5.11.2017 г., 16:36 ч.

 "Не ме съдете" 27 

  Проза » Повести и романи
1036 4 3
Произведение от няколко части « към първа част
8 мин за четене

Глава XXVII

 

Очите ѝ натежаваха. Цялото напрежение от следобяда обаче, бавно отстъпваше място на приятната омая на бялото вино, което сервираха в самолета. Ирина рядко си позволяваше какъвто и да е алкохол, особено при полет, но днес нищо не вървеше по правилата. След скандала, който им спретнаха служителите на летището, заради нелепата подмяна на пътник, направо пред гишето, тя нямаше повече сили да се съпротивлява... Остави се на Огнян и неговите умения за водене на преговори. Качиха се в самолета последни. В началото Беатриче и Антонио недоумяваха какъв е проблемът. След това обаче ги напуши такъв неконтролируем смях, че всички наоколо се извръщаха с възмущение. В самолета смехът им не само, че не се усмири, прерасна в страхотна олелия. Огнян също им пригласяше от време на време. За пръв път го виждаше да се смее с глас. Ирина се сгуши още по-плътно в кашмирения си шал, който почти интуитивно бе взела сутринта от вкъщи. Доближи лицето си до ледено студения прозорец и се загледа в заскрежения му ръб. 

- Още вино? - чу до себе си променения глас на Огнян. Тя се извърна към него с почуда и забеляза колко спокоен беше вече, след бурните разправии преди по-малко от час. 

- Не благодаря, ще ми дойде много! - Тя се отпусна настрани, безсилна да се бори повече с умората. Последната ѝ мисъл, преди да се пренесе в страната на сънищата, отново бе комплицирана... От една страна определено се радваше, че ще бъде в компанията на Антонио още няколко дни, и то в градът на мечтите ѝ, но от друга поведението на Огнян силно я смущаваше. Някъде в полусъня за секунда като ток я прониза мисълта за чуждите дрехи от червения куфар. После отнякъде изникнаха думите на майка ѝ "Внимавай какво си пожелаваш". А после полутъмна стая с плюшени завеси... и той се навеждаше към челото ѝ...

 

Бергамо ги посрещна с облачно, но необичайно топло време. Решиха да вечерят в стария град, разположен на висок хълм. Ирина се загледа във високите си обувки и стръмната паветена уличка.

- Спокойно, ще те нося на ръце! - Огнян я гледаше със странен поглед - смесица от насмешка и вулгарност. 

- Благодаря, ще се справя и без чужда помощ. - С крайчеца на ококто си Ирина забеляза топлотата, която излъчваха очите на Антонио, леко встрани от нея. 

- "По дяволите, нищо в този живот не се случваше просто ей така случайно". Реши да не мисли повече за тази гротескна ситуация, в която се намираше. Съдбата ѝ предлагаше безценни мигове с него и завладяващата я тръпка беше като "пейнкилър" за всички неудобства, които се стоварваха върху главата ѝ. 

Не беше се чувствала така от години. Този каменен град, кривите улички, романтичното осветление и онзи безумно омагьосващ аромат на Италия. Учудващо, краката ѝ бяха леки като перца. Движеше се пред Антонио и Беатриче. На два пъти отблъсна подкрепящата ръка на Огнян.

- Ухуу, госпожице Теохарова, бях забравил колко остър характер притежавате. Ще ми позволите ли аз да подбера виното в чашата ви тази вечер, въпреки че не съм домакин? 

Ирина го погледна с най-критичното изражение на което беше способна. 

- А аз господин Бойчев смятам поведението ви за неуместно. Наистина нека се придържаме към протокола...

- Ха-ха, чувате ли се Ирина? Какъв протокол, в Италия сме! Нали така Антонио?

Смуглият италианец веднага кимна  и брилянтната му усмивка се заби  пърхайки в стомаха ѝ.

-"Господи как ще издържа?" - тя се зачуди доколко хрътката Огнян беше надушил сладостните ѝ помисли към Антонио. Но само един поглед ѝ вече беше наясно, че е разкрита. "Ами Беатриче?" Нямаше смелост да се обърне назад към нея. 

Неочаквано за всички, или може би почти на всички, Ирина хвана под ръка Огнян и се усмихна по начин, който би подвел и най-заклетият Дон Жуан. 

- Тук е божествено, господин Бойчев, струваше си всяка стъпка до върха, даже и на тези токчета. 

Изумен от дръзката промяна в държанието ѝ, Огнян се изпъчи и след няколко секундна пауза изстреля следващия си коз.

- Радвам се, че съм уцелил вкуса ти Ирина, за мен е удоволствие, и ако обичаш вече минаваме на "ти", все пак... докосвала си бельото ми!

Той силно стисна ръката ѝ, която тя инстинктивно се бе опитала да измъкне от неговата. 

