Настане вечер, токът угасне...

Да прощава Ботев за плагиатството, но това бе естественото състояние на мястото, където Марин Маринов живееше. Затвор или лудница? – изниква логичният въпрос. Всъщност - нито едно от двете – поне в общоприетия смисъл. Да, обстановката бе крайно задушевна. От който и прозорец да погледнеше той, сивееха късчета небе, прането на съседите, или самите те. За пояснение – тази близост им бе натрапена от строителя, вследствие на визията му да спретне цяла кооперация на 4 метра от неговата, вместо отредения по план едноетажен супермаркет. Същият бе одобрен  и от любезен, незнаен общинар, така че нямаше на кого да се оплаче и философски се примиряваше.

Що се отнася до лудницата, тук нещата излизаха извън контрол. В сравнение с комшията от първия етаж, Марин изглеждаше съвсем нормален, макар нервите му да бяха изпилени до крайност.

Ако се прибираше по тъмно, осветлението на входа задължително не работеше – изключено бе от главното табло. Решение на домоуправителя, което той  всяка вечер собственоръчно привеждаше в действие. Нямаше обяснение защо едно дефектирало реле, което отказваше да извършва основната си дейност и оставяше тока да работи постоянно, не заслужаваше да бъде подменено. Това би спестило много притеснения на живущите.  В тъмното си бе късмет, ако в очите му светнеше телефона на излизащ съсед, иначе опипом вадеше ключовете и използваше телефона като фенер, за да улучи ключалката на входната врата. През деня проблемът изчезваше и човек можеше да си свети колкото си иска. Всъщност, нямаше от какво да се  оплаква, от две седмици ключалката беше счупена и се влизаше в непрогледния мрак с едно дръпване. Извършителят, естествено, не можеше да бъде открит. Заподозрени бяха както често сменящите се наематели, така и въпросният съсед от първия етаж. Горд притежател на жълта книжка, той не се интересуваше от отключващи инструменти и бе твърд привърженик на статуквото. Да, книжка, ама жълта. Когато веднъж отначало любезно, накрая заплашително Марин му направи забележка да не трупа на тротоара пред гаражите счупени плочки, стари дограми и всичко, което някой е решил да изхвърли, той каза, че ще  продължи, а и никой нищо не може да му направи точно заради нея. И някак си всички му вярват. Майките от квартала нямаха нужда от въображаеми страшилища.

-         Ще те дам на Денко! – бе достатъчно да накара всяко дете да забрави за какво се тръшка в момента!  Заплахата Денко да го сложи в количката си и да обикаля с него в околността за кашони, продънени фотьойли и пробити матраци,  безотказно прогонваше всяко пакостливо намерение.

И понеже всички съседи бяха миролюбиви, разбирайте незаинтересовани, не му придиряха, че не плаща сметките си, че подпира с камък входната врата или чупи бравата. Всъщност, не се намираше никой, който доброволно да позвъни на вратата му и да се подложи на зловонието, което се разнася от там.

В един прекрасен ден на Марин му хрумна да избяга от тази лудница. Позвъни на няколко фирми за недвижими имоти и им предложи уютния си апартамент за продажба. Брокерите го харесаха, снимаха и започнаха да водят клиенти. Последните клатеха глави одобрително, разпитваха дълго и подробно  шумно ли е и има ли място за паркиране в двора. Е, къде в София такъв лукс - който свари! Впечатляваха се от ниските сметки за парно: „А, имате изолация и всички съседи го ползват?” Сбърчваха леко нос при гледката на полегатия червен покрив, облещил се срещу хола му. Накрая и нея преглъщаха заради големите стаи и  други екстри. На два пъти  почти стигнаха до сделка. С един клиент, довел жената и бабата, Марин стисна ръце, брокерите се зарадваха и аха-аха работата да стане, когато внушителната група тръгна да си ходи. Асансьорът бе за максимум три пълнички и четири слабовати или в детска възраст лица. Та, макар задължително да го ползваха на качване, повечето  хора поемаха надолу пеша. Същото станало и с тези клиенти, както му обясни по-късно агентът му. Тъкмо да подминат  Денковия апартамент, когато вратата се отворила и задушила в зародиш току-що пръкналата се сделка.

Втория път след тегави преговори, с доста претенции и отстъпки и от двете страни, Марин отново усещаше успеха да чука на вратата. В този момент долетя мощният поздрав на бормашина от съседния апартамент. Слава богу, беше само един откос, но хората побързаха  да си тръгнат, а Марин да ги изпрати. Отвори вратата, а от там го връхлетя пълничка съседка – наемателка, в истерия.

-         Пак ли вие? – кресна тя. - Два месеца правите този ремонт – направо хвърляше искри. – Подлудихте ни!

-         Шумът не е от нас – отговори спокойно той.

-         Как не е от вас? – изтрещя още повече тя от опита му да отрече този очевиден за нея факт.

За щастие или не, бодрият звук на бормашината проехтя отново, заглуши виковете ù и го спаси от гнева ù. Тя занемя и остана да го гледа за момент с широко отворена уста и очи, неспособна да произнесе и звук. Не че някой щеше да я чуе. После му обърна гръб и хукна да търси виновника. Оттогава той не я е виждал - нито нея, нито клиентите.

И понеже сезонът на ремонтите отминава, а проблемът с релето остава, реши да предупреди брокерите да не водят клиенти след седем вечерта, ако нямат достатъчно батерия на телефона си или фенер подръка.