12.01.2013 г., 20:32 ч.

Небесни гробища (6) 

  Проза » Фантастика и фентъзи
526 0 0
22 мин за четене

Преди не беше така - oчакваше завръщането си. Пък може би и таеше нещо повече у себе си, освен скритата радост, че ще успее да се разлъчи малко или много от своя душевен гнетител. Сега морскосините ù очи обхождаха цялата красота на хълмистата местност, която вече толкова години наблюдаваше все от високите прозорци на Двореца, диреща нещо повече от обичайните предложения на пейзажа и както винаги - не го намери.
  Посърнали треви и парчета камъни, хлопащи под копитата на конете.
  Леден камък шуми някъде отвъд поредната земна издутина и характерният ù мирис на глина и мокри камъни носи само досада.
  Багажникът на каретата се тресеше глухо зад гърба ù, натъпкан с даровете на Кунтиг.

  "Казват, че времето щяло да каже кога ще се върне бляскавата войска на Небето. Затова и градът изглежда тъй притихнал сега, настръхнал от едно трепетно очакване в замяна на неколкомесечни гуляи и цветни тържества след пристигането на Дантас.  И сега, макар да сме извън градските стени, зная, че онези зад тях не спират да се клатушкат по друмите, загърнати като на опело и да се трупат пред вратите на Храма, там да влезнат, та от Просветителя назидателни слова да чуят, кураж да вкладат у себе си за бъдните дни. И тепърва ще стават по-дълги и пъстри върволиците по калдъръмите. Защото макар и никой от тях да не го признава, боят се страшно много от ответа, който Бездната може да стовари на главите им, когато се подлага на изпитание силата ù."
  Чуваше странно омекналия глас на Велклиг да разказва някоя от своите истории за трапеза. В припева на Леден камък тя се разтвори, без да понесе обичайните смехове след себе си.
  Наместникът бе същият замислен и ленив човек, който еднакво се радва на всеки от своите приближени и често предизвиква вътрешни им усмивки, въпреки прямо изразените достопочитания. С отнесен вид и странно замечтан взор, Елин кротко отклони поканата му да поседне при него, та да му разкаже случилото се, като използва обичайната му разсеяност, за да прехвърли думата върху другите си спътници, които още не бяха влезли вътре и по всичко личеше - нямаше да го направят преди да уредят разпределението на стоката. Наложи ù се обаче да го уверява продължително, че е възвърнала изцяло здравето си и всякакви тревоги покрай него са повече от неоснователни. Ловко се опита тя да омаловажи случката, прехвърляйки отговорността за нея върху задушните ходници зад театралната зала, но напразно. Тъй разтревожен тя не бе виждала скоро посивелия от годините Дворцов господар, че му бяха нужни много повече от успокоителните ù уверения, за да омекнат поне малко чертите по челото му. Лечител Гивниг разнесе поне притесненията му, преглеждайки я повторно, тъй като Наместникът сам довери, че няма особена вяра на "Кунтиговия знахар".
  - Ще слезеш по-късно за вечерята, нали?
  - Бих искала да си легна по-рано.
  - Здравето не иска само сън. Ела да хапнеш с нас, пък после ще си поспиш.
  Наместникът рядко игнорираше желанията ù и сега тя съзна, че е повече от неуместно да отхвърля предложението му.
  "На масата си истински жив, Наместник. Не си се наслушал вече толкова години на  приказки със задни мисли и мазни подхилвания... Защо?"
  - Сигурна съм, че отсъствието ми няма да се усети. Още повече когато и теми за разговор ще има в изобилие щом доскорошните ми спътници си върнат обичайните места.
  Наместникът проследи изумен отдалечаващата се девойка. Гривните му издрънчаха когато вдигна ръка:
  - Ще пратя да те известят когато е готово.
  "Пак ли не проумя? Не ща да чувам вече наставническия ти глас! Задръж дъха си, задръж и всяка мила дума, що даже не предполагаш колко ми горчи."
  Стаята ù бе запазила всяка своя прашинка на познатото място.
  Елин незнайно защо я сравни с тъмничарска килия.
  "Мнозина нямат даже покрив над главите си. Спят като псета по студените улици или в изоставени, срутени здания, гдето само прилепи обитават. Не можеш ли поне малко признателност да покажеш? Към благоразположението на съдбата? Към благодушния Наместник? Към Небето?"
  Обзе я със сурова сила едно шеметно отрицание на всичко и всички и с ужас дочу някакъв друг глас вътре в нея да присмива на благонравните ù помисли.
  Погледа се в огледалото продължително. Беше ли се променила? Не знаеше. Отсреща я гледаше пребледнялото лице на златокоса девойка, която сякаш иска да пита нещо, но не знае към кого да се обърне.
 
