НАМЕРИХ МУ ЦАКАТА

          Враг № 1  в моя живот, както и на 99% от населението на тази планета е самотата и всеки се бори с нея тъй както може. И аз като онези 99% също - боря се. В тази борба винаги победената съм аз, обаче човекът е човек, защото е твърдоглав и не иска да разбере, че след като се ражда сам и сам умира, няма причини през останалото време да е иначе и нали си е един непримирим дух, един Сизиф, един Икар,  не се отказва. Средства и начини не подбира, защото дълбоко в себе си е убеден, че целта т.е. намирането на оня или онова, с което ще избяга от самотата, ще оправдае средствата. Един грабва тиквен фенер и като Диоген се лута насам-натам и търси жената, друг търси без фенер опипом в тъмното, трети застава под дървото и чака да слезе,  четвърти хваща първата  патица, отскубва едно перо, топва го в мастилницата и я прави своя муза, после започва да я описва от сутрин до вечер, пети хваща книжката да го чете, шести си хваща ...ишката, седми се хваща за  мишката. Но в крайна сметка се оказва, че никой не е хванал онова, което трябва т.е. нишката. Оная, която ще го изведе от лабиринта на самотата. И аз като всички, откакто влязох в пубертета, все го търся оня някой или нещо.

          След първото намиране изпаднах в първата си истинска самота за половин живот. Но въпреки обецата на едното ухо, след дълго вглеждане в огледалото, реших, че е неестетично, не издържах на тази външна несиметричност и вътрешна дисхармония и реших да си намеря обеца и за другото. Затова се впуснах в търсене. Тъй като на хоризонта вместо щастливото бъдеще се появи сериозната опасност в търсене да мине  и другата половина от живота ми, като един средно статистически глупак, реших да го търся по всички правила на всички науки.

          Първо се обърнах към математиката. Тя ми каза, че е обидно да я питам, защото това е едно отдавна решено уравнение с две известни, в което най-важно е третото неизвестно, защото, след като и то стане известно, от уравнението не остава и помен.

          После се обърнах към химията. Тя ми каза, че трябва да протича бурна реакция между мен и другия елемент, защото когато не е бурна се налага използването на силикон, виагра и други катализатори.

          Когато се обърнах към физиката, тя ми каза, че трябва да има привличане като между два електромагнита. От това "електро" чак косите ми щтръкнаха.

          Историята, като учителка на живота,  ми каза сама да избирам дали да обичам като Клеопатра или като Мария Стюарт. Замислих се сериозно, но в крайна сметка разлика не видях и двете заради любовта си са загубили по едно царство и по един живот. Колко му е, викам си, царството ми 80 квадрата, готова съм да го загубя. Какво толкова, после с любимия ще си построим една колибка и ще си пържим прясна рибка, и така се отнесох в тази идилия, че чак усетих аромата на пържена рибка под носа си и забравих за живота си, дето мога да загубя. Ама какво толкова има да го мисля и него, като така или иначе неизбежно ще си отиде от мен. Все пак по-добре е да си отиде докато си ям блажено пържена рибка в колибка край някое море, отколкото да пукна като самотно куче в някоя кучешка колибка.

          Обърнах се към астрономията и тя ми каза за нищо на света да не вярвам на никого, докато не ми определи среща на някоя звезда или поне на Луната. Каза също, че не ме съветва да приемам среща на слънцето по понятни причини. В краен случай една свалена звезда в краката също било признак на любов, но ако брачния пръстен не е от Сатурн, хич да не го вземам на сериозно.

          Когато се обърнах към анатомията, тя ми каза, че най-важното, до което трябва да се добера е сърдечния мускул на другия елемент. Аз се съгласих с нея, защото макар че има и други важни органи, няма ли я помпичката, всичко спира да функционира, включително и известното, което се търси.

          Допитах се до езотериката, тя вика "Душата! Нямаш ли власт над нея, си оставаш самотен като отшелник в скален манастир, дори и да си в луксозна колибка." 

          Обърнах се и към геологията. Тя каза, че няма мнение по въпроса, защото така или иначе, влюбени или не, всички са били пръст и на пръст ще станат, а времето на една или няколко любови е съизмеримо с нейното време точно колкото е съизмерима големината на една прашинка с големината на една планина.

          Когато се обърнах към митологията и древната литература, те направо ме сразиха със всевъзможни съвети и примери. Онези игри и любови на Олимп така ме ошашавиха, че  започнах да гледам стерео и да се питам дали това е планина на боговете или е Содом и Гомор на едно място. Питах се, питах, на въпроса си отговор не намерих, но и до днес не помня кой бог или герой от кого е произлязал. Оня дърт плейбой дядо ти Зевс, направо ми скри шапката, ама и баба ти Хера не му отстъпва, ааа. Аз нали не съм родена на Олимп, а малко по на североизток, пък и майка ми нали така ме научи, се спрях на Пенелопа. Това е любов, викам си. Ей така да го срещна, па да го пратя на един далееечен гурбет, да си намери той там една или няколко Цирцеи, да си поживее, пък аз да отблъсквам устремените атаки на разни мъжища, че за това най- ме бива, да си плача и тъгувам, докато си го чакам и да си плета плетката като отвреме на време я оставям за малко да посвиря на арфа или на дудук.

