“ЕВЕЛИН”...
Спря се... Не вярваше на очите си. Дишането й се учести. Значи, все пак го направи. Гледаше книгата през стъклото на отсрещната книжарница. Жена... Скала... И ръце, протегнати към небето. Душа, изгаряща за полет... Това бе Тя...
“Ще напиша книга за теб! Въпреки, че ти си приказка, която не може да бъде разказана...”
Не му стигаха само стиховете, които й посвещаваше. Искаше повече. Имаше нужда от нея. Всеки миг... Искаше да изгаря с дъха й. Да докосва не само душата й. Копнееше за нейното тяло...
А всичко започна като на шега. Един погрешно набран номер... И глас... “Дали!?”... Въпрос за начало на разговор! Озадачи я, но реши да се пошегува...
- Салвадор Дали!?...
- Моля!?...
- Нарисувай ме...
Беше от онези нейни търтееви дни, (така ги наричаше), когато не планираше нищо. Оставяше се в ръцете на Съдбата.
- Ще те нарисувам! Ако си толкова прекрасна, колкото е и гласът ти... Някой ден, в някой час...
Не се учуди, когато на другия ден й звънеше същия номер. Очакваше го... Но ве ...