Ще пиша. Без тема. Просто така. Заради слънцето.
Седнах на стола пред сивото бюро и оставих мислите ми да се реят и пръстите ми да пишат сами.
Скайп. Скайп, Скайп, Скайп…
„Този твой перфекционизъм! Ще се съсипеш! Човек не трябва да се страхува от грешките си! Човекът е Човек, защото греши!”
„Добре де. Грешките болят. Защо да е лош стремежът да ги избягваш?” ...