Не ГазСете Тревата

   Както обикновено и тази вечер застана сам до прозореца на мансардата. Изключително доволен останал от факта, че е в една от най – новите и модерни сгради в града. Обитаваше я от скоро. Почти напълно завършил обзавеждането, преди седмица, се наслаждаваше на гледката обхващаща целия град. Отново се беше издигнал на високо. Поредното седмо жилище което притежаваше и поредното на последен етаж. Собствеността му се състоеше още от лятна вила край морето, две къщи - една в града и една в най – тузарския планински курорт. Тази в града включваше и автопарк със седем коли от най – добрите немски марки. Обичаше седмицата. Убедил сам себе си, че тя е един от верните му приятели и успеха му се съдържа в добрата комуникация с тази цифра. Изпълваше клишето за щастие до безкрайна величина. Застанал до прозореца, отпивайки от уискито и дърпащ от почти изпушената цигара с трева си мислеше: „За поредна година са избързали с украсяването за Коледа, а светлините ще греят поне до средата на февруари.” Много се дразнеше на цялата помпозност и преекспониране на идеята за Коледа. Чак до гуша му стигаше, особено когато идваха в офиса му за поредната благотворителна просия. Не обичаше да дава. Не мислеше, че някой е заслужил да получава от него даром. Още повече, че всичко което притежаваше го бе постигнал сам. Освен многото пари, акциите, фирмите, имотите, колите, беше и горд притежател на една от най – оборотните актриси, която заедно с асистента му изчерпваха най – доверените хора.  Актрисата се навърташе в живота му от време на време, до като не го впримчи за постоянно. Поне тя така си въобразяваше. Истината се състоеше във взето от него решение. Да й удари стабилно рамо в кариерата, за да може да превърне волния й, неизвестен никому г*з в длъжник. Марионетка, на която конците да дърпа отговорния за успехите й. От друга страна асистента, бе единствения човек от миналото останал в живота му. Заедно израснаха. Имаше му доверия до някъде. Именно за това го постави на тази длъжност. Живота на всеки един от тях се стече по различен начин и не се бяха виждали с години. Отивайки на поредния бизнес коктейл не предполагаше, че ще го види. Разпозна го в един от сервитьорите, които обикаляха с подноси залата. „Каква случайност! Да се засечем след толкова години.” – помисли си. Приближи го и го прегърна. Така неочаквано за него, че обърна таблата върху им. Докато почистваха дрехите си в сервизното помещение, се смяха и си припомняха разни случки. Запалиха и една трева заради доброто старо време и радостта от случайната среща. Веднага предложи да му помогне. Да го измъкне от мизерната работа. Още утре да започне да се учи на бизнес похвати и с времето да застане от дясната му страна. Обясни му, че не трябва да се чувства длъжен. Ще му се отблагодари с преданост и усърдие. Пътищата им не случайно се били пресекли отново.

   Буквално притежаваше всичко. Беше платил и очакваше възвращаемост. Обичаше да неглижира много от заобикалящите го неща. Не му бяха сериозни, виждаха му се скучни. Пренасищаше се от ненужни драми за нямането. Мислеше си: „А тези хора запитваха ли се защо това ги е сполетяло?”,  „С какво заслужаваха друго?”, ” Направиха ли нещо, за да променят ситуацията или вечно трябва друг да е този, който да ни вади от блатото?!” Това му действаше утешаващо да продължава да мисли, че постига големи успехи понеже е добър човек. Не си задаваше често въпроси колко и дали е състрадателен и не мислеше, че е подигравателен в такива случаи.

  „Репортажите по телевизора, в които всички са трагично посечени от живота, разказват с охота своите драми в ефир побутвани вежливо от репортера. Плачат, съчувстват им и ето: Чудото по Коледа. Хепи енд и готово. Колко ни е човечно обществото. Хората се отзоваваха, купуваха играчки, изпращаха кашони с лакомства, превеждаха пари и всичко приключваше. Никой не се интересуваше повече от тях понеже са добре и щастливи. Вече няма драма и съответно новина. Всичко е интересно когато е болезнено. Ако може камерата в едър план и сълза течаща по бузата. А, бе,  и насълзени очи вършат работа. Когато някой покаже нещо успешно, то или е: „не толкова успешно” или „какво се пренася тоя и ни занимава нас, заетите с тежките ни проблеми”. Сълзите са минало! Само усмивки поне до следващата Коледа, ако някой се сети да ги провери, ако ли не, нещо ново. Те са минала Коледа. Има 67 други празника през годината, а те все на Коледа се сещат за бедните! А през останалите...? И само по празниците ли?! Истината е: Обединяваме се истински силно когато трябва да бичуваме някой! Другото е поза за пред тъпаците дето вярват!” Много го караха тези миловидни предавания  да пуши, но преди това изсъскваше огромна доза сърказъм. Излизаше от себе си и имаше нужда от прилично количество трева, за да се отпусне и да се прибере отново. Събираше се.