  Когато се събуди на сутринта, не попадна в друг свят, както незнайно защо си мислеше, когато притваряше клепки миналата вечер под лунното сияние, лежащо върху леглото ù. Откри, че сега светът бе станал още по-сив и по-тесен. Почувства отровата му, прояждаща вътрешностите ù, изсмукваща жизнените ù сокове и разтваряща безвъзвратно тъжната ù младост. Свежият въздух, който нахлу в дробовете ù ако не друго, отнесе нанякъде изпепеляващото я вътрешно усещане и като се преоблече и затвори с нежелание прозореца, слезе долу, без да се смущава, че снощи бе затръшнала вратата под носа на слугата, изпратен от Ханас да я повика на вечеря.
 
  Нито Хелиг, нито Велклиг се опитваха вече да бъдат близо до нея. Тя сякаш не забелязваше промяната, не я оценяваше както в старите си мечти, а се въртеше по цял ден в Двореца и то в най-пустите му крила. Рядко излизаше навън. Често се затваряше горе в стаята си и не отговаряше на почти никого, понякога и на самата Айнин.
  Отскоро бе започнала да ходи на службите в Небопоклонническите храмове с качулка като един от многото послушници и не отронваше дума, когато влезе вътре, та да се помоли с другите, а забила поглед в пода, стоеше вцепенено, чакаща Просветителят да вдигне ръце за благословия. И когато това ставаше, се завърташе рязко и потъваше сред още привелите се поклонници. Понякога виждаше как Хелиг се обръща скришом към нея и дори краткотрайно му внимание оставаше чувството, че пропада в най-смолистите дълбини на Бездната със замръзнал вик на уста. Миеше се по-често от обикновено и от необходимото дори. А щом паднеше нощта, не пускаше никого в стаята си, по какъвто и да е повод.
  Беше започнала да слабее, но незнайно защо намираше повече сила у себе си сега, когато бе загубила спокоен сън и апетит. Тръпнеше в очакване на нещо и единственото, което й идеше наум, бе че мигът в който отново ще го види навярно наближава.
  Когато бе разбрала, че е заминал за далечни и опасни земи, първоначално я бе налегнало страшно униние, ала сетне усети, че огънят, копнежът да го зърне отново расте с всеки отминал ден. Можеше да мисли за него по цял ден и накрая пак не й се искаше да заспива. Струваше ù се, че и той я търси в мислите си, където и да бе и понякога това вместо да я зарадва, я караше да ридае безутешно.
  А после започнаха да я преследват освен изблиците на отчаяние и безсънните нощи.
  "Небе!"
  Онова там бе истинско! Скочи от леглото на страшно студения под. Прозорецът я гледаше, облечен в непроницаемо черно. Но тя знаеше добре, че не бе сънувала и че нещо наистина отлетя от перваза отвън в мига, в който стреснато отвори очи и се обърна към стъклата. Същата вечер не успя отново да заспи.
  Скоро безсънните нощи сгъстиха сенките си.
  А после се зародиха съмнения без причина и още въпроси без отговори около натрапчиво неспокойният Велклиг. Виждаше го по-често от Хелиг, който след завръщането си в Двореца сякаш нарочно си намираше работа по-далеч от Двора. Той я наблюдаваше по начин, какъвто нивга не бе. На моменти изглеждаше така, като че ли той е единственият човек във Верни град, който истински разбира какво мъчи душата ù, ала и това не ù носеше утеха. Хелиговият другар искаше да ù каже нещо - съзираше колебанието у него, смутът, който, породен незнайно от какво, го караше да присвива в собствената глъб и да се отдава за кой ли път неуспешно на някаква измамна разсеяност.
  "Не можеш да загърбиш още миналото ли? Не можеш да приемеш, че сам проигра бъдещето си заради каната с вино? Пий сега горчивата чаша до дъно!"
