Небесното дърво
Там нейде на една полянка, в една ничия гора, се извисявало гордо едно кичесто дърво. То било толкова високо, че на този, който го гледал от земята, се струвало, че върхът на това дърво достигал небесата. И там, точно на върха, имало орлово гнездо. Двете птици снесли своето първо яйце, гледали го като очите си и правели всичко възможно да го опазят от зли неприятели. Но там, в корените на същото това дърво, живяла една голяма зелена змия. Тази змия била толкова отровна, че даже другите змии не я искали за другар. Тя завиждала на орлите, че могат да летят тъй високо, а тя пълзи по земята и се крие в дупките под нея. Затова змията решила да стори зло на младата двойка.
Един ден излязла гръмотевична буря, задухал такъв буен вятър, че някои от клоните на дървото се прививали и опирали земята. Орлите нямали какво да направят, освен да се скрият в близките скали и да чакат бурята да отмине. Оставили те неизлюпеното си яйце и литнали да спасяват собствения си живот. В това време змията изпълзяла от дупката си. Сега бил нейният момент да открадне яйцето от най-омразните й. Увила се тя около стъблото на Небесното дърво, пропълзяла до върха му. Стигнала тя до гнездото с яйцето, но в мига, когато тя решила да го захапе, един от клоните на дървото се извърнал от силния вятър и я ударил през устата. Змията се превила от болка, но не мислила да се откаже, тя била пропълзяла от дън земя до върха на дървото за това орлово яйце. Тя го поела в устата си, след като се съвзела малко от удара, и се свлякла надолу. След като стигнала земята, бутнала яйцето в дупката си, а после се увила около него да го топли. Бурята спряла и орлите се върнали в гнездото си, но там яйце нямало. Двамата родителя помислили, че бурята го е затрила нейде долу на земята.
Същата сутрин, но след няколко седмици, змията се събудила от някакъв шум. Черупката на яйцето се била напукала, а някой отвътре се опитвал да излезе. След още няколко удара човчето на орлето изкочило навън, а с него и самото то. Пилето прописукало веднага щом се освободило от черупката и опънало пухестите си крилца, но те се опряли в нещо студено и мръсно, опряли се в стените на змийската дупка. Змията гледала с почуда новата си придобивка, чудила се дали да я яде, дали да я остави. Тя се била нахранила вече и затова решила да не се товари излишно с пилето. Огледала го оттук-оттам и разбрала, че и самото то е като нея в недоумение. Орлето не знаело какво прави тук - в това мръсно и студено затворено място, а още по-малко си имало представа какво е това грозното зелено нещо срещу него. Змията просъскала:
- Как ссси, мое пиленце? Аззз ссъм твоя госссподарка и ти ще ми сслужиш зза дето те мътих толкова време - а орленцето, едва разтворило крилца за първи път, неразбирайки попитало:
- Но нима ти си ме създала? Колко сме различни само! Виж, аз имам крила и крака , а ти нямаш такива... - в този момент змията го прекъснала:
- Не ми противоречи! Какво ти казззах преди малко? Каззах, че сси мое! Азз сссъм по-разззлична, зззащото сссъм ти госссподар и ти ззабранявам да ми противоречиш, зззабранявам ти да говориш безз мое разззрешение, зззабранявам ти... ззззабранявам ти... даже ти зззабранявам да миссслиш беззз мое позззволение!
Така пиленцето бе забаламосано от коварната зелена змия. То растеше в подземната дупка и изпълняваше всяко нейно желание и заповед. Ту да подреди, ту да и попее. Но нали си беше орле, гласът му не бе създаден да пее, той бе глас създаден да води и напътства, да закриля и усмирява. Така минаваха дните, но орлето усещаше неестественото, нещо в него го караше често да разперва криле и да пърха с тях. Но колкото по-голямо ставаше то, то толкова по му беше трудно да разтвори крилете си в тясната дупка. Един ден то се обърна към змията:
- Господарке, може ли да изляза вън от тази дупка и да разтворя криле? - а змията го погледна злобно и през зъби изсъска:
- Къде ще ходиш ти, бе? На сссъщество като теб не му отива да изззлиззза на повърхноссстта. Аззз ти казззах, че ссси ссъззздадено да иззпълняваш моите желания.
- Но тогава защо са ми тези криле, те само ми пречат.
- Ако ти пречат, мога да ги махна... - и змията посегна да откъсне едното крило на орлето. Тогава то извика:
- Спри! Захапеш ли ме с твоите зъби, ще ме отровиш! - змията се спря за миг и помисли. Тя не искаше да убива орлето, на нея й харесваше да го манипулира както си ще, чрез него тя си отмъщаваше на всички орли. Затова тя си прибра зъбите и рече:
- Аззз нямаше да те ухапя, да не миссслиш, че не зззнам, че ако те ухапя, ще умреш? Всссеки миг азз мога да направя сс теб каквото ссси реша! И не сси миссли, че не те ухапах, зззащото ти ме помоли!
Орлето не каза нищо на змията, а само я погледна право в тъмните очи, тя не можа да устои на светлия поглед и се обърна на другата страна, шмугна се в една дупка и се провикна:
- И не зззабравяй, че не ти разззрешавам да иззлизззаш навън!
Орлето не можа да се примири с думите на змията. То вярваше, че тези криле му служат за нещо друго, че те са му дарени от съдбата, за да ги използва по друг начин. Нещо вътре в него силно го тласкаше навън - към повърхността, към непознатото и необятното. То искаше да излезе от тази черна дупка. Причака змията да заспи и полека се насочи към изхода на дупката, то не беше виждало изхода, но знаеше на къде е, защото беше наблюдавало към коя посока поемаше змията, за да излезе навън. И ето, пред него се откриваха вече първите слънчеви лъчи, когато почувства нещо студено да го дърпа назад. Нямаше съмнение, това бе змията, която го бе хванала с опашката си и силно го дърпаше назад. Тя изсъска:
- Какво ти каззах аззз на теб? Да не иззлиззаш навън! - а орлето се обърна и я клъвна по главата няколко пъти:
- Не ще слушам аз вече твойте заповеди! Сега, когато видях светлината, разбрах, че си ме държала против волята ми! Разбрах и защо са ми тези криле! С тях аз съм определен да бъда господар на светлината, а не на черната дупка! Пусни ме, змийо мръсна! Ти веч нямаш власт над мен!
Младият орел удари змията и тя се свлече към черното дъно. Тогава той за пръв път разтвори криле и литна към върха на дървото. Там той видя още два като него, свободни и независими. Кацна в тяхното гнездо и в него миг осъзна кои всъщност са неговите създатели.
© Боряна Йосифова Всички права запазени
Но като опит, какво пък... Бива! Има си и достойнства.