21.06.2024 г., 20:10 ч.

Наследството 

  Проза
201 4 6
8 мин за четене


   Георги заведе жена си до прозореца, придържаше я нежно и с внимание. Веска се движеше трудно и не успяваше да направи повече от две крачки сама.         Възрастният мъж я настани на креслото до прозореца, а той застана до нея. Погали я по косата, а тя се стресна, беше се унесла в размисъл. Напоследък все така ставаше. Потъваше в спомени и се стряскаше от най-малкото нещо. 
   - Скъпа, защо не се отпуснеш и да погледаш малко навън, грее слънце, даже ако искаш ще те изведа. Да поседим на въздух. А, искаш ли? 
   - Не, така ми е добре. Благодаря ти. Нали знаеш, вътре или навън, мислите ми все ще са едни и същи... 
   Двамата съпрузи бяха в старческия дом вече трети месец, но Веска все още не можеше да се адаптира. С постъпването получи лек инсулт и затова сега й беше трудно да се движи. Но с рехабилитация лекарите дават надежда, че ще се възстанови. Просто трябва да спре да мисли за станалото и да пожелае да се бори и оправя. Но как да спре да се връща в миналото, като то не е никак далечно... И как да спре да анализира случилото се, като сега успява да види далечните индикации за сполетялото ги нещастие?... 
   Георги и Веска имаха една дъщеря. Малинка. Отгледаха я с внимание и грижа, с любов и благодарност, че Бог ги дари с детенце след дълги години опити. Малинка растеше задоволена, каквото пожелаеше това й се подсигуряваше. В ученическите си години все по-често започна да избягва да е на едно място с родителите си, майка й го отдаде на възрастта й, на желанието за независимост и на етап от растежа. А всъщност, веднъж Веска дочу как дъщеря й на въпроса коя е тази жена, отговори на съученичка пред училището, че това е съседка... 
   - Да не е майка ти? - беше попитало момичето, а Малинка отговори:
   - Ти какви ги говориш? Как ще ми е майка, виж колко е възрастна, съседката е, нашите са я изпратили да ме вземе. 
Веска не обърна внимание тогава, но сега... Срамувала се е тяхната дъщеря... От възрастните си родители. 
   После замина да следва в друг град, а по телефона все им искаше пари, а те, родители - пенсионери, пращаха, всичко правеха тя да има предостатъчно... Лишаваха се тя да има. 
   - На вас за какво са ви пари, какви разходи толкова имате? - беше казала при един разговор. - Нали имате апартамент, имате храна, сметки малки плащате, спокойно едната пенсия можете да ми изпращате, с другата ще изкарате месеца. 
   Така мина следването и като се прибра вкъщи им каза, че иска да се чувства добре и уредена, финансово стабилна, а то, какво, ето, даже собствено жилище няма... 
   - Ама Малинке, мамо, нали си ни едничка, това жилище е и твое, като си отидем от този свят ще е само за теб. То ти е наследството. 
   - Наследство, за какво ми е наследството ви след сто години? Сега, сега искам да имам... друго си е още сега да е мое, да имам самочувствие, че съм с апартамент на свое име. Какъв инженер съм, без имот? 
   И старите решиха да й прехвърлят апартамента. Малко след сделката Малинка замина отново на специализация и на тръгване каза на родителите си, че ще е чудесно ако като се върне може да продадат апартамента и тя да си купи жилище в големия град, а те да отидат в старчески дом. 
   Георги и Веска останаха много изненадани и даже не успяха да реагират на думите на дъщеря си, а тя само се засмя и те решиха, че се шегува... 
   Да, ама не, както се казва. Един ден Малинка се обади на баща си и му каза, че е уредила всичко в един малък частен старчески дом и ще трябва да се пренесат там, много било хубаво, чисто, подредено, уютно...всичко ще им е на готово. Ето, за всичко била помислила, вместо да се грижат за дом и сметки, за храна...там ще получават всичко това... А апартаментът била пуснала в продажба или замяна и точно в града, където е тя,  имало желаещи за размяна... 
Георги посърна, не знаеше как ще каже на Веска... Какво ще стане... Но нямаше избор. Каза й. Веска плака, плака, толкова сълзи изплака, че Георги казваше, че много се чуди откъде ги извади тия тонове сълзи...
   Сега Веска си спомняше всичко и се винеше, че не е разбрала как са отгледали такава дъщеря. Неблагодарна и вкопчена в материалното. Постъпката й бе егоистична. Но Георги все казваше:
   - Такова ни било наследството... Егоистично... Но няма да сме живи да видим нейното наследство какво ще е... 
***
   Малинка живееше в града и почти не се обаждаше в старческия дом на родителите си. Радваше се, че е намерила такъв, в който не се налага да се доплаща за грижите. Двете пенсии бяха достатъчни. Звънеше само на рождените им дни. Така и днес, беше рожденият ден на баща й. Обади му се и каза, че му желае здраве, да помага на майка й, която има повече нужда от грижи. А баща й отвърна:
   - Благодаря ти, Малинке, да ти се връща наследството... 
Малинка се зачуди, какво ще рече това? Ама не го мисли дълго. Старчески работи, си рече и затвори телефона. 