  Веднъж се измъкна от стаята, за да слезе на долния кат, гдето се надяваше да намери терастата, обърната към Леден камък свободна, забеляза, че съвсем наскоро по коридора със старовременните делви бяха минали Наместник Ханас и Просветител Борас. Виждаше широките им гърбове, наметнати с богати платове и тихото шумолене на одеждите, подрънкването на драгоценните им гердани и гривни. И се случи нещо странно и почти немислимо - за пръв път погледна на тях с раздразнение и присмех.
  Прекарваше вечерите в някакво смътно очакване. Пренасяше се мислено на по-далечни места, но не както преди. Сега щом си го позволеше, се виждаше изгубена в непознати и враждебни земи, където отчаяно дири помощ. А щом се обръщаше към мечтаната среща с него, разбуненото ù съзнание раждаше сянката му, опасана от дрезгавината на сумрака, която крачи срещу нея, ала вместо да изплува, се стапя бавно и тежко. Непосилно е да издаде стон, да го извика и помоли да не си отива. Тя знае, че не е тук и сега, а някъде другаде и няма да я чуе.
  "Никога!"
  Плаши се от самата себе си, от незнайните шумове, които като че ли не преставаха дори и да се събуди и да избърше с бледа ръка потта от лицето си, за да си даде сметка, че не броди в някой пореден кошмар. Започнаха да я навестяват и мрачни видения. Струваше ù се, че е на гощавка със сиви вълци посред нощ в огромна трапезария и тя единствена е в човешки облик. Техните окървавени от гозбите муцуни се мръщят срещу нея, ръмжат, други се смеят и говорят с бавни, глухи гласове, които не приличаха на човешки. Тя не се докосва до нищо и боязливо дири начин да се измъкне. Вълците трошат костите с могъщите си челюсти, сумтят, разкъсват мръвките и жълтите им очи пламтят...
  - Елин! Моля те, слушай!
  Безучастно стоеше тя пред пламналият и навярно отново пиян Велклиг. Не се изненада от внезапното му изникване зад гърба ù, ни от глъхнещите в безпаметност думи. Безсънието бе придало на спокойния ù лик суровия отпечатък на една дълбока умора. Нещо изпиваше живота от нея с прецизна методичност.
  - Боя се, че зло е надвиснало над нас и тежи в нашите жестове, думи и мисли. Усещам, че то те заплашва, че си в опасност отвъд моите възможности да те защитя. Трябва да пожелаеш спасението си сама. Не желая да сея страх, а да ти помогна.
  - Хелиг вече излезе - рече тихо тя, сякаш говори на някой друг. - Защо не го последваш?
  - Елин, не пренебрегвай силата на невидимите сили. Не мога да ти кажа как, но го приеми на доверие - аз зная, че сянка виси над теб. И не мога да я прогоня. Единствена ти можеш... Стига да не се бавиш повече и да ме послушаш поне тоя път. Знам, че нямаш причини да го правиш и вината за това е моя. Но моят ценен съвет и искрената ми молба да го изпълниш са единственото, което мога да сторя в твоя помощ сега. Отиди в Храма. Помоли Просветител Борас тази вечер да нощуваш там. Ще поговоря с него предварително. Незримото зло не може да те досегне там. Знам го.
  Звънкият ù смях му подейства като плесница.
  - Загубил си съня си, съдейки по вида ти, ала от думите ти разбирам, че поне прочутата ти духовитост не се е изпарила. Няма ли друг, който да се смее на вехти анекдоти вече?   
  Макар и вътрешно огорчен, той не помръкна видимо.
  - Мога да те разбера. Но трябва сега ти да се опиташ да сториш същото с мен.
  - Защо?
  - Нима сама не разбираш, че дните ти са белязани от мрачна прокоба? Ами нощите...
  Отвърнала се настрани, Елин рече глухо:
  - Нивга не застана пред него. Не се опита да го възпреш...
  - Повярвай ми, съжалявам.
  Обърна му гръб.
