Любовният ми статус – отново свалям на телефона си песните, които преди години изтрих, защото ми напомнят за него. Телефонът ми е най-големият неверник – на него има място за песните, които свързвам и с бившите, и с настоящата си любов. Иронията е, че всичките гаджета са ми проверявали есемесите (само мъж се нуждае от толкова буквално доказателство за изневяра като един есемес. За щастие, песните не сме ги писали ние и не можем да бъдем държани под отговорност). Та, въпросните песни ги изтрих, защото бях решила да продължа напред. В своя защита – тогава не знаех, че мога да се върна обратно.

            На стълбите на старата къща на бабата на комшията от съседния вход, между 02:00 – 03:00 през нощта, август месец, преди седем години. Там бих се върнала, ако ми дадат възможност да се върна в един-единствен миг от живота си. Разлигавих се, съжалявам. Сестра ми казва, че напоследък пиша по-лирично – има предвид, че в последно време главната героиня не напуска, нито убива героя, което определено е промяна. Причината е, че отново започнах да си тегля песните, които преди време изтрих. А, дяволите да ме вземат, това последното защо го правя, нямам представа!

            Това за стълбите е доста прозаично, но алкохолът, лятната нощ и едно друго съвсем ново опиянение, придаваха точно на този конкретен миг някаква магичност. Нощта е матова. Не знам дали има такива нощи, но онази беше. На фона на небето, дърветата и къщите бяха пастелно-сиви като нарисувани с маслени бои (на пролет дърветата цъфтят с цъфтеж, а през летните нощи – със звезди, не знам дали знаете). Не помня дали първо спрях, защото бях одраскала ръката си от каменния парапет или защото реших да се върна. Сега това няма значение. Но тогава имаше. Тогава това мое спиране в средата на нощта и към края на стълбите, беше съдбоносно и аз ясно осъзнавах, че върна ли се, животът ми ще се промени. Може би, точно затова спрях. Сега това не е важно, но тогава това бе всичко, което имаше значение.

            Множество малки събития се случиха, за да ме поставят на онези стълби. Няколко часа преди това се появява човекът от съседния вход с обичайната компания. Някой от тях казва, че ще дойде негов приятел от столицата и започнаха да се тюхкат как да го шашнат, за да остане без ума и дума от нашето селце. Така се зароди идеята да отидем в старата къща на баба му. Аз и още няколко приятелки бяхме радостни, че няма да прекараме поредната вечер в кръчмата, а и когато си на 18, всичко ти се струва като приключение. Уредени бяха още няколко формалности – чипс, пуканки, бира и лаптоп за музиката.

            Три пъти срещнах погледа му над пластмасовата чаша. На четвъртия път я вдигна за поздрав. После го изгубих от поглед. Някакъв непознат. И преди да се усетя, претърсвах с очи стаята за него. За един най-обикновен непознат. Ако някой ми беше казал, че седем години след тази вечер аз ще продължавам да се оглеждам за него, щях да му зашия един шамар. Но шамарът щеше да свърши повече работа на мен, защото петият път, когато си казахме наздраве, той вече седеше до мен, а аз се усмихвах глупаво.

            Двамата правихме нещо много смешно за младежки купон – говорихме си. И ето най-смешната част – говорихме си за писатели, художници, режисьори. Никой не повярва, но после продължихме с разговори за представите ни за любовта, приятелството, за всички неща, които искаме... И да - за музика. По някое време, приятелките ми започнаха да си тръгват и ставаше все по-очевидна причината, поради която аз оставах.

Да, заради него. И нека онези дяволи от преди няколко абзаца отново да ме вземат, защото този израз „заради него” от този момент щеше да означава само един човек. Но дори заради него не исках да оставам единствено момиче на купона и когато последната ми приятелка реши да си тръгва, аз я последвах и така се озовах на стълбите, насред звезди и сиво-маслени дървета.

И спрях. И спрях. И спрях.

Все едно съдбата ме попита дали искам да се влюбя в този човек. Знаех, че тази една полусреща лесно можеше да бъде заличена от времето, ако прекрачех и последните две стъпала. А ако се върна... Сърцето ми вече думкаше в ритъма на стъпките, докато изкачвах стълбите, преди разумът изобщо да има шанс да довърши последното си изречение. Докато влизах в стаята, умът ми направи последен опит да ме отърве от последствията – той още не те е видял, можеш да си тръгнеш, още има шанс да не се случи всичко, което ще се случи. Когато ме видя на прага след категоричният ми отказ да ме изпрати, се усмихна. Мисля, че бе чул капитулацията на разума ми. Настъплението на армията на всички глупости, които щях да направя „заради него” тепърва предстоеше.

Но онази вечер не знаех колко болка ще си причиним, нито че няколко години след това щях да изтрия песните, на които танцувахме. А и нямаше значение. За един безкраен миг, всички цъфнали звезди по дърветата и всички маслени нощи бяха наши. И това само защото одрасках ръката си на каменния парапет на старата къща на бабата на момчето от съседния вход... и спрях.