Дъщеря ми е отвлечена с подводница. Подводниците се използват за транспорт и от обикновените хора. Качи се на нея с целия клас от училище. Съществото ми е писък. Аз съм вик. Целият съм зов за помощ. Последното, което виждам, е как плавателният съд започва бавно да се потапя и изчезва под водата. Полицията ни избутва далеч от кея. Всички, които сме се събрали да изпратим децата. Похитителят заплашва, че ще взриви подводната лодка отвътре. Нямам представа как се обезврежда терорист, превзел подводница. Според мен е невъзможно. В момента детето ми панически се страхува. Ще потъне с метала до морското дъно. И ще се задуши…
…Как може да сънувам подобно нещо?! Не е нормално. Следобед е. Заспал съм в хола. Преди това гледах тенис. Надал победи Фонини. Чувствам се като идиот. Ако не съм… Все още съм уплашен. Твърде много мисля за пари напоследък. На сметка съм, но такива са последиците от прекаленото сребролюбие. Не съм алчен. Всички за това работим.

Открих път към радостта. Пряк. Току що. Моята лична радост. Взех отдавна отлагано решение. Ще скоча. Доволен съм. Много се радвам. Не се страхувам от последиците. Вече знам, че не е моментно. Ще си угодя без много да му мисля. Омръзна ми сто пъти да меря и един път да режа. Всъщност, дълго го премислях. Работата ми е добра. Животът – стабилен. Но не се чувствам цял. Чувствам се наполовина. Нещо ми липсва... Упреквам само себе си.
Поръчах си вечеря. В един ресторант съм. Преди го харесвах. Сега ми е безразличен. Заради естеството на мислите ми. Празненството е шумно. Тук са най-добрите ми приятели и колеги. Всичките до един са свестни хора.
Никому ненужен съм на това място. Затова се изправям. Почти съм излязъл навън, когато един ме застига. Не ми е приятел. Нито колега. Отскоро ми го набиват в очите. Някой го въведе между нас. Нечия изгодна сделка. Няма какво друго да е. Не му симпатизирам. Не ми е много неприятен. Усмихва ми се. От известно време ме търси за услуга. Няколко пъти вече ме заговаря по темата. Повдига си тениската и ми показва дръжката на пистолет. Иска да убие жена си. Защото му изневерява. Чудо голямо. Милиони умират от рак. Моли ме да му помогна да се разправи с любовника ù. Предлагам му да ги остави на мира. Животът не свършва с това. Сега тя е щастлива. Да опита и той. Да се отпусне. Не е съгласен. По-спокоен ще е, ако и двамата са мъртви. На този етап нейното щастие му се струва прекалено вредно за него. Предлагам му да се самоубие. Нямало да е същото. Тя щяла да продължи да се чука и в отвъдното той щял да го вижда. Но вече нямало да може нищо да направи. Иска да е екзекутор приживе. Слабите мъже обичат да нараняват жени. Предпочитат го пред обикновената раздяла. Глупаво е да се дразниш, че някой е спрял да те обича. Харесването няма гаранционен срок. Не подлежи на основен ремонт. Аз също съм ревнив, но не го показвам. Все някой, някога ще спре да изпитва чувства към теб. Обикновено заради друг. Не е задължително. Неизбежно е, колкото смъртта. Нея, обаче, никой не я търси, за да я убие. Предпочитам да задържа някой при себе си, без да го дебна. Дебненето отблъсква. Този като нищо ще убие жена си. Споделям му, че може и да греши, ако не го е видял с очите си. Миела си зъбите по два пъти преди да излезе, а лирата в банята приличала на бутик за дамско бельо. Сменяла го при всяко излизане и му намеквала, че иска да се разделят. Осъждат те на смърт само, защото си чистоплътен и свободолюбив. Той продължава да иска да я убие. Не го подкрепям. Ревността не е основателна причина да осъдиш някого на смърт. Много му е трудно да преживее факта, че тя може да бъде щастлива без него. Предпочита я мъртва пред това. Садистичен егоизъм. Не ù създавай проблеми. Няма нищо по-хубаво от това човек да се влюбва. Той също ù изневерява. Знам го със сигурност. Казвам му го. Било различно.
Ако още малко поговоря с този, ще изляза от разговора по-дребен, по-нецял и от наполовина. Не мога да му помогна. Не искам. Никога не съм убивал. Не и заради любов. Казвам му го ясно. Дори му оставям последните си думи за спомен. Тръгвам си без тях.

