Нашенка

Заръмя. Пенка погледна небето и забърза към спирката. Безцеремонно застана пред чакащите и влезе първа в пристигащия автобус. Извади телефона си,  набра номер и изключи.

- Ало, Лоре, ти ли си, леля? Да питам нещо, мойто момиче - мъж или жена има в къщата?... Е, айде сега, как да няма значение, нали трябва да знам как да подходя... Добре, добре, миличка - не се ядосвай... Ок и виж, мила, ако излезе нещо друго - имай ме предвид...  Да, да, а, извинявай, мило, ама картата ми свърши бе, душице... Ок, извинявай, чао – още преди да прибере телефона, усмивката изчезна. „Усойница!  Да ми беше дъщеря... писенце щеше да станеш! Ама нали в тебе хляба... Не стига, че ми дереш кожата, ами как ли пък няма и с телефона да се набутвам”. 

Точно в осем беше на адреса. Влезе в двора и огледа къщата отвън. „Средна ръка” – отсече мислено. Звънна и се ослуша - тежки стъпки, значи мъж. Изпъчи гърдите и драсна искра на достойнство в погледа.  

Беше на нейна възраст, около петдесет - много симпатичен: 

                - Good morning! (добро утро)  – усмихна се ведро той.

В главата на Пенка моментално се засукаха тънки сметки и опияняващи надежди. „Дано да няма жена!" Английският ù беше трагичен, но ù стигаше да се оправи. Сега, обаче, никак не ù се искаше  да се изложи. С извинение в тона изстреля:

                - Good morning! My English very bed, but… I good women and cleaner - (добро утро! Моят английски  е много лош, но аз съм добра жена и чистачка) – и, придружи дружелюбната усмивка със свойско намигване. – Бе ще се разберем...

                - Sorry? (моля)

                - Нищо, нищо. It’s ok. Show house (всичко е наред, покажете ми къщата).  

Къщата беше малка. Показа ù почернелите фуги в банята. Пенка го прекъсна и отсече:

                - Т’ва не става. Опа, sorry. This no can. This is for bilder-new ( това не става, трябва майстор и ново)

Погледна я изумен. Пенка се светна, че няма как да му обясни - за силикона, че е калпава работа, бял цимент му е майката за фугите да не мухлясват...

                - Ок, ок - колкото мога ще...

                - Sorry?

                - I clean… ( аз чистя) - въздъхна отчаяна и мислено се зарече да научи езика, ако потръгнат отношенията им. 

Запретна ръкави и се развъртя. Мяташе отвреме-навреме скришен поглед и усетеше ли, че я наблюдава, я изпълваше устрем и истинско вдъхновение. „Акъла ще ти взема! Ще ти покажа аз какво е скопосна жена и домакиня - не като вашите мърли”. Облиза къщата за по-малко от два часа. Личеше, че е доволен. И тогава... отваряне на входната врата и звънкото „Здравей, скъпи”, разби мечтите на Пенка. Не просто ги разби, направо ù смачка същността. Преглътна надеждите си и пак извади на преден план интереса. Помисли си, че ако реши  да ù даде бакшиш, парите ще влязат в агенцията. Запрехвърля  набора от думи, с който разполагаше, почеса се по главата... и:

                - You like? (харесва ли ти)

                - Very good cleaning… (много добро почистване)

                - Monny, no my, but extra, for me (парите не на мен, но бакшиша да)

В първия момент я погледна неразбиращо, после се изненада, стана му неудобно от настойчивия ù поглед и извади портфейла си.

Пенка излезе с доволна усмивка, обясни доколкото можа - да пита за нея, когато пак има нужда от чистене. Махна му свойски, каза довиждане с нужната интонация и перфектно произношение и тръгна. „Два паунда, скръндза... Бе два-два, кой ти ги дава?"

До следващата къща имаше повече от час и половина път, но не бързаше - клиентите бяха на работа. Влезе в метрото и се замисли за своите си работи. Сети се за новата съквартирантка и я загложди завист. „Няма година откак дошла и напълнила седмицата. И без агенция, за себе си. Ох, то и с агенцията се вадят пари, ама... Проклето човече ей, още в началото не потръгна. Как не го суках... Лорче тъй, Лорче инак - не поддава. Цял живот с хора съм работила  в ДАП-а и в Булгарплод, с мъже, в шивашкия пък с жени. Имам подход... ама с т’ва на глава не се излиза... Въздъхна, отхвърли мрачните мисли и слезе от влака. Харесваше този квартал и дома, в който отиваше. Излезе от стейшъна, метна чантата на рамо и си придаде вид на жена, която живее тук и просто се разхожда. Поспря до изкуственото езеро, помисли си и тя като другите да подхвърли някоя бисквитка на патките и лебедите, но си каза, че няма смисъл - „що народ ги храни, едва ли са гладни”.

                Влезе в сградата, поздрави хладно-пренебрежително портиера и взе ключовете за апартамента. Вече се бе потопила в ролята на собственичка на луксозното жилище. Отключи и пусна ключовете на шкафчето до пощата. Прегледа я, отдели част от писмата, хвърли небрежно чантата на дивана в дневната и седна в люлеещия стол до панорамния прозорец. Въздъхна с физиономия на делова, уморена от ангажименти жена и извади телефона си. Скъпичко щеше да ù излезе това удоволствие, но не можеше да се лиши от него - набра номера на сестра си: - Ало, Киче, ти ли си? Да, кака... Ми ей тъй, да те чуя... Не, не ми е скъпо. Ти знайш к’ва пара вадя. Ами добре съм, ама много работа. Не мога да се откача. Агенцията в чудо се видя - който се обади, все мене иска... Е така е, доволни са хората. Ама щ’от, като отида някъде, с подход - разговор ще завържа... Не, нямам проблем с езика, вече съм пърфъкт... Перфектно бе, на английски е така - пърфъкт. Да, да... Пък колко пъти, като нещо проблем си имат с къщата и им обяснявам, щ’от, те гола вода... Като днес - ядове с банята, обясних им какъв е проблема, какви майстори да извикат и какво да искат от майсторите... Вий там как я карате? Аха... е как не стигат? Ми с колкото, с толкова - пестеливост му е майката. Няма да се отпущате! Не мога кака, не - абсурд! Агенцията, нещо проблем с преводите. Не, не, за по-нататък ще видим. Да, да, айде чао, че май пак от агенцията на другата линия... да, и поздрави всички там... кажи им, че съм добре, много добре.

Погледна изговорените минути и ù призля. Коремът ù закъркори. Никога не закусваше, когато идваше при тези клиенти – хладилникът им се пръскаше по шевовете. Е, гледаше да не личи откъде си е резнала и куснала...

                В ранния следобед тръгна към квартирата и черните мисли я нападнаха - наема трябваше да плати. В следващите три дни нямаше работа, освен ако не ù се обадят от агенцията, но едва ли... Съквартирантите страняха от нея, така ù не разбра що... И днес ù се изпари желанието за английския - направо го мразеше тоя език... Погледна се във витрината на  магазин и съвсем ù се развали настроението... Въздъхна и пое, забила поглед в земята.

„Е, някой ден и на моята улица може да изгрее слънце..."