   Другото, с което обичаше да се забавлява сам бяха спомените за социалистическите табели. Според него имаше доза симпатична нотка в начина по – който те приканват. „Не газете тревата! Създали сме алеи, по които да минете!”,  „Не плюйте и на хвърляйте!”,  „Културния човек навред поддържа чистота и ред!”, „Чистотата и тишината са признак на висока култура!”, „Другарки, дамските въшки са срам за комсомолките!”, „Един допуснат брак е срам за целия колектив!” (обичаше двузначността тук) „При директора се влиза само по голяма нужда!” (тук също) „Граждани разобличавайте нарушителите на обществения ред!”. „Доноснически кучки - мислеше си той. Е*а ти и чистофайниците! Да ги е*а в мизерните маймуни. Ходели само в неделя на градска баня, а по всички табели все за чистота дрънкат. То, на който к’вото му куца. Да е*а и чистотата му! То за това правели големи чистки.“ Новите модерни лозунги му бяха прекалено предвидими и изтъркани. „Не газете тревата, пушете я!” (много идейно му идваше) „Забранено е за кучета в парка, но не за постоянно, а понеже пръскахме за кърлежи.”, „Не си въобразявайте, че като плюцате семки и не си изметете няма да разберем, че сте вие.”, „Прозорливия човек вижда всичко!”. Мислеше си: „Колко крещящо остроумие! Много плоско, че чак бие на кухо.” Ако зависеше от него тревата трябваше да е легално достъпна. Тогава щеше да се впусне и в този бизнес. Представяше си как ще вложи доста пари, за да впрегне голям екип, начело с най – добрия режисьор, за рекламата: „Не гасете тревата! Изпушете я до край! Тя оформя вашия стрес с ореол на спокойствие! Запалете и втора... удоволствие!”

   Животът му никак не започна обещаващо. Още като малък го диагностицираха с тежка форма на параноя и не здрав сън за седем годишно дете. И пак седмица. Случваше се с дни да се страхува да заспи, ако е оставен сам. Обезверени от провалящия се опит за лечение, родителите му започваха да се обвиняват един друг. В ожесточен спор след поредния преглед при психиатъра, баща му губи контрол над автомобила, който стремглаво се насочва към мантинелата. От силния удар колата е почти като извадена от менгеме. По чудо, малкия Жорко оцелява и като по чудо този момент е повратен. Параноята изчезва. Катарзис. Останал кръгъл сирак го дадоха за отглеждане на единствения жив роднина. Баба, която не спираше да го обвинява за гибелта на дъщеря си. Казваше му: „Моето дете загина, а ти остана. За какво си ми? Какво да те правя?”. Алкохоличка, която по – скоро го измъчваше, от колкото да се грижи за него. Целия този тормоз се пренасяше и върху оценките му в училище. Успеха му рязко се занижи. Спасението от нея настъпи когато я откриха мъртва в банята. Съседите шушукаха: „Вероятно се е удавила. Влязла е отново пияна. Залитала е. То какво е това чудо? Не спря с това пиене! А детето сега?... Експертизата сочеше: Починалата се е нагълтала с вода. В следствие, на което се е задавила, подхлъзнала се е и е ударила главата си челно в ръба на мивката. От резкия удар е получила травма на черепа. Това е довело до смъртта й. Това заключиха. Заключиха и жилището й. Заключиха и живота на Жорко в сиропиталище. До осемнадесетгодишен Жорката, както обичаше да го нарича майка му, беше подмятан в различни домове по различни причини. Най – често поради факта, че го хващаха да пуши трева. В поредния дом срещна бъдещия си асистент. Станаха изключително близки приятели. Случваше се да делят буквално всичко. От храна до дрехи и принадлежности за баня. Пушеха трева, ако някой успяваше да намери. От периода там му остана името Джонката. Измисли го приятеля му, като миш - маш от неговото име и джойнта, за който всички знаеха, че му е любим. Подкрепяха се във всеки един момент. След сиропиталището пътищата им се разделиха.