  - Ти завинаги ще си останеш вярното пале на един господар без заслуги.
  - Болна е душата ти, Елин! Болна и почернена!
  Тя се усмихна на виковете му.
  Същият ден, докато усамотено очакваше следобедната суматоха откъм трапезарията да утихне, та да се поразходи в градината, на вратата ù се почука. Но не реагира никак, както правеше от известно време, разтоварвайки сърцето си с тъпо безразличие към монотонното ежедневие.
  Тихото скърцане на пантите я разгневи. Ядните слова обаче замръзнаха на езика ù, съзряла самия Просветител на прага, дишащ изтежко. Бе доста стар, та дори въздухът го мореше, ала по излъчване бе внушителен и будеше страхопочитание у всекиго. Елин го прие объркана и без да знае как точно да се държи сега, тъй като много рядко го виждаше извън Храма. Спомни си, че наскоро го бе видяла отново в Двореца, но тая мисъл прескочи набързо в ума ù. Сивобрадият старец, без да каже нищо, седна до прозореца и се загледа в нея. Тя се отпусна отново на леглото си и понаведе глава, за да не зяпа необикновения си гост. И все пак виждаше добре очертанията му на светлия четириъгълник на прозореца, косматата му, голяма глава, която леко трепери от възрастта, широките му плешки, загърнати в чиста светлосиня мантия. Чуваше и дишането му.
  - Рядко те виждам в Храма, дете. Кажи какво ти тежи.
  - Нищо ми няма, Просветителю.
  В последвалата тягостна тишина Елин се поизправи, та да го вижда по-добре. Той бе наистина близо и посиняващите му устни леко потреперваха през рошавата брада.
  - Животът с хората не трябва да ти тежи. Не всякога е чуден и прекрасен той, ала за него сме се родили и в гроба ще ни положат най-сетне ръцете на близките, нали? Чувала си ме много пъти да го признавам пред вас в Храма, и Небето ми е свидетел, ти винаги си била една измежду малкото които всякога са се размисляли дълбоко върху чутото под златния му купол без да се плъзгате по повърхността на небоверческите заучености по подобие на много други. Това аз ценя горещо. И знаеш, че нивга не бих допуснал някой  от нас да се поведе по грешен път или криво да изтълкува моите проповеди, нали? Не желая да те виня за нищо и се надявам, че го разбираш. Желая да ти подам ръка, да те върна на светло, да разпръсна отведнъж житейската мътилка, уталожила се у теб, още млада. Всеки си има своите болки, Елин. Аз дори си имам свои. Но не можем да се справяме сами с тях.
  "Проклет да си, Велклиг, ти ми осигури циркa, нали?"
  - Мога ли да те изцеря?
  Поклати нерешително глава.
  - Защо?
  - Само време, време ми трябва...
  - За какво ти е нужно време?
  - То ще ме възстанови. Скоро ще съм по-добре, наистина.
  - Предлагам ти Небесната благословия.
  Елин се размърда напрегнато. Сетне кимна, колкото да направи нещо.
  - Кажи ми, дете, къде изгуби съня си?
  - Не е вярно.
  - Нима измъченият ти вид се дължи на друго?
  - Не е тъй лесно. Сам казваш, че нещата, които ни притискат - тези, що отнемат нашите усмивки нямат по едно-единствено име. Те зависят от ъгъла, от който ги наблюдаваме, начина, по който ги посрещаме... от устите, които ги назовават.
  - Ето че потвърждаваш казаното по-рано. Но помогни ми сега - опитай да изкараш наяве поне една от болките си.
  - Би ли изчезнала само от това?
  - Не, дете, но ще ми даде възможност да погася и нея и другите веднъж завинаги.
  "Ти? Беден и наивен Порсветителю, нивга не ще можеш. Има неща, които не зависят от нас, предизивкателства, които са по силите само на докоснатите от съдбата. Но ти няма как да разбереш и ето го твоето сладко проклятие".
