Беше от онези декемврийски дни, в които никой не смееше да излезе. Беше мрачно, студено, безлюдно. Къщите бяха много оживени, чуваха се весели детски гласове, радостни смехове.

Тя беше единствената, която можеше да бъде забелязана навън. Дори не беше топло облечена – вехто яке, някакъв домашен клин и стари, видимо износени маратонки. Погледът ù беше празен – мислеше за нещо минало, което беше заседнало в съзнанието ù от месеци. Дали нещо ù липсваше, или просто беше луда?! Никой не можеше да каже.

Внезапно на улицата се появи едно момиче, бързащо да се прибере вкъщи. То я забеляза. Доброто сърце на момичето не му позволи просто да я подмине. То виждаше мъката в очите ù, болката, изписана на лицето ù. Спря се пред нея.

-  Извинете, добре ли сте ?

-  Разбира се – отговори тя с престорена усмивка. Защо да не съм?

-  Температурата е много под нулата, а Вие се разхождате толкова леко облечена. Защо не се приберете вкъщи, на топло, при семейството си, все пак е Бъдни вечер?

-  Дори не знаех кой ден е днес. Няма и при кого да се прибера вкъщи, защото нямам семейство. Той беше моето семейство, но сега го няма. Декември бе любимият ни месец. Разхождахме се с часове сред снежно-белите улици, приличащи на рай, правехме снежни човеци... Никога не усещахме студа, защото горещите му ръце топлеха моите, а пламенните му устни караха тялото ми да гори...

-  Разбирам, но все пак ще е по-добре да се приберете. Ще настинете!

-  Не чувствам студ, нищо не чувствам. Знам само, че не искам да се прибера, защото всеки път, когато отворя вратата, чакам да чуя неговия глас. Всеки път, когато си легна, го търся до себе си, търся прегръдките му, дългите разговори, целувките, които ме откъсваха от проблемите ми, които правеха изминалия тежък ден прекрасен. Сега го няма, не е до мен, а до някоя друга. Прави щастлива нея, тя докосва перфектното му тяло, тя получава чистата му любов. Не искам да се прибирам – там е пусто, няма ги някогашните топлина и уют. Нищо не е същото, аз не съм същата без него...

Тя не довърши започнатото. Пламъкът в очите ù отново изчезна и тя продължи да върви. Носеше се по снежно-белите улици като призрак, не знаеше дори къде се намира. Единственото, което знаеше, е, че той ù липсва, че светлината беше напуснала деня ù. Един ден щеше да продължи напред, но болката, която той остави след себе си, винаги щеше да изгаря сърцето ù. Той я промени, не – той я заличи.