  Съдбата поднасяше на Джонката постоянно лимони, от които той успяваше да направи чудесна лимонада. Много обичаше този израз. Обичаше да си повтаря, че нищо не може да го спре. Тревата за него определяше думата удоволствие. Не се бе превърнал в наркоман като други, които след дома затънаха в калта. Без да е учил висше се доказа сам на себе си. След това и на всички останали. В инвестиционна фирма от обикновено момче на рецепция, се пребори до помощник на главния асистент. Не след дълго и в заместник управител. Честно и без много напъни нещата вървяха. Паралелно с работата си, правеше и проучвания за собствен бизнес. Това мигновенно го заряза когато попадна на компромати уличаващи изпълнителния директор и собственика на фирмата в нелегални сделки, укриване на данъци и пране на пари. Току – що заел позицията на управител, бързо изгради стратегия за действие. Джонката имаше аналитичен ум. Свърза се с лица от сенчестите кръгове, с които имаше установен контакт покрай тревата. След правилно изиграните карти фирмата щеше да е в негови ръце. Успя да сложи ръка и върху останалите дъщерни фирми, впримчвайки в схемата и други заинтересовани. Преобърна цялостното схващане за йерархия. Отдавна знаеше правилата на играта. Съюзявайки се с още хора от подземния свят стана недосегаем и неразрушим. Със задобряването си в играта, която промени и подчини на собствените си правила, заобича и да гази хората. Както обичаше да гази тревата противно на социалистическите забрани. Мачкаше ги подобно на желанието, с което тъпчеше цигарата с трева. „Не газете тревата! Газете хората има повече полза.“ Подсмихваше се на тъпия лозунг, който му хрумна.

  Вечерта имаше особен мирис. Определено бе по – различна от останалите. Минали бяха години от изгледа от мансардата. Джонката, вървеше пеша по главната улица към новото си жилище, което се случваше изключително рядко. Отегчението от ранните коледни украси, светлините и цялата превземия, го обземаше и тази година. Бутането по улиците го изнервяше допълнително. Хората, бяха станали по - груби, не го забелязваха. Не отдаваха нужното внимание, което му се полагаше. Вървеше и си мислеше как ще си свие от тревата, която си намери доста изгодно. Нямаше търпение да запали и да отпусне глава с поглед не към светлините, а към звездите. От новото място имаше прекрасна гледка. Пристигна. Отмести кашоните пригодени като врата. Изрита гневно две котки, които облизваха остатъка от недоядените консерви. Новото му жилище представляваше колиба от разкъсани кашони без покрив. На земята – две смачкани одеяла, възглавница, шапка, ръкавици, полупразна бутилка вино, смачкан пакет цигари и консервите. Сви си от тревата. Полегна, отпусна се и се наслаждаваше на всяка дръпка от цигарата. Съзираше единствено звездите.

  Не познаваше провала. В нито един случай не даде назад. Постигна всичко за постигане, дори невъзможното за човек с печат: „Чупливо! Коледни топки! (Минало: сирак израснал в дом. Бъдеще: бедност и лабилна психика!)”. Имаше топки и не се боеше от директен сблъсък. Просто стъпи на криво веднъж и го избутаха надолу. Играчките се натрошиха. Не ставаха отново за украса. Повярва, че нищо не е в състояние да го повали. И сгреши. Забрави някъде между успехите, че случайни неща няма. Срещата с неговия стар приятел също. След като напуснаха дома, той го раздаваше непукист. Не бързаше за никъде и не се тревожеше особено за бъдещето. Изкарваше пари като дилър на наркотици, а за прикритие работеше каквото падне. Мияч, сервитьор, барман. С последното успяваще да хваща на куката повече клиентела. Така срещна и актрисата. Тя от скоро играеше в театъра. Предвещаваха й огромно бъдеще. Склонността й към забавленията обаче, бавеше улова на успехите. Замислиха плана за действие след като видяха статия във вестника. Там описваха Джонката като: „Преуспяващ млад и желан мъж, тръгнал от нулата и стигнал до най - успелия на деня...”. Дълго време го наблюдаваха и проучваха до момента за действие. Приятеля му режисираше, а тя изящно изпълняваше своята роля. Свиваше цигарите на Джонката, като прилежно добавяше халюциногенни, които го правеха дроб. Неосъзнаващ много от нещата, които се случваха след това, им предоставяше нужното време. Фалшифицираха документи използвайки състоянието му. Последния удар нанесоха след парти по случай успешната година. Освен всичко останало му инжектираха медикаменти разстройващи паметта. Така в продължение на три дни. Последният го упоиха до несвяст. Така, малко преди Коледа, се събуди на улицата в друг град. Объркан и немощен. Не осъзнаваше нищо. В кошмар ли се сънуваше?! Шега ли му бяха скроили?! Кой би се осмелил?! Опита да се изправи и да огледа за нещо познато. Тръгна замаяно да се върти в кръг. Колите надуваха клаксони. Залитна и се удари в една витрина. Едно премигване и шока от реалността го довърши. Строполи се на тротоара. Понечи да се изправи. Огледа се в стъклото. Остана в ступор. Обезобразен. С надрано лице и следи от игли по ръцете. Остригана, на места до кръв коса. Облечен подобаващо за клошар. В единия джоб на палтото с доволно количество трева и смачкан кибрит. Другия съдран. Провери десетки пъти, но не откри нито документите си, нито стотинка. Прекара през главата си безброй ситуации, в които е можел да се досети какво му готвят. Блъскаше се виновно с юмруци. Опита се да потърси помощ в минувачите. Гледаше ги ококорено и говореше насечено. Хората се дърпаха. Махаха с ръце. Подминаваха го или му обръщаха гръб. Помощта от полицията завърши с предупреждение, че ако още веднъж го хванат без документи, ще понесе глоба. Опита и с крясъци... Искаше му се да заплаче, но отдавна бе забравил как. В моментите, в които идваше на себе си мислеше, че губи разсъдъка си. Нямаше как да се прибере. Нямаше къде да иде. Нямаше изход. Сви си цигара от един вестник.

