15.01.2017 г., 18:37 ч.

Не мога без нея (за конкурса) 

  Проза » Разкази
1266 2 8
4 мин за четене

Очите на брадатия мъж фиксираха настойчиво момчето. В тях се четеше подозрение и дори лека заплаха.

  – Как разбра за мен?

  Момчето се размърда нервно в стола си, прокашля се и отвърна плахо:

  – Един мой приятел ми каза.

  – Кой?

  – Помоли ме да не му споменавам името…

  – Нали не ми играеш номерца? Защото, ако не си разбрал досега, с мен шега не бива.

  – Не, господине. Моят приятел знае как работите и е дискретен. Насочи ме към вас, защото сте уважаван… в бранша.

  – Какво съм правил за него?

  – Отупали сте един хулиган, който го е тормозел.

  – Хм. Добре. Какво искаш от мен?

  Момчето бръкна в джоба на якето си и извади една флашка. Подаде я на брадатия мъж.

  – Тук е цялата информация за обекта.

  След като се запозна със задачата, мъжът извади кенче бира от хладилника и го отвори. Очите му се присвиха с блаженство при първата глътка.

  – Значи искаш да го думна, защото те следи. Осъзнаваш ли, че това не е шега работа?

  – Да, но ми писна да ме следи.

  – Баща ти, а?

  – Да, баща ми.

  – Че защо му е на баща ти да те следи?

  – Той не одобрява приятелката ми. Готов е на всичко, само и само да ни попречи да сме заедно. Тя е имала проблеми със закона преди време, за кражба. Съмнявам се, че баща ми знае за това, но ако разбере… край на връзката ни със сигурност, а и… ще ми спре джобните.

  Мъжът прихна да се смее.

  – Джобните викаш, ха-ха.

  – Не ми пука толкова за тях, важното е, че не мога без нея, обичам я. А баща ми не я харесва, защото пуши трева и има пиърсинг на долната устна. Забранил ми е да се срещам с нея, затова ме следи. А аз не мога без нея.

  – Добре де, разбрах, че не можеш без нея. Голяма красавица ще да е, щом си решил да се обърнеш към мен.

   Момчето мълчеше и гледаше сконфузено.

  – Искаш да го отстраня, така ли? Сигурен си?

  – Да – отвърна без колебание то.

  – Половината пари сега, другата половина, когато свърша работата. Всъщност ти откъде имаш пари бе, малкия.

  – Баба ми продаде един имот и ми преведе част от парите скришом, и тя не обича баща ми.

  – Че баща ти сигурно е същинско чудовище!

  – Не e цвете, определено не се понасяме – отвърна сухо момчето.

  Избутвайки рязко стола назад, мъжът стана и се приближи до шкафа в ъгъла. Извади оттам малокалибрена пушка с оптически мерник.

  Момчето изгледа оръжието със страхопочитание.

  – Това ли ще използвате!

  – А ти какво мислиш, че ще използвам, прашка ли?

  – Не, господине…

  – Нали осъзнаваш, че връщане назад няма? А ако обелиш и думичка за мен, ще ти отрежа топките, ясно?

  – Ясно – отвърна момчето и прехапа устни. Обаче очите му сияеха от вълнение. Най-накрая бе събрал сили да се опълчи на баща си.  

  – Хайде сега да уточним подробностите. Смятам да го ударя в някой безлюден парк. Ти просто ще вървиш по маршрута, който изберем, а аз ще се скрия в храсталаците и ще изчакам удобния за стрелба момент.

  – Дадено.

  – Така те искам, младежо. Давай сега аванса!

 

***

 

  Слънцето бе допряло хоризонта и свидливо пръскаше последните си лъчи. Сенките в парка се бяха удължили до безкрайност и създаваха множество тайни кътчета, където човек би могъл да се скрие. Спотаен в едни храсти и наострил уши, брадатият мъж сглобяваше оръжието си. Погали нежно приклада и се усмихна. Обичаше работата си, вярваше, че още дълго време ще успява да се измъква от закона. Представи си как взема на мушка обекта, как бавно натиска спусъка и как куршумът попада в целта. Усмивката му се разшири. Когато си свършеше добре работата, се чувстваше уникално, като по време на оргазъм.

  Момчето се появи в уговореното време. Крачеше малко вдървено, сякаш го бе налегнало безпокойство. Но в погледа му се четеше решителност.

  – Трябва всеки момент да се появи – измърмори под носа си мъжът и стисна здраво оръжието. Нервното напрежение караше ръцете му да се потят. Погледът му се стрелкаше трескаво напред–назад.

  Чу се едва доловимо бръмчене, което постепенно се засили. Над короните на дърветата се появиха контурите на дрон. Брадатият опря приклада в рамото си и, напълно концентриран, затаи дъх. Мерникът, мушката и обектът застанаха в една линия. Трите бързи изстрела разбиха две от перките и продупчиха корпуса. Машинката затрака и се понесе към земята. Със силен трясък се стовари в короната на един дъб. Разхвърчаха се парчета пластмаса и метал.

  Тогава момчето заподскача и извика с пълен глас:

  – Ха сега да видим как ще ме следиш, татенце! – Махна на стрелеца за поздрав и се отправи към изхода на парка. Там трябваше да го чака гаджето му. Щяха да си прекарват добре известно време, докато баща му не решеше да се изръси за нов шпионски дрон.

© Стефан Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

Това, без което не можем »

4 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Разказа е наистина завладяващ, защото засяга, по точно прегазва много установени ценности. Но сърцето ми се свива от болка, когато виждам тези съществени неща да стават обект на пренебрежение и жертва на безскрупулни страсти, наречени "това, без което не мога"! Не държа моето виждане да е признато и споделено, може да е неприятно някому или на мнозина. Но аз бих нарекъл представеното в този разказ "гова, от което трябва да се освободим". Животът, семейството, родителството са святи неща, които трябва да не бъдат нарушавани дори за игра, на шега и за привличане на вниманието, колко повече от презрение и отхвърляне.
  • Бpаво, Стефане! Успех!
  • Е, те това е! - технология, брат! Браво за находчивостта!
  • Супер!
  • Изненадващ край, но пък... някак обнадеждяващ. Само бащата да не реши да разследва какво се е случило с дрона
  • Неочаквано развитие... И временно справяне с ограничителя на свободата и любовта, без които не може... Поздравления и успех!
  • Интересен и изненадващ финал. Харесах!
  • Ха, аз си мислех, че ще застреля баща му. Какъв неочакван край!
Предложения
: ??:??