  - Ще потърся Гивниг по-късно. Видимата ми отпадналост със сигурност се дължи на някаква упорита болест, що съм прихванала в Светли град. Не искам да ти пропилявам времето с празни приказки. Мога да дам в замяна на загрижеността ти своята признателност и уверението, че моята разлъка с шумните тълпи в никакъв случай не е разлъка с Небесните Повели.
  Просветителят седеше като стар камък на леглото.
  - Глътка въздух - нуждая се от нея като всички други.
  Косматото лице на Борас бе помръкнало дори повече. Той седя дълго време в своето многозначително безмълвие, преди да оближе долната си устна:
  - Гивниг? Той не бе съумял да те изцери последния път.
  - Може би тогава не съм била болна.
  - А защо сега мислиш, че си?
  Гласът на Елин стана леден.
  - Отде да знам? Вие решихте така.
  В неловката тишина, тя посега нерешително към главата си.
  - Пък може и тъй да е наистина... Челото ми гори.
  - Нека видя.
  Елин вцепенено проследи протягането на голямата му, напукана длан с потреперващи пръсти. Драгоценните гривни се обаждаха напевно. За пръв път през живота си си позволи да помисли за Просветителя с открита неприязън. Тая свята, благодушна особа, която винаги бе поставяла над всичката мътилка, грижи и безчестие във Верни град изведнъж ù се стори не по-различна от всички останали. Привидя ù се сивият вълк от кошмарите, облечен в тънки и красиви платове, който говори с меден глас, а муцуната му се мръщи.
  - Не ме докосвай!
  - Защо се плашиш? Седни, нека поговорим.
  Но Елин не го послуша. Дори вече не чуваше какво й говори този омразен човек, който се одързости да подлага на изпитание собственото й търпение.
  "Нивга не ще разбереш!"
  - Не ми трябват ничии съвети! Мога да се справя сама! Не съм дете!
  Чуждият глас, с който отвърна накара сините устни на стареца да се свият назад. Той дишаше с пъшкане.
  "Докога ще бърбори тук? Нека си тръгва! Не искам да го виждам вече! Не искам!"
  Стори ù се, че ако само понечи да отвърне, ще изрече слова, за които ще съжалява по-късно и които биха огорчили крайно много този стар човек. А това нямаше да остане без последици и като че ли осъзнатото опасение бе единственото, което я възпираше сега. Не разбра колко време са седели така, застанали един срещу друг, ала усети как по някое време туловището на посетителя й се заклаща покрай нея и излиза навън.
  До вечерта не напусна стаята си. На няколко пъти я викаха на вечеря, но тя отказваше категорично. Някъде отвън се носеха тежките удари на незнаен ковач и тя лежеше, заслушана именно в този далечен, самотен звук. Не намираше нищо вече, което е в състояние да облекчи пребиваването ù тук. Надушваше покварата във всичко, у всички и с боязън си мислеше за самата себе си - дали и тя не е като тях, а само се заблуждава като в един дълъг и тъмен сън. И не можеше да разбере. Но ето че нищо, нищо не се променяше - тя продължаваше да изпитва неимоверно отвращение към всички, че и към самия Просветител, който не бе нищо повече от един глупав и грозен старец. Вече си мислеше, че и Наместникът нарочно я праща на пътуванията заедно с Хелиг и сам го насърчава да я уговори най-сетне за плануваното отдавна Посвещаване.
  "Дантас, трябва да те видя, да се уверя, че си по-добър от всички тях. Нивга досега не съм се нуждаела тъй страшно от уверението, че не живея в една заблуда и че всъщност през годините не съм се прекланяла с кротост пред съградени с лъжовна прах идоли. Къде си?"
  Последва нова безсънна нощ. И в нея тя бе убедена, че нещо я наблюдава през стъклото отвън, но щом се обръщаше към него, съзираше само плътната тъмнина.
 