   В случаите, в които успяваше да си набави трева се напушваше до пълна безпомощност. Пушенето на трева му загатваше за паралелната реалност, в която можеше да се намира. Друг път му се струваше, че тази действителност е само в неговата глава и продължава да седи в новата мансарда. Понякога приемаше, че винаги е живял в кашони, а миналото е живот, който е искал да му се случи. Когато имаше сух момент, Джонката потъваше в мисли: „Това ли олицетворявам? Историята не един хитрец, която не трябваше да е такава?! Съдбата, го бе предвидила по друг начин. Да последва живот пълен с възможности. А глупака се загуби по пътя и сви в погрешната тъмна пресечка. Самозабрави ли се, по дяволите?! Достигането на целите оправда ли ти отношението? Дали сами я чертаем, тая съдба или е предопределена?! Дали можех да я объркам или както и да бях постъпил, пак бих довел този край?! Не съм луд! Разсъдъка ми си е наред! Ще намеря начин да се върна! Ще си върна всичко, но ще живея различно! Няма да отмъщавам на никой. Няма да газя! Отговорните да се страхуват за техния финал, но аз няма да приключа така. Ще се боря! Винаги съм бил боец!“.

   Актрисата и асистента се готвеха за Коледа. Току - що пристигнали в просторната си къща в планината, се заеха с украсата на елхата и поставянето на светлините. Съгласиха се, че ще е удачно да ги оставят да греят поне до Празника на влюбените. Решиха, че ще почиват дълго след добре свършената работа. Предизвикателствата в града ги очакваха, но те разполагаха с много време. Преливаха от щастие. Дали не пропускаха нещо?!

   В квартала го наричаха лудия бездомник. Съчиниха му миналото от един поглед. Тесногръдието не им позволяваше да научат истината. Истинската история, която се е свила зад крясъците на клетия сирак. Огласяше улицата с викове: „Запалете тревата като ши*ани коледни светлини! Напоете я обилно с газ, мамицата ви, да се възпламени и зелената и мократа. Нека гори всичката. Да разнесе огъня. Да погълне добитъка. На въглени да стане. А на останалите, онези оцеляващите овълчили се овци, да напомня, че са нищо повече от храна за по – свиреп от тях, вълк в овча кожа. Не я гасете! Нека всички мръсни предатели да изгорят в нея. А аз няма да гася тревата, която ми донесе единственото удоволствие и не ме предаде никога. Не газСетеее треватаааааа...

  „Не гасете тревата! Изпушете я до край! Тя оформя вашия стрес с ореол на спокойствие! Запалете и втора... удоволствие!”

   Да, но ореола често се превръща в примка. Така по мярка застава на шията. Без да се усетим започва да се затяга. Ироничното беше, че като малък в сиропиталищата Джонката, изпитваше удоволствие единствено на Коледа. Чакаше я с нетърпение. Тогава идваха много непознати хора с подаръци и големи шоколади. Даваха на децата и усещане за топлота и семеен уют. На него това вълшебство му стигаше поне за година напред, до другата Коледа. Чувстваше се щастлив! Това го крепеше в трудностите и знаеше, че може да се справи с всичко. Справи се! Успя! Тогава започна бавно да заличава, единствения красив спомен от детството си, с фалшиво удоволствие.

   Всичко в живота е баланс. Ако ли не, тревата е потъпкана, а пламъка, който трябва да гори в нас го хабим, за да я запалим. Има закономерност. Махалото никога не спира. Всичко е обратимо...

                                                                                                                                         Ke.Vi