          Най-накрая се обърнах за помощ към статистиката и от нея разбрах, че най-често партньорите в живота се били запознавали на улицата. Ами защо да не опитам и аз така, може да е по-успешно, че нали първата обеца си я намерих на един купон и може би затова нищо не излезе. Той така си и остана все на купона и не пожела да се заеме със семейните си задължения, които не са само купон и правене на деца, ами и отглеждането им.

          След дълги размишления и колебания, най-после тръгвам по улиците и уж небрежно, но внимателно се вглеждам в хората. В мъжете, разбира се, защото аз досега съм била хетеросексуална и нямам намерение тепърва да променям ориентацията си.  Изведнъж в навалицата пред мене виждам, че се мярка фигура на същество с мъжки белези, което поне отдалеч ми прилича на подходящ обект. Изглежда мъж на възраст над средната, с побеляла коса и леко прегърбени рамене. Трябва да го настигна и да намеря начин да му хвърля един пръв поглед, пък ако го намеря за подходящ и от втори поглед, да го заприказвам, за да преминем евентуално към третия поглед и следващия етап на опознаване. Забързвам се, задминавам го доста напред, после спирам и стратегически се зазяпвам в една витрина. По някое време се обръщам и внезапно тръгвам в обратната посока. Толкова внезапно, че се сблъсквам точно с въпросния обект, при което главата ми дрънва и аз от болка си изпускам чантата.  

• - О, извинете, мадам. Не исках да се случи. - казва той безкрайно

притеснен, докато аз разтривам челото си със сълзи в очите.

          Въпреки истинските сълзи и болката от неочаквания за мен сблъсък, забелязвам, че това всъщност е малко момченце на около 50-60 годинки, което още даже не е влязло в пубертета, камо ли да е излязло.

• - Ако желаете, мога да ви заведа до най-близкото кафе, за да дойдете

на себе си, мадам.

          В този момент се разнася тъничък гласец:

          - Искам и аз, искам и аз...Батко, вземи и мене... - и малко момиченце на около 30-35 годинки протяга към него малките си ръчички със сълзички в невинните си очички.

          -  Извинете, това е сестричката ми. Ще те взема, разбира се, само не плачи, моля те.

          - Амиии... Не се безпокойте за мене. - казвам - Ще се оправя. Нищо особено не се е случило.

          И след още няколко разменени думи от куртоазия, се разделяме с момченцето.

          Продължавам пътя си, но решавам да поседна за малко на някоя пейка в парка, за да дойда на себе си и да анализирам странната случка. Детската площадка е близо до пейката, затова не се изненадвам, когато до мене сяда някой. Обръщам се - отново момченце на същата възраст, с побелели косици и очилца, което води за ръчичка момиченце на около 25 годинки.

• - Хайде сега върви да си поиграеш с дечицата на твоята възраст. Виж

каква пързалка, има и люлки, и катерушки.

• - Не искам, баткооо. Искам тук при тебе и при тази бабичка.

Чак подскачам от мястото си. За мене ли става дума? Аз ли съм тази

бабичка? Аз? Откъде-накъде?

• - За мене ли говориш, малката? И защо ме наричаш бабичка, след като

си нямам още внучета? Пък и като гледам батко ти, май по едно и също време са ни вързали червените връзки.

• - Да, ама батко си го обичкам, а пък тебе не те обичам и искам да те

намушкат с мечове, да се стопиш, да ти опадат зъбите, да умреш и да те изгризат термитите! - вика малката палавница и ми размахва малкото си пръстче.

          Ставам от пейката и се прибирам. За днес ми дойде в повечко търсенето по улиците на неизвестния елемент, пък утре ще видим. Нали утрото е по-мъдро от вечерта.

          През нощта дълго мислих докато се взирах в луната и звездите, където по това време гъмжеше от влюбени, които се срещаха по тях, най-сетне стигнах до Соломоновско решение: осиновяване. Когато сутринта станах от сън, първата ми работа беше да пусна обява за осиновяване в най-тиражирания вестник за обяви.

          Така му намерих цаката - и третото неизвестно от уравнението ще ми бъде под око, а и катализатора - под ръка. По този начин ще сложа край на самотата като създам едно мирно и щастливо многодетно семейство на мама Барба, което ще си живее съвършено като окръжност, която няма ъгли, където да се скриеш и да те бодат и в която всичко е известно. Сега очаквам обаждания.