След като се прибра обратно в Токио, Хироюки не спря да размишлява. Усещаше, че някъде или бъркаше или нещо чисто и просто се беше изплъзнало от полезрението му. А в този динамично променящ се свят това можеше да бъде крайно опасно. Спомни си и как навремето организацията го беше вербувала.

Хироюки в училище далеч не проявяваше интерес към всички предмети - напротив, интