Вангел (Серафим)
69 50
14.01.2009 г., 1:10 ч.

Напред 

  Проза » Други
763 0 2
Късна вечер.
В тъмна доба,
човек без злоба,
към мен се завтече.

Стъпките му покапаха
по нощната земя,
попарена от лъчите на деня.

Думите му отплаваха към острова на съзнанието ми,
носеха се като бели цветчета по тъмните води на Лета.

Говореше ми за болката със мили думи.
Със мили думи ми обясняваше защо хората страдат,
скрити в каменните си сгради, премръзнали в коравите си кожи,
плаващи по стоманената река на града.

Човекът познаваше хората добре. Познаваше и мен.
Знаеше за болката ми - как дните ми се нижеха на броеницата в сбръчканите студени ръце на смъртта; как босите ми бели крака потъваха в черната пръст, докато крачех напред през нищото. Как очите ми пламнеха като въглени, върху които стъпваха нестинарските ми изгори...
Болка.
Трудно е да я опишеш. Но човекът някак си успяваше.
Бяхме само аз, той и шумоленето. Като че вятърът пръскаше сълзите на времето по тъмните платна на нощта. И светът отплаваше.
Напред през нищото.

© Серафим Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Уау!Много ми хареса! Талантлив си!" премръзнали в коравите си кожи" Много добре подбираш всяка дума! Поздравявам те!
  • Личи ти, че поезията ти е в кръвта, не можеш да се отървеш.
    Харесва ми.

    "как дните ми се нижеха на броеницата в сбръчканите студени ръце на смъртта; как босите ми бели крака потъваха в черната пръст, докато крачех напред през нищото. Как очите ми пламнеха като въглени, върху които стъпваха нестинарските ми изгори..."

    Впечатли ме!
Предложения
: ??:??