Много съм добър на тенис. Тенис на маса. Разбрах го случайно. На стари години. Един двеста килограмов измамник ме обучи. Оказа се вроден талант. Не знаех, че го имам... Разбих много тенис величия. Докарах ги до нервна криза. Играта с топки е много деликатна. Всички, които играят с топчета, са много чувствителни и не могат да губят. Играя тенис с един голям полицейски шеф. Два пъти седмично. Много е запален и му влияя добре на нивото. Това е допирната ни точка. Поне такава беше в самото начало. После се сприятелихме. Все още не е взел от мен и гейм. Мога да му звъня по всяко време. Дори и вечер. Казах му, че един иска да убие жена си. Обеща ми, че ще му избие всички тези мераци от главата. Той си знае как. Благодаря! В следствения арест можеш да попаднеш на хора и да станеш човек. Ако прекараш там достатъчно време. Или да влезеш в лудница.

Карам си колата. Прибирам се. Давам път на едно друго превозно средство да мине пред мен. Показва се от една пресечка на главния път, по който се движа. С предимство съм, но зад мен карат още коли. Дълго ще чака, ако не го пусна. Шофьорът ми благодари. Мъж. Полът няма значение. Стана ми приятно. Светна ми пред очите. Много рядко се случва. Да ми благодарят. Много често го правя. Да давам предимство. Хората шушукат, че учтивите са лицемери. Предпочитам лицемерите. Пред това да си вадим зъбите за всяко паркомясто пред блока. До кръговото съм и намалявам. Една кола ме изравни отляво, после женски глас вулгарно изруга. Стои до шофьора. Мъжът зад волана ме псува с клаксон. Чувам само, че съм комплексар… Защото давам път на забранено…
Жената почти е излязла през прозореца, за да ми го съобщи. Крещи точно, когато завивам надясно, а те наляво. После дават газ и бързо се отдалечават. Малко по-надолу мога да обърна и да ги догоня. Преди със сигурност щях да го направя. И да си получа извинението. Но тогава не се чувствах наполовина. Едва ли нещо ще променя. Ще продължат страхливо да ругаят. Може наистина да съм комплексар. И друг път са ми го казвали. Заради татусите, кучето…
Зверска еротика има в ругатните на обезумяла жена, подала се наполовина от движеща се кола…

У дома съм. В къщата на тепето. Тя е при мен и си говорим. Понякога и с къщата си говоря. Когато съм сам. Сега не съм. Все повече се усмихва. Нямам нищо общо с нея. Нищо интимно. Питали са ме вече. Само целувка. Никакъв секс. Симпатии – да. Братовчедка ми е. Примерно. Не парадирам с роднините си. Тя просто иска да си тръгне от него. Има много бельо, но си няма любовник. Ако висшето ченге не озапти онзи с пистолета, аз ще го убия. Събрала е багажа си. Не ми пречи. Нека остане за няколко дни.

