Ху осъзна, че застрахователите определено щяха да платят с голям зор, докато се връщаха по заскрежените пътища на Австралия. Защото не беше никак топло и парата се издигаше във въздуха. Ху имаше достатъчно време да премисли и осъзнае какво се случваше. Може би краят на пътя идваше. Ху беше на двадесет и пет. Гао беше имал възможност да оцени редките му таланти и беше дал шанс на мнозина да видят възможностите му. Ху беше спасил живота на много хора и толкова копнееше да стигнеше до същността на нещата. Но дълбоко в себе си разбираше, че хората не можеха да понесат страданието. Те не желаеха да приемат, че то беше безкрайно, дълбоко и твърде сложно. Както бяха и степените на извисяване на душата. Ху не изпита съжаление за битите гардове въпреки че беше напълно наясно, че те хранеха семейства и също споделяха това мизерно и мръсно съществуване. И не на последно място, че там някъде в дълбочината на душата си, той беше толкова обсебен от цялата идея да приключи завинаги с мегакорпорацията. Там в края на тази история имаше някаква страшна истина, която Ху трябваше да научи. Да осъзнае добре, защото болките и страданието бяха ключът към по-големите тайни.
- Как е способна една-единствена организация да постигне всичко това сама? - запита се Ху. - И как е възможно там, където всичко е било само смърт, да има и да вирее животът?
Снегът беше обсипал всичко. А тежкият конвой от неугледни коли беше наоколо, за да ги пази. Ху беше осигурил офроуд машини, защото знаеше, че всичко можеше да се обърка в цялата тази вакханалия, която беше грижливо подготвяна от Гао Минг.
- Да. Да. Там ще е краят на играта. И там ще се случи онова, което трябва да се случи - каза на себе си Ху.
Това беше една брутална убеденост на собственото изкривено съзнание, което някак се е разминавало с трудностите и препятствията по пътя на собственото си оцеляване, но в никакъв случай не е оцеляло случайно. Ху знаеше, че беше прав.
Красивите снежни хребети на планините изглеждаха като неми свидетели на цялата история.
Ху осъзнаваше болката на хората. Имаше да види още много, а беше само на двадесет и пет години. Възраст, на която животът започваше. Колкото и да се стараеше не можеше да заличи от съзнанието си мрака на диамантената мина.
Когато се върнаха обратно в големия мегаполис, се опитаха да установят връзки с всички по-големи застрахователи. Застраховактелния свят беше особена джунгла, която не се оставяше лесно да бъде измамена, освен ако самата тя не беше част от измамната схема на Гао Минг - без да може да се изплъзне от хватката му.
Гао Минг беше проучил добре възможностите на тази система - тя беше твърде тромава и сложна, но адски податлива на вмешателства.
И там Гао щеше да нанесе хитър удар чрез Ху и своите собствени връзки.
Ху беше доказал, че ставаше наистина за тази работа. Той беше способен и на определени хватки, които да бъдат добре прилагани от цялата империя на Гао Минг, която можеше да действа в невероятен синхрон при инициирането на дадено действие!
Гао Минг имаше амбицията да придобие тези средства поради простата причина, че дълбоко в себе си той знаеше, че иначе щеше да допусне най-грубата грешка в своя живот.
Бавно, но убедено действаха, за да успеят да направят сделката. Самите застрахователни премии покриваха обикновено частично размера на щетата, но в случая с Гао Минг имаше едва вратичка - диамантената мина имаше международна дейност и самата тя беше твърде ясно дефинирана като обект от стратегическо значение за бранша - тоест договорките можеха да бъдат и индивидуални, което можеше да вдигне самата застрахователна премия в определени граници. Но тук влизаха и застраховките на самите синдикати, които Гао Минг беше подкупил чрез офшорната компания на Британските Вирджински острови. Да, беше хитро, но не съвсем. Някои можеше да пропее - затова той запълни устите и на профсъюзните лидери с достатъчно пари.
Нямаше място за съмнение - скоро исканото беше получено. И можеха да преминат към следващата част от играта. Гао осъзнаваше съвсем ясно, че толкова много комбинации трудно можеха да бъдат предсказани, а сценарият с вързаните охранители можеше дори и да прилича на терористична атака. Ако заплашеше самите застрахователи, че бяха издали застрахователна полица за подобно събитие и после използваше самото събитие срещу тях, можеше да ги изнудва брутално, но някои можеха и да не се хванат на примката. Затова Гао щеше да пусне на преден план и новинарите. А те бяха гладни за подобни дивотии. Разбира се, това беше краен вариант. А Гао не харесваше подобни неща. Добре беше нещата да се случваха гладко и сигурно. Затова той нае стабилен застрахователен консултантски екип много преди акцията и използва въпросните лостове за въздействие. Беше брутално и ефективно.
- Имам приятели много на високо и може и да отпадне данъкът върху някои от застрахователните Ви премии - беше казал той съвсем уверено. - Знам, че отдавна се борите за точно тази привилегия на профсъюзно ниво и все удряте на камък. Да, трябва да измислим нещо в това отношение!
Обичайното данъчно облагане върху повечето премии беше в порядъка на десет процента - така че Гао им правеше огромна услуга. Наистина огромна. И застрахователите му повярваха. В крайна сметка друг не им беше обещавал това. След цялата комбинация сумата на всички възможни застраховки срещу непредвидени събития, риск от тероризъм, неочаквани загуби, конкурентен натиск и бъдещи вземания и прочие набъбнаха жестоко - Гао прибра почти десет милиарда долара. Тоест с почти два повече, отколкото бяха очаквали изобщо. Да, поетото задължение към застрахователите оставаше, но все пак, все пак...
Мегакорпорацията се приближаваше и сякаш очертанията й ставаха по-осезаеми. Ставаше по-реално онова, което Гао Минг считаше за невъзможно. Какво се случваше обаче в самата мегакорпорация беше онова, което не даваше мира на гениалния му мозък, но то оставаше недостъпно!
Дълго време щяха да продължат паричните трансфери, но след сериозна организация капиталите бяха пренасочени към английската фондова борса, а впоследствие прехвърляни чрез естонски банки, които бяха водещи в бранша на форекс услуги. И всичко ставаше тихо и мирно. Гао изгради цяла империя от криптопортфейли, която също се очакваше да донесе невероятно много в близките година-две. А Гао като всеки китаец планираше за цяла вечност - тоест завинаги!
Вечността беше нещо, което Гао разбираше по-добре от всеки друг - това беше животът без часовник. Животът, затворен вътре в собственото ти щастие и съзнание. Да, Гао беше много умел в това отношение. И номерът сработи!
Капиталите нарастнаха почти на седемдесет милиарда долара, което дори надхвърляше най-смелите му очаквания. А Ху щеше да допринесе за увеличаването на метафизичната им стойност! Да, след това Гао щеше да потъне в неизвестността на безкрайните комбинации, които понякога пресмяташе!
© Атанас Маринов Всички права запазени