Вечерта обаче като си легна доста се въртя в леглото, трудно заспа, а като това се случи, сънува един много странен сън. Беше омъжена и имаше син. Мъжът й почина преди детето да започне училище. Малинка го отгледа сама, но често прибягваше до детегледачка, професията й беше натоварена, но добре платена, можеше да си го позволи. Момчето и порасна и в един ден Малинка го видя в съня си на сватбата му, а тя за сватбен подарък му даде нотариален акт за собственост върху жилището им. А булката беше много красива, усмихваше се, но в момента, в който Малинка я погледна в очите, сякаш видя студенината на змия... Потръпна... Събуди се обляна в пот... Беше още рано, три часа... Малинка отново се унесе и сънят й се върна отново. Ето, нейното момче стои пред нея и й казва, че ще продаде апартамента. Нали вече е негова собственост, може да прави каквото си иска. А пък и с жена му искали да се преместят в столицата. Там са възможностите. Малинка се скара с него, но той й отвърна, че вече е решено. А тя ще трябва да си наеме една стая някъде, за какво й е на нея повече, стига й стая с баня... Малинка отговори, че е трябвало да остави апартамента си на свое име и да го получи в наследство, като му дойде времето, след смъртта й... А синът й рече:
   - Наследство ли, за какво ще ми е твоето наследство след сто години, жена ми ми отвори очите, нали аз съм твоето наследство, за мен трябва да мислиш сега... 
Малинка се събуди отново, едва дишаше от нерви и повече не заспа. Стана и сякаш в главата й отекна бащиния глас: ''Благодаря ти, Малинке, да ти се връща наследството''... 
Сега жената разбра какво искаше да й каже баща й... Каквото ти си направила на нас с майка ти, такова наследство да получиш... Старите хора използват в този смисъл думата, да, знаеше го... Особено често я беше чувала тази дума в семейството си като малка... 
Ами ако този сън идваше да й покаже какво ще се случи с нея след години? Ами ако точно това предстои, да постъпят с нея аналогично на нейната постъпка?... 
Малинка бодува тази нощ, тягостно й беше... Реши да си пусне телевизора, да я разсее... Попадна на един канал с ясновидци... Имаше телефони за връзка с всеки от тях... Малинка набра първия телефон... Като в сън... Действаше някак първосигнално. Щом толкова хора се допитват до тях, защо пък да не попита и тя за бъдещето си. Свърза се. Насреща беше мъж, попита какво да направи за нея, но после каза, а, да, виждам, че ми звъните за ''наследството'', нали така? 
Малинка не можеше да говори, мъжът отсреща й каза следното:
   - В живота ни има вселенски закони, които не позволяват едно нещо, което извършим да не предизвика друго нещо в отговор. Затова всеки трябва да прави нещата с мисълта, че ще получи същото, каквото даваш, това и получаваш. Даваш ли обич, получаваш обич, уважаваш ли другите и теб те уважаваш, изоставиш ли родителите си, ти също ще бъдеш изоставен от децата си... Това е. Каквото наследство си оставиш след себе си, това и ще намериш пред теб. Но ти имаш още време да поправиш нещата. Действай! Ще успееш! 
Малинка разбра. Защо беше направила така, че след грижите и обичта, които беше получила от родителите си, тя ги изостави? Защо не се грижеше за тях? Защо замина? Работа имаше за нея навсякъде! Пари не й липсват... Чак сега тя се постави на мястото на родителите си и разбра колко зле е постъпила. 
   - Но още мога да поправя стореното... - каза гласно Малинка. 
   Още на следващия ден започна да действа. Уреди бързо прехвърлянето си в родния град. Намери голямо и хубаво жилище, близо до центъра, парка, хората които го продаваха бяха склонни на замяна, даже им беше изгодно да заменят жилището с това на Малинка. 
   Всичко се случи много бързо и в рамките на месец тя вече беше в родния си град, в новото голямо жилище. След това отиде в селото със старческия дом. Уреди документите по напускане на родителите й и едва след това застана пред тях:
   - Мамо, тате, да си ходим. Разбрах, че аз съм вашето наследство, а пък моето... То трябва да е каквото аз си го направя. Прибираме се вкъщи. Купих нов, голям апартамент, преместих се в града, ще работя тук, ще живеем заедно... 
Възрастните й родители се разплакаха от щастие... 
***
Малинка се грижеше за служебните си ангажименти и за родителите си. Влюби се. Мъжът й беше сирак. Сам самичък, много добър и обикна нейните родители като свои. Живееха заедно. Всички се радваха на прекрасни дни. Службата му също беше хубава, като на Малинка, колеги бяха. 
Не след дълго те се сдобиха с наследник, едно прекрасно малко момченце... Възрастните родители грееха от щастие, помагаха доколкото могат по грижите за детенцето. А Малинка се усмихваше и им казваше:
  - Да внимаваме с наследството, нали така, нашите наследници са и нашето наследство, което оставяме на бъдещето. Нека е добро! 

© Людмила Данова Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Пълен обра̀т »

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??