Небе

Сутрин е, слънцето се оглежда в късчета небе, разляти на асфалта... и в тези малки морета плуват като параходи парченца от облаци.
Така и не съм виждал морето. А вече надали някога ще мога.
Вятърът ми подарява красив, изсъхнал кленов лист... а слънцето мило заслепява очите ми до сълзи, и ме кара почти да забравя. Почти.

Обичам да ходя тук. Въпреки че ми е далече от дома. Всеки ден съм тук, в стария парк, нищо, че трябва да напрягам ръцете си много. Поне тях мога да напрягам.
Всеки път спирам точно тук, пред стълбите. По-нагоре не мога да стигна. И слушам песента на вятъра в клоните. Кога пекне едно ми ти слънце... става ми леко на сърцето и за малко се откъсвам от битието си, понякога забравям за просешката кутия оставена долу, където трябва да са краката ми... Гледам хората, които минават и се радвам за тях. Преди чувствах обида... ето, те имат нещо, което аз нямам. Имат го, а не го оценяват. После дойде отчаянието. Вече... не. Примирих се, свикнах. Посивях. Имаше едни млади родители с малко момиченце, минаваха често оттук преди. Веднъж, миналата година, те спряха на десетина крачки от мен и детето се затича към мен, за да ми остави монета, а те го гледаха отстрана, усмихнати... красиво като лъч слънце беше, приличаше на малката ми дъщеричка... твърде малка почина, тогава епидемията покоси много хора, по-силни от нея. Но за миг преди да успея да кажа нещо, детето ме погледна... и се уплаши. Очичките й станаха ей такива... големи, ококорени, сини, уплашени. И то захвърли монетата към кутията ми и се затича обратно към родителите си. Паричката проблесна като сълза на есенното слънце и се търкули с тих звън. Разплаках се като дете тогава, не ме гледайте че съм бая вече възрастен...
Ето, отивате си? Всичко добро, като минавате пак, спрете да си кажем две приказки.

Облаците се събират на купчинки в локвите и скоро няма да има място за слънцето, да си измие златното лице преди да залезе. Но все още се виждат късчетата небе, разляти на асфалта. Красив есенен лист пада във водата и се получават кръгове... досущ като в езерото на село... като малки обичахме да хвърляме въдици... Затварям очи и се усмихвам тихо на слънчевия лъч, който си играе с клепачите ми.

Изведнъж усещам мокри пръски по лицето си... късчето небе точно пред мен, е разкъсано на много малки капчици, а от него е останала само кална диря от гумата на автомобил. Не съм чул шума на мотора.
Просешката ми кутия е обърната, а жълтите стотинки са се изсипали и греят на слънцето като самотни сълзи.
Хващам от двете страни инвалидната си количка и напрягам ръцете си...