Заръмя. Пенка погледна небето и забърза към спирката. Безцеремонно застана пред чакащите и влезе първа в пристигащия автобус. Извади телефона си, набра номер и изключи.
- Ало, Лоре, ти ли си, леля? Да питам нещо, мойто момиче - мъж или жена има в къщата?... Е, айде сега, как да няма значение, нали трябва да знам как да подходя... Добре, добре, миличка - не се ядосвай... Ок и виж, мила, ако излезе нещо друго - имай ме предвид... Да, да, а, извинявай, мило, ама картата ми свърши бе, душице... Ок, извинявай, чао – още преди да прибере телефона, усмивката изчезна. „Усойница! Да ми беше дъщеря... писенце щеше да станеш! Ама нали в тебе хляба... Не стига, че ми дереш кожата, ами как ли пък няма и с телефона да се набутвам”.
Точно в осем беше на адреса. Влезе в двора и огледа къщата отвън. „Средна ръка” – отсече мислено. Звънна и се ослуша - тежки стъпки, значи мъж. Изпъчи гърдите и драсна искра на достойнство в погледа.
Беше на нейна възраст, около петдесет - много симпатичен:
- Good morning ...