  - Ела долу. Господарят те вика.
  Тази сутрин не бе излизала въобще и ù мина през ума, че Наместникът иска да се увери, че е здрава. Опита се да прикрие измъчения си вид, преди да пристегне искрящо бялата си туника и да пооправи косите си, за които макар че не полагаше почти никакви грижи, бяха все тъй меки и сияйни.
  През процепите на перилата, тя виждаше фиграта на Наместника, застанала неподвижно почти в самия център на салона. Елин го поздрави сдържано и застана пред него в очакване. Той обаче като че не я виждаше въобще. Все пак ù посочи след малко високия стол, но сам остана прав, като човек, който очаква всеки миг да пристигне някой. Едва след няколко минути господарят на Двореца се обърна към нея и студено звучаха словата му.
  - Защо не излизаш вече? Какво криеш от нас?!
  - Нищо зло не правя никому.
  Той изглеждаше зашеметен. Олюля се на един крак и пристъпи напред, но все още не я поглеждаше. Държеше се повече от странно - Елин никога досега не го бе виждала такъв и бавно, бавно в жилите й взе да се заселва боязън от това какво иска от нея.
  - Вчера. Вчера Просветител Борас е говорил с теб.
  Тъмен облак се спусна над челото й.
  - Не си му отдала дължимата почит! Отказала си да му се изповядаш! Защо?!
  - Нямам нищо за криене.
  - Нищо?! Самият Просветител е бил при теб, не някой друг, а сам той пожела да се срещне с теб, защото те тачи явно повече, отколкото ти него! Засрами се! Щом той иска да му се изповядаш, значи има защо! И не бива, не бива в никакъв случай да...
  - Не ми е нужна прошка от Небето за нищо! Не съм съгрешила!
  Наместникът, поразен, млъкна. Девойката срещу него изсъска думите с такава омраза, че невидими игли прободоха кожата му. Усети,че му прилошава и се затътри до креслото в далечния край на кристалната маса. Там той седна тежко и запъхтя.
  - Значи може би са били прави. О, Небе!
  Той продължително я изпиваше с взора си, мъчейки се да открие каквото и да било в нея, което да потвърди подозренията, които вече започваше да споделя. Елин твърдо стоеше на място, без всъщност да съзнава какво се случва - изпитваше дори удоволствие, че е оскърбила Наместника, че има някой друг, освен нея, който изпитва смут и безпокойство.
  И като черна река потекла буйно надолу, събитията я повлякоха към среща със съдбата ù.
  Щом русокосият стражник се яви на другия край на салона и кимна на сновящият безцелно Наместник, тя разбра, че се гласи нещо наистина сериозно. Наместник Ханас смени с него няколко думи, от които тя нищо не дочу, ала се изправи и преглъщайки горчилката в гърлото си, се постара да избегне погледа му. Небесният Избраник не го задържа дълго върху нея, ала и за кратко тя почувства страшната му тежест.
  Все още без напълно да съзнава къде се намира и защо, безстрастно оглеждаше студените, пропити от влага камъни и се загръщаше в своето дълго палто, което ù разрешиха в крайна сметка да вземе със себе си. През високото прозорче, близо до самия таван влизаше слаба светлина. Беше студено. Но равен бе дъхът ù и страхът остана чужд за нея.
  Под трепкащите свещи, тя съзираше големеещата фигура. Разпозна Наместника преди да е застанал пред нея. Гъст бе мракът. Сините ù очи го взираха спокойно. Сега вече можеха да си го позволят с абсолютно всеки.
  - Разбирам защо не си му казала. Такива неща не се казват никому.
  Усмихна му се горчиво.
  - В какво съм се провинила?
  - Казваха ми, казваха ми, ала не вярвах. И дълго време се мъчех да разбера какво всъщност се случва, докато не се роди страх. И знаех вече кой е неговият създател, невярващо стисках ръце и молех Небето за прозрение, плашещ се сам от тия мисли. Уви, правда е било. Дълги се оказаха сенките на Бездната!
  Елин не трепваше. Наместникът стоеше там, в сумрака на свещите, с космата и издължена глава, от която я взират две вълчи очи.
  - Вещице - просъска той - Ще има правда за Небето всесилно.
  И излезе.
 