* * * * *
Съзнанието ми ежедневно е ангажирано с на пръв поглед трудно достъпни неща. Според мен – това са мечтите. С това те ни очароват. Със своята привидна недостъпност.
Ситуацията не е сложна. Напротив. Независимо, че изглежда неразрешима. Имам среща с родителите си. В тяхната къща. На същото тепе. И те са част от това да се чувствам наполовина. Нищо умишлено сторено от тяхна страна. Просто състояние на духа. Моят.
Официална среща. Ще скоча. Искам да го знаят. Няма да протакам. Имам конкретно предложение. Касае ги лично. Точно и ясно формулирано. Стряскащо. Защото е изненадващо. За тях. Почти съм сигурен, че ще откажат. Скоро в един филм чух един от героите да казва, че го е страх от свободата…
Моля ги поне да опитат. От сърце. Предлагам на татко да му покажа къщата на един творец. Родната му къща. С това го предразполагам. Нещо лично между мен и баща ми. Започна с една книга - „Възторг и страдание“.
Точните думи променят читателя. Затова някои автори се помнят.
Знам, че му е мечта. Предлагам му да не я отлага за следващия си живот. Виждам, че се е примирил със ситуацията в този. Далече е, но си заслужава. С него имаме емоционална закачка. С възрастния мъж срещу мен. Във връзка с твореца. И на двама ни е любимец. Баща ми беше художник. Той сам реши да е в минало време. Не ми е приятно. Примирението е равно на предателство. Към себе си. Животът не поощрява подобни прелюбодеяния с отстъплението. Аз не съм животът. Само част от този на родителите ми. Искам да съм по-значимата част от него. Не само „наполовина“. Затова се засилвам да скоча.
Те така ясно и категорично са се отрекли от своите „бъдещи творчески планове“, че ненадейната им поява им се струва като спускане с влакче на ужасите. Нямат нерви за такова екстремно издигане…
Отказват ми. Просто ги е страх от пътуването. От изживяване, на което не желаят да дадат живот. Не харесват едното, но до смърт се боят от другото. Смъртта. Има ли нещо по-страшно от нея? Да, това да си наполовина.
Родителите ми не са излизали от града поне двадесет години. Изключвам онзи път, в който оперираха майка ми по спешност. В чужбина сигурно са били по веднъж и толкова отдавна, че то се брои за част от миналото на някой друг, който те изобщо не познават. От махалата не са мърдали почти от десет. Абсурд е да знаят какво се случва в някой друг квартал. Изключвам тези пъти, в които съм ги карал при нужда по болници. Майка ми излиза от къщи най-много веднъж седмично. Баща ми по-често – два пъти. Синът ми им пазарува редовно. Той е добро момче. Майка има сериозни заболявания, а баща ми само половин сърце. Буквално. Някакъв тромб уби другата част. За капак тя си счупи костта на бедрото. Залитна и падна. Сега доживотно ще е с патерици. Улицата, на която живеят, е стръмна и това още повече отблъсква излизането. Особено прибирането по нанагорнището. Това тяхното е по-лошо и от наполовина. А пътуването им се вижда по-страшно и от това. А иначе са свежи, когато използват мисълта си.
Нелицеприятно е да си отидеш докато гледаш телевизор. И не заради еднообразните предавания и фалшивите новини, а заради факта, че това е най-голямото им развлечение. Иначе живеят нормално и сносно. Помагам им, защото пенсиите не са големи. Затова понякога роптая на глас. И на ум. Заради малките пенсии. По-младите все някак можем да се измъкнем, но за старите и болните е невъзможно. Пет лева на ден не стигат, за да умреш достойно.
И ме упрекват. Разни. Тя, държавата, била бедна и нямало откъде да ги вземе. Парите. Разликата, която липсва, за да съществуваш, една идея по-смислено. Добре. Съгласен съм. Нищо не разбирам от политика. В моя си живот съм допуснал стотина човека, които не мога да управлявам – какво остава за няколко милиона. Не бих си позволил да го споменавам, камо ли да роптая, ако тези, които определяха колко да вземат старите и болните, не бяха толкова богати. Държавата е бедна за едни, но бездънна яма за други. Ако имам възможност, ще гласувам за партията на онзи шоумен. „По-малкото зло“. Предпочитам каруцата да се преобърне, отколкото да крета по този път, в този си вид.
Отново се обосновавам. На двамата притеснени срещу мен. Спокойно и без да се натрапвам. Излагам всички факти и аргументи. Тези откровените, с които разполагам. Изяснявам точните си подбуди. И най-вече позицията, че съм в известен смисъл наполовина и заради тях.
Понякога стават чудеса. Уплашени са от това, което им предлагам, но си стискаме ръцете. Решават да опитат. Обяснявам им, че съм помислил за всичко. За всичко жизненоважно. Аз така или иначе ще замина. И просто ще съм прекалено далече, за да се виждаме редовно.
Тримата заедно взимаме решение. Не съм сигурен, че се случва. Толкова съм отлагал и толкова го искам, че ми се струва идиотски хубав сън. Сън на плаж с розови вълни…

* * * * *
Ще опитаме. Ако не им хареса ще ги върна.
Пътуването им изглежда злокобно начинание, но съм добър манипулатор. Колата ми е удобна. Широка. Могат да се отпуснат. Карам бавно. Музиката е тиха. Не спирам да им говоря. Майка ми е взела профилактично четвъртинка ксанакс, а баща ми ми изглежда добре.

Стигаме до границата неочаквано бързо. Бързо за тях. И неочаквано за тях. Чувствам се като Гъливер. Светът е станал толкова голям. Аз пък ставам все по-малко наполовина.

Правя всичко много бавно. Не бързам. Искам да се наслаждават на "екскурзията". Да не си дават зор. Имам цял сак с лекарствата им. Като аптечен склад съм. И хранителни добавки. За да са спокойни. Извън къщата и махалата също има живот. И то какъв. Телевизорът не им липсва.
Влизаме в един ресторант и те си поръчват. Време е да отдъхнат. Имат апетит. Това е добре. Душата ми чурулика. Не мога да я позная…

* * * * *
Минаваме през няколко държави. Любопитно им е. Този път го минавам наведнъж, но с тях ще е на няколко порции. Няма и две хиляди километра. Нека стресът да е по-малко. Наел съм хотели за спирки. Да си починат. Освежат. Няма никакви проблеми.

