Останаха ли….
Остана ми една кравичка, като в оная приказка… “Дий, воле, дий”, всичко помете – и хамбарите, и храницата и кончето се удави, горкото… Пък какво конче беше… Наесен щях да го годявам, нали и то е… животец да види… Какви рожби щеше да издокара… Бог дал, бог взел…
Виках на жената, не ни трябва туй мерило, не е за нашата лъжица, ние к’во градски хора сме, ама тя, нейсе, не! Татковите ниви, татковата къща… Ще сеем, ще си нагледаме, пък и на децата ще дадем… Децата. Като пилци по градските стобори… Добри са ми момчетата, и снахите ги бива, гледат ги, нас… И нас гледаха, къде торта ще донесат от оная ми ти невероятната - „Неделя” я наричали (е, ние я дояждахме във вторник), къде онуй, дето ти стопляло сърцето в чаша, пък и приятели ще ти намери... И току домъкнат някоя мищурия, пущиния… Компютри им викали, лаптопи. „Много е модерно, пък и удобно, тате, така ще се виждаме всяка вечер” – казаха. Притрябвало ни, ама нейсе, да се върти колелото.
Мила замина в Англия. Баба ù все опяв ...