  - Говори с него!
  Хелиг мълчеше.
  - Трябва да говориш с него!
  Крясъкът на Велклиг отново не трогна Хелиг. Той седеше в дълбокото кресло и лулата дотляваше в отпуснатите му пръсти.
  - И какво да му кажа? На него - любящия Просветител?
  - Измисли нещо! Той ще се смили!
  - В пещера ли си живял досега?!
  Зачервените очи на Велклиг срещнаха студените на Хелиг.
  - Те не обичат нас, а само Небето!
  Велклиг отстъпи ужасено назад.
  - Не можеш да я изоставиш!
  Хелиг се бе привел одве. Благодарение на пълнолунието сянката му заемаше половината под.
  Трясъкът на вратата проехтя по целия коридор.
   
  Когато се пренася отново на брега на морето, вижда посърналия му лик и разбира, че вече не може да подири утеха и в собствените мечти. Дантас въздъхва тежко и се обръща бавно да си тръгне.
  - Почакай.  
  Соленият бриз е разбъркал косите му.
  - Какво се случи?
  - Нищо, Елин.
  - И ще си отидеш нали? Къде?
  - Там, където Небето се нуждае от мен.
  Шумящите вълни заливат паузите между думите им. Дантас гледа съсредоточено някъде към преливащите цветове на хоризонта. Безбрежната морска шир навярно пази стотици хорски изповеди и ако започне да разказва, ще могат да слушат песента ù до последния удар на Ковача на Времето.
  - Аз не мога да остана тук.
  - Знам.
  - Няма ли да ме чакаш да се върна?
  - Как щом сама не знаеш къде отиваш?
  Тя се вдига решително от пясъка.
  - Ще дойда с теб!
  - Ами твоят път?
  - Ще го зарежа - да върви по него който ще!
  Бранител Дантас се усмихва тъжно.
  - Няма как да го сториш.
  - Защо?
  - Защото не можеш вече да се върнеш назад.
  - Предадох ли те?
  - Не, Елин. Не си предала никого. Просто си забравила, че не само желанията тласкат събитията по житейските коловози.
  - Каква е заблудата ми?
  Усмивката му най-сетне е победена от воинския аскетизъм и той се обръща да си ходи.
  - Аз самият.
  - Знаеш, че не е вярно!
  - Няма значение.
  - А какво има тогава?
  - Небето.
  Тя разбира, че нищо повече не би могло да разчупи Дантасовата крепост - с тая единствена дума той е прояснил мислите ù както никоя от хилядите, разменяни в Двореца досега не е успявала. Сяда обратно на пясъка и пенещите се водни бразди зашумяват гръмовно в ушите ù.
  - Сбогом, Елин.
 
  Последната нощ видя как Хелиг стои на последното стъпало, без факла, самотен и сив като сенките, които трептяха по грапавите стени. Не продума нищо, макар дълго да остана там. Тръгването му ù подейства тешително.
 
  "Видели бухала на прозореца ù. Неколцина го видели."
  "Правела магии нощем, щом всички си легнели, намерили пришито под леглото ù парче камък от самата Бездна!"
  "Пръв Просветителят се сетил щом се уплашила от допира с него. Да го поживи Небето!"
  "В самият Дворец! Колко ли ходят още между нас, без да знаем? Небето да ни е на помощ!"
 
  Изгориха я рано сутринта на другия ден. Хелиг не бе там.

© Евгени Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??