Ху осъзна, че застрахователите определено щяха да платят с голям зор, докато се връщаха по заскрежените пътища на Австралия. Защото не беше никак топло и парата се издигаше във въздуха. Ху имаше достатъчно време да премисли и осъзнае какво се случваше. Може би краят на пътя идваше. Ху беше на двадесет и пет. Гао беше имал възможност да оцени редките му таланти и беше дал шанс на мнозина да видят възможностите му. Ху беше спасил живота на много хора и толкова копнееше да стигнеше до същността на нещата. Но дълбоко в себе си разбираше, че хората не можеха да понесат страданието. Те не желаеха да приемат, че то беше безкрайно, дълбоко и твърде сложно. Както бяха и степените на извисяване на душата. Ху не изпита съжаление за битите гардове въпреки че беше напълно наясно, че те хранеха семейства и също споделяха това мизерно и мръсно съществуване. И не на последно място, че там някъде в дълбочината на душата си, той беше толкова обсебен от цялата идея да приключи завинаги с мегакорпорацията ...