Аз съм слънцето, което те гали. Аз съм вятърът, който те докосва. Аз съм огънят, който те изгаря. Аз съм всичко,което би
желал да съм и въпреки това аз съм невъзможното. Не ми е нужно друго. Накарай ме да повярвам, че се усмихваш само за мен, че забелязваш
само моите очи, че си тук Да чувам гласа ти, да те усещам до себе си - това ми е необходимо. Дори и за последно... Искам да
знам, че виждаш сълзите ми, макар и закъснели; болката ми, макар и безполезна; любовта ми, дори и отчаяна... Поемаш по един път,
аз - по друг. Наясно сме че стигнахме до нашият кръстопът и избрахме различни посоки. Оставам тук, сред хилядите спомени.
Мисля само за пламъка в очите ти, за усмивките ти, за думите ти, за всеки твой жест... Знам, че ще тъгувам, когато минавам покрай
мястото на което се срещахме, а песента, която някога слушахме заедно, ще ми напомня колко съм сама. Сякаш целия свят ми
говори за теб, за отсъствието ти. Липсва ми веселото ти бърборене и топлите ти думи, с които ми вдъхваше живот. Но не мога да
върна стрелките на часовника.
Никога вече няма да е същото. Нашето време беше тук, заключено между тесните улички, между училищните звънци, между
залеза и изгрева, между бягството и наказанието, между възможното и невъзможното, между теб и мен - такива каквито бяхме, но никога
повече няма да бъдем. Ще продължа напред. В началото ще ми се струва, че няма да съм способна да дишам без теб. Болката
ще ме убива, но все пак ще оцелея. Сред сълзите и отчаянието ще се родя отново, за да стана по-мъдра.А ти? Ще усещаш,
че си загубил най-ценното за теб, ще искаш да захвърлиш страданието и да се върнеш обратно, но няма да можеш. Ще
преследваш мечтите си. И ще носиш снимката ми до сърцето си, но скоро моят образ ще бъде заменен от този, на някоя друга.
Нищо! Ние винаги ще бъдем заедно - в нашето кафене, на нашата пейка в парка, в нашето училище, в нашето време. Обичам
те, макар времето ни да изтече!!!