“ЕВЕЛИН”...

Спря се... Не вярваше на очите си. Дишането й се учести. Значи, все пак го направи. Гледаше книгата през стъклото на отсрещната книжарница. Жена... Скала... И ръце, протегнати към небето. Душа, изгаряща за полет... Това бе Тя...

“Ще напиша книга за теб! Въпреки, че ти си приказка, която не може да бъде разказана...”

Не му стигаха само стиховете, които й посвещаваше. Искаше повече. Имаше нужда от нея. Всеки миг... Искаше да изгаря с дъха й. Да докосва не само душата й. Копнееше за нейното тяло...

А всичко започна като на шега. Един погрешно набран номер... И глас... “Дали!?”... Въпрос за начало на разговор! Озадачи я, но реши да се пошегува...

- Салвадор Дали!?...

- Моля!?...

- Нарисувай ме...

Беше от онези нейни търтееви дни, (така ги наричаше), когато не планираше нищо. Оставяше се в ръцете на Съдбата.

- Ще те нарисувам! Ако си толкова прекрасна, колкото е и гласът ти... Някой ден, в някой час...

Не се учуди, когато на другия ден й звънеше същия номер. Очакваше го... Но вече не бе номер на непознат. Приятният му глас се разля по вените й. Почувства топлината му. Защо ли толкова много я вълнува? Опитваше се да си отговори на този въпрос... Но все не успяваше...

Беше се отпуснала на дивана и гледаше в огнените зайчета по тавана, които се раждаха от пламъка на камината. Обичаше живия огън... Самата тя бе огън! Затова я привличаше до безумие морето, с неговата хладна прегръдка... И водата, която да угаси огъня в нея и да утоли жаждата й. Компенсираше го с големия вграден аквариум на стената. Екзотика, чиято прелест я успокояваше...

- Искаше да те нарисувам! Готова ли си за това!?...

- А ти?...

- На въпроса с въпрос... Много го обичам този момент!...

- Тогава никога повече не задавай въпроси! Бъди сигурен в отговорите...

- Имаш ли грамофон? (Това пък от къде му дойде на ум!)

- Да! Антика, още от баба ми... (Поизлъга, но не й се искаше да спира)

- Пусни онази плоча, която толкова много обичаш... Не бързай! Направи го бавно... Много бавно... Виж как иглата нежно я докосва... Заслушай се... В онзи невероятен звук! Направи си едно силно мартини. Запали свещта... И се наслади на звездното небе... Някъде там има някой, който те желае... Танцуваме... Да, да... онзи блус, който кара сълзите да стават на перли и да греят по лицето ти... Усещам  уханието ти – на жасмин, портокал и море... Чуваш  ли дрезгавия глас на Ray... И онзи нeвероятен тромпет... А саксофона, който сваля дрехите... Остави вятърът да докосва голото ти тяло, вместо мен... Звездите да галят косите ти, вместо мен... Луната да целува устните ти... Вместо мен...

Огненият език на камината се плъзна по цялото й тяло... Изпита тръпка, която не познаваше... В нея запламтя страст, която изгаряше...  Любеше я безкрая... Уплаши се!

- Вместо теб!?...

- Да... Вместо мен...

- А ти какво ще правиш през това време!?

Въпросът й го извади от сладкия унес, а звънкият й смях го довърши окончателно.

Това бе жената, която търсеше... И един ден щеше да я има...

Съдбата се усмихна и промълви нещичко. Ти чу ли я!? Аз не...

Следва...