ЧАСТ ВТОРА
На другийот ден, като всеки делничен ден, ние бехме наизлезнали на къро, но понеже бяхме баш махмурлии, все в работата гледахме и много-много не се оглеждахме. Но на по-другия ден, кога пак бехме напъпили рано-рано на къро, на мене изведнаж ми се прииска препържена прясна риба и я се провикнах към аверите, че отивам на реката.
И закрачих с бързи прибежки към подмолите и изведнаж едвам успявам да се опна на место, щото пред мене се бе изтренчило нищото и аз, аха-аха да влезна в него току-тъй. Мани, мани, добре че успех навреме да се опна здраво, оти ни бех привързан с канап или некоя друга връвчица, ни имам ищах някога да влизам в такова нещо.
Аз стоя като втрещен - от реката ни спомен, ни кост. Само тамо от нищото се чува водата лениво как заобикаля камънаците и току през време чувам как някой едър кленчок скача над водата, за да глътне я муха, я бубулечка и буха обратно в дълбокото, ама аз не мога да видя дали успява или не. “Лелей” - викам си на ум язе - реката си е ушла”! “Не бе - поправям се след време язи - не реката си е ушла, а нищото я е погълнало”. “Ами сега? Край - ядец прясна риба препържена”.
Не знам защо се сетих как, кога бех трудовак, старшията ни учеше началната седмица да правим кръгом и аз бързо, по устав, на ляво се изопнах и право при мойте на бегом, ама без никакви прибежки. А те като ме видеа, че тичам, сякаш мечка ме гони, спреа кърската работа, всеки ме сочи с ръка и се превиват до земи от смях.
- Абе ора, не се смейте, че реката си е ушла и никаква я нема – викам им отдалече я на пресекулки, ама они от смях не ме чуват. По едно време ме видяха, че викам, изчакааме да дойда при тях, а един веселяк ме пита:
- Де ти е баба Меца бе? Защо сам идваш така бързичката?
- Нема никаква баба Меца бе! Река веке я нема!
- Как така да я нема бе? – не верват они - А какво има тогази?
- Нищо само има! – им реввам в очите ази.
- Нищото ли… - но никой не можа да продължи, защото всеки се огледа за реката, ама никой не може да види по-надалеко от един хвърлей камък. Всичките се сгубчихме по-близо един към други и страх започна да излиза от очите техни.
Моя комшия, що ме подкачи за баба Меца, се опита пак да бъде весел:
- Язи и без това риби не ручам, че вижте кви дупки имам по зъбите. Не ручам риби, че все някоя тънка костица ще ме жегне я доле, я горе.
- Ти кат не ручаш, ние ручаме рибетата! – му отвърнахме всинца раздразнително.
- Добре де, и аз ги ручам, но с мъка, ама сеа кво да правим кат ги нема?
- Има ги, и как ги има още – нали ги чух одеве, ама реката я нема, пусто да упостее туй пусто нищото! – изригнах тогава язи, както ми беше накипело на нищото.
- Чекайте сега – рече един старец, що живееше баш до кметството и чиято жена бе видела тогава каа Здравка как карцира кларинето ми в дранголника – нещо е станало с нищото, щом се е разпрострело пустото и е глътнало река с рибетата. Дайте да се съветваме на спокойно и да се допитаме до нашите жени, за какво са ни жени все пак?
- Право думо старецо, да одиме да се съветваме с женурлята! – вкупом издекламирахме с облекчение и всеки нарами я ръкойка, я сърп, я мотика и бързешката се завръщахме в нашето село.
- Е хей, я виж къде е още слънцето бе, мъжо! –посрещна ме мойта – Какъв празник е днеска, та си оставил къро по никое време?
Знаех си язе, че с точно тия думи ще ме срещне, а и останалите ще бъдат жигосани и с по-срамни слова. Оставих до вратняка на обора мотиката, измих се криво-ляво и викнах на моята:
- Давай жено, да одиме на мегдано, че беля страшна е станала.
- Думай бе, каква беля е станала? Да не са се завърнали онея душмани?
- Кви душмани те ядат сега ма, жено?
- Ми ония бе, нашите, дето начело с кмето се затриха преди време.
- Де да беше това, ама не е тоя късмет.
- Какъв късмет тогава ни е дошел на гости, думай и не ми прави нерви повече!
Докато и хортувам случката, ей ги, един по един семейно, всички пристъпят и
право в нашия двор, под джанката на празната софра сядат. Мегдано си остана пуст. И се започнаха едни подробни и празни разисквания, които доведоха до извода, че язи, като единствен свидетел, не съм видел убаво, оти некоя мушичка ми е била влезнала в очите, а щом съм чул скокането на реката и как пляска в нея рибата, значи всичко си е наред, само дето мушиците са ми попречили на зъркелите и съм подвел останалите, като съм ги заразил с неверие.
Всички си отдъхнаа, а аз, със свито сърце, викам на моята, да донася джанковицата, ама другите ме изпревариха и извадиха от поясите по бутилка, та се наложи моята само салатата да претъкми и чаши да примъкне. И се започна веселба – па се чукахме, па пихме, па пак се чукахме и пихме, чак до първи петли, а тревогите ни като че ли се топяха и ние ги захвърляхме далеко от нас, чак в нищото.
Тогава язи набрах смелост да ходим да проверим и да видя отново с очите си, които два пъти измих на герено, дали аджеба, наистина реката си е на мястото.
Излезнах полеко и поех към реката, която се чуваше в тъмното да ромоли в далечината. Една жълта луна се беше опнала над мене, правещa нощта светла и ако клекна в тревата, без напрягане ще видя щурците, които се надсвирват винаги по нощите. Не бях направил предпазливо и десетина разкрача обаче, когато чух ясно премлясвяне от към реката, като че ли некой дзвер ручаше нещо си, а след малко време се разнесе и едно потайно предоволно уригване.
Видех се спрел на място и за всеки случай си разтрих ушите и прогоних от очите си всякакъв вид мушички, ако случайно ги имаше. И бавно, ама съвсем бавно запристъпях, но след малко усещам, че нищо не видим. Ни луната, ни реката, ни ръката си, ни ногата си и пак на место застинах. Та се наложи да направя два разкрача инстинктивно назаде и виждането ми се възвърна, ама само кога гледам зад гърба си, оти пред мене нищо не мога да видя. Фана ме страх, ей, и то голем страх.
Ами сега? Възвърнаха ми се тревогите. Обръщам си и си плюя на нозете, ама тревогите ми тежат като канара. Аз направя две крачки към село, те ме връщат три крачки назаде в нищото.
Мамка им и тревоги! Теглих им на глас една дълга яка попържня и ми олекна не само на душата, а и на краката, които вече ме понесоха бързо към селото. Видях луната, осветила селото.
След няколко разкрача набрах смелост да се спра и се заковах на място.
Обърнах се. Реката не само се виждаше, ами съзрях и дърветата на отсрещния бряг.
Нищото беше отстъпило.
Защо ли?
© Емил Константинов Всички права запазени