* * * * *
Пристигаме. В къщата сме. Леко ме е страх. Струва им се чужда. Но имат избор. За мен няма връщане назад. Освен, ако не ме помолят да ги върна. Синът ми е с нас. В отпуск е за известно време.

Взел съм къщата на изплащане. Платил съм половината. Почти всичко, което съм спестил. Те ще останат в нея. Намерил съм си квартира. Наблизо. Приятели ми помагат. Виждам само доброто. И страховете на родителите си.
Гледката от къщата е прекрасна. Има къде да се разхождат. Носталгия? Да. Иначе няма кой да им липсва. Приятелите им отдавна не са това, което бяха. С останалите неколцина се чуват от време на време. И тук имат всички програми. И медицински грижи.

* * * * *
Селото на Микеланджело е на около час път от нас. Вече сме в него. Майка ми е добре, когато е с мен. Баща ми изживява катарзис. Трудно е да опиша всички метаморфози в мен. Всичко, което ме вълнува. Питам се и не намирам верен отговор. Признавам си, че го правя единствено заради мен. Нека, някога, Господ ме съди. Искам тези двама старци да умрат освободени. Не искам да гледам как човешко същество държи самò живота си в плен. Не желая да гледам как нечий живот се чувства като заложник и иска да се отрече от човешкото си тяло.
Тяхното щастие е моята зависимост. Нещото, което ме прави по-малко мъртъв и повече жив. Различно или еднакво с това да съм наполовина.
В къщата на Буонароти сме и баща ми е онемял. Не си спомням да съм го виждал да плаче. Не може да го прикрие. Не му досаждам. На двора съм и се усмихвам. Прикривам нечий дъжд в очите. Собствения ми.
Вълнението е огромно. За моето – гарантирам.

* * * * *
Започнах работа като куриер. Преди би ми звучало абстрактно. Изкарвам добри пари за чужденец. Още уча езика. Приятел ми помага. Най-атрактивният куриер във фирмата съм. Хората бързо ме опознаха. И приеха. Татуиран куриер в буса, с голямо куче на предната седалка. Тук си е атракция, а не комплекси… Пълно е с „лицемери“. Аз също съм учтив.
Така бродя из дните си вече шест месеца. В обедната почивка уча език и пея. Имаме стая за отдих. С много здрава уредба. Пускам музика и пея. Почти винаги съм сам и няма на кого да преча. Почивката е голяма и останалите се прибират вкъщи.
Получих доста покани от групи. Моят колега ми спретна номер. Записал ме тайно докато пея в стаята за почивка и пуснал клипа в интернет.

Запознах се със собственика на фирмата в която работя, за да говорим. Помоли ме да отделя няколко минути за жена му. Интересно.
Видяхме се с нея. Интересна дама. Помоли ме да напусна. Предложи ми друга работа. Приех. За повече пари. Поиска да стана шофьор на децата ù. Общо взето по-дълъг работен ден, но някак си по-близо до специалността и духовността ми. Много ще ми липсват поръчките и клиентите.

Не спирам да си повтарям, че най-положителните промени в живота ми са станали заради жени.

Срещнах се с импресариото на една рок група. Жена. Получих неочаквано предложение заради видеото в интернет.
Трябва, обаче, първо да се видя със семейството, за което работя. Етика. Имам редовна работа и не знам дали съществува възможност за хоби.
Тя поиска да се види с нея. Мъжът ù беше там и ми се усмихна. Другаде друг щеше да иска да ме убие.
Двете се срещнаха и аз подписах договор.

* * * * *
Картината е пълна. Родителите ми са добре. Изглеждат ми даже по-млади. В момента гледат футбол. Чухме се преди секунди. Гледат мача в различни стаи. Баща ми е суеверен. Смята, че ако го гледат в една стая, Манчестър ще загубят. Усмихвам се. Синът ми е някъде навън. На гости ми е. Може да остане, но си има негови неща оттатък. Добре. Дъщеря ми свири на пиано. Ежедневно си говорим по телефона. Малка е да пътува. Скоро ще го направя аз.
Със Софùя се запознахме в „Санта Кроче“. Занимава се с музика. Политиката около музиката… Влезе в стаята и седна до мен. Нищо повече. Гледаме през прозореца, пием вино и си говорим. Не ù споделям, че отдавна не се чувствам половинчат. Не знам как да се изразя. Тя ме разбира. Да признаеш на глас чувствата си, не е като да ги покажеш чрез действията си. Предпочитам да се изразявам чрез второто.
Сигурно е въпрос на късмет. Да скочиш в точния момент. Да се промъкнеш в частицата време, когато си закъснял, но все още имаш шанс да изживееш живота си различно от наполовина.
Може би не е късмет, а жест от някой към теб. Заради усилията.