- Не виждам серийния номер.
- И маркировка няма. Сигурно е от експерименталните модели.
- Защо е още тук? Дежурният пак не си е свършил работата, все на нас чакат.
- Ще го повикам.
Бавно идвах в съзнание и думите едва достигаха до мен. Отворих очи и мъжът забеляза това.
- Трябваше да са те изключили – промърмори. – Ама тази вечер някой наистина ще го отнесе.
После се наведе и заопипва тила ми.
- Хей, какво правиш! – дръпнах се – Кой си ти?
Изглеждаше абсолютно невъзмутим, въпреки че каза:
- А, и контролен панел няма. Да се оправят сами.
Отчаяно се огледах наоколо. Докъдето ми стигаше погледът, виждах само бетон и стъкло. Странно място, нищо не ми говореше, изглеждаше направо нереално. Дали изобщо съм се събудил?
Приближиха се двама мъже, и двамата абсолютно еднакви. Близнаци, мина ми през ума, но точно тогава видях, че и третият е досущ като тях. Трима близнака ми идваше малко в повече. Започнах леко да се притеснявам, ставаше нещо странно, но какво – нямах представа. Вдигнаха ме и без много приказки ме помъкнаха нанякъде. Попитах къде.
- Трябваше да ги предупредиш да го изключат, като го прие.
- Какво да предупреждавам – то си е ясно. А и изглеждаше изключен.
Отново попитах с нарастваща тревога.
- На преглед и ремонт – отговориха ми кратко. И неясно.
- Шегувате се, нали? – опитах се да запазя спокойствие. – Някой няма ли да ми обясни какво става?
- Спокойно – каза някой от тях – Ще те оправят.
- Спокойно ли? – започнах да нервнича – Поне ми кажете какво е това място, нямам идея къде се намирам и кои сте вие!
Междувременно ме бяха вкарали в малка зала, пълна с всякаква апаратура и ме поставиха на операционна маса. Не можех да се преборя с тях, трима бяха, и то явно недружелюбно настроени. Около китките и краката ми щракнаха метални скоби. Сега вече здравата се изплаших. Изведнъж ми хрумна, че съм седнал да ги разпитвам кои са, а всъщност аз самият не знам кой съм. Май с това трябваше да започна. Опитах се да се поразровя из паметта си – нищо, бяло поле. Нещо се е случило, мина ми през ума, някаква злополука, и съм получил амнезия. Това обясняваше нещата донякъде, но оставаше въпросът тези тримата странни близнака доктори ли бяха. Не ми приличаха много на такива.
- Иди виж дали има свободен дежурен техник от Експерименталния – чух да казва единият – телефонната линия постоянно е заета. И дано имаме късмет да дойде по-бързо, че тоя не млъква, а не можем да го изключим.
- Ако имат много работа с последната пратка, ще трябва да го оставим за сутрешната смяна.
- Знаеш колко неприятности имахме последния път, когато се наложи сутрешните да поемат. Като че ли ние сме им виновни, че нямат достатъчно нощни дежурства.
- Момчета, чакайте малко – реших да опитам с кротко. Не че имах избор. – Сигурно си имате много работа, но мисля, че е редно все пак някой да ми обясни какво става?
Пак не ми обърнаха никакво внимание, човъркаха нещо по апаратурата наоколо.
- Тоя модел е истински провал – каза единият – Рекламациите не спират, и пак добре, че не са го пуснали още масово на пазара.
- Пък такива реклами му правиха! – отговори другият – Големи фукльовци са тия от Експерименталния, винаги съм го казвал.
- Че как да не са, когато почти всички правителствени субсидии отиват в техния отдел.
Помислих, че ако съм в темата, е по-вероятно да ми обърнат внимание.
- Какъв е този Експериментален отдел? – попитах.
- Странно – каза единият – а бях сигурен, че е изключен, когато го докараха!
- Кой ме е докарал? – реагирах веднага.
- Явно тази вечер пак е натоварена, а този няма никакъв шанс да млъкне...
- Какъв му е дефектът, като при другите ли?
- Сигурно ще е нещо подобно. Жената, която го докара, се оплака от същото – нетипично поведение, свързано с проявата на чувства. Само че този път спомена и нещо, за което изобщо не съм чувал.
- Така ли?
- Разправял, че бил влюбен. Каквото и да означава. Мисля, че и на нея не ù беше много ясно, само допускам, че пак е свързано с новите им разработки в областта на чувствата и емоциите. Нали все опитват да създадат индивид, напълно идентичен с човешкия, като че ли има...
Като чух „човешки”, изведнъж ми просветна и престанах да ги слушам. Те ме смятаха за робот, андроид или някаква подобна машинария, каква грешка! Аз бях човек, имах съпруга – прекрасна млада жена, в която бях лудо влюбен.Имахме две деца - момиче и момче, на пет и на осем години. Ей сега всичко ще се изясни, помислих си, и изпитах огромно облекчение. Само да се свържем с жена ми.
- Сега разбирам... – започнах и дори успях да се усмихна, но в този момент влезе третият забързан.
- Пак усложнения! – каза – Ей досега с това съм се разправял – от лабораторията казват едно, от администрацията – друго. В крайна сметка взело се решение цялата пратка да се изземе и да се преработи нацяло. По-изгодно излизало, с по-малко разходи и загуби, така че сега трябва да го закараме в преработвателната база.
Докато се усетя, бях освободен и ме вдигнаха от масата. В главата ми цареше пълен хаос, но основната мисъл ми беше, че трябва да им докажа, че съм човек. Преди да са ме бракували като някаква скапана машина. Грабнах един остър инструмент от таблото до операционната маса и силно порязах ръката си.
- Повярвайте ми, правите голяма грешка! Аз съм човек, човек съм! – извиках, протегнал ръка, за да видят кръвта. Не можах да повярвам на очите си. Течността, която потече, изобщо не беше кръв.