- Пристигнахме, това е! Енотека Занини. - Антонио премина най-отпред и с физиономия на наивно дете въведе първо дамите после кимна на Огнян. 

 

 

Лора беше седнала в леглото си. Едва изчака Силвия да излезе от стаята и веднага измъкна телефона си. Нищо. Не беше звънял. Нямаше и смс. Погледна  във вайбър "последно активен преди 40 минути" - значи беше кацнал... където и да е! Идея си нямаше къде замина. Държеше се хладно и резервирано с нея. Лора се опита да задържи сълзите, които напираха. Баба ѝ отдели близо час да я окуражава. От дете я учеше да цени себе си най-много сетне близките, а към външните да бъде винаги с едно наум. Лора знаеше, че тя е права, но се чувстваше безсилна. Беше влязъл под кожата ѝ и сега можеше да си прави каквото иска с нея. Ето, върза я да го чака. Да ѝ пише..., да звънне! Видя как баба ѝ изгасява цигарата в пепелника и отваря вратата на терасата. Скри телефона под възглавницата преди да бъде заловена. 

- Още си намусена. Не мисли повече за него, поне днес! Отивам до банята. Минутка и се връщам. Нали няма да заспиш, имаме още неща да обсъдим.

- Добре бабо, не не ми се спи. 

Силвия забеляза зачервените очи на момичето и въздъхна. 

Лора усети лекото потрепване под себе си. Цялото ѝ същество отговори с невъобразим резонанс на тази така чакана вибрация от телефона ѝ. Дори още преди да чуе затварянето на вратата тя измъкна телефона и с учестен дъх разтвори съобщението.

 

📩 Огнян Бойчев:

"Лека нощ прекрасна. Уморен съм, ще ти пиша утре. Сладки сънища."

Лора усети как ръцете ѝ треперят и ледените думи се размиват пред  очите ѝ. "Господи... какво искаше той? Защо се отдръпна така внезапно?" 

Хич не ѝ беше вече до лекциите на баба ѝ. И без това тя го настрои така.

Лора се зави презглава и сълзите ѝ сами потекоха. 

Слава богу баба ѝ се забави. Лора вече се унасяше върху мократа си възглавница, когато я чу да влиза. 

 

 

Заведението беше уникално. Стените му бяха старинни, напълно автентични - дребни тухли и бял хоросан. Изящно извити арки разсичаха целия таван, като се опираха в бели, цилиндрични колони. Ъгълчетата и нишите бяха осеяни със старинни предмети, артистично аранжирани с лекотата, която само италианците владееха до съвършенство. 

Неприятните мисли в главата на Ирина се разхвърчаха към сводестия таван, тя гледаше тотално замаяна цялата тази неподправена атмосфера и неусетно запрати  назад всичките си тревоги. Усмихнат млад мъж със зелени очи и очертани скули пое от ръцете ѝ елегантното палто, после го занесе навътре докато друг един красавец ги настаняваше на квадратна маса с бяла покривка, като преди това  беше взел шлиферът на Беатриче.

В очите на Огнян се четеше спотаен гняв. Достатъчно ситуации бе имала до момента в офиса, за да бъде напълно убедена за градуса на настроенията му. Тя извърна глава към Беатриче и за пръв път, от сутринта насам, намери начин да я заговори. 

Заведението вече беше пълно, сервитьорите едва се разминаваха. Типичната глъчка скоро вече не правеше впечатление на никого. 

Храната беше превъзходна, по-вкусна дори и от самата идея за "Италианска кухня". Ирина се довери на избора на Антонио и буквално изпадна във възторг от вкусовите изкушения в чинията си. Огнян добави и вино, сервирано в шармантни индивидуални бутилки за всеки. Беше сладко и носеше тънки, тръпчиви нотки, наподобяваше и аромата на горски ягоди. Тялото ѝ се отпускаше, неволно задържаше все по-настоятелно погледа си върху Антонио, Беатриче вече не я притесняваше, нито арогантността на Огнян. Усещаше жадно изпитващите я погледи на мъжете наоколо. Почувства се красива, желана, друга. Сервитьорът доля малката бутилка в чашата ѝ тя го погледна закачливо и той веднага предложи да ѝ донесе друга. Огнян беше този, който възрази обаче. 

Беше изпила само чаша и половина. Не знаеше докъде се простираше виното в кръвта ѝ, усещаше само колко хубаво и приятно се чувстваше тялото ѝ. 

 

Ръката на Огнян дойде точно навреме, за да я задържи преди да политне. Без да разбере виното, дори в това минимално количество, се оказа коварно оръжие...

Коварно оръжие на коварен опонент, който не търпеше нещата да стоят твърде дълго извън  негов контрол...

 

 

» следваща част...

© Весела Маркова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??