Както бурята спокойния ден връхлита, така и аз не разбрах моя любим.

Какво го накара да повярва и да ме накаже, изгубил сякаш спомените си.

Болка гняв и самота... В това се превърна чашата ми с любовно вино...

Дали е сляп, или от омраза не съзира онова, което до вчера му бе свидно.

Облаците се сгъстяват и вятърът носи промяна. Нещо ще се случи и нещо се случва, а пътя е дълъг и прашен. Краката ще издържат, но съзнанието не може да приеме, че няма да стигне и да прекрачи прага дори за последен път.

Хората празнуват и забравят за завета си и всеки нов ден носи ново начало. И нищо не е недовършено... до края.

Поглеждам назад и всичко е толкова ясно и толкова малко. Протягам длан и мога да го събера в шепи. И нищо няма да остане. Стискам ръцете си и няма нищо. И всичко утихна. Време е. Блажена топлина... Новият ден носи ново начало и за мен. Аз сам просто човек. Без душа, без мечти, без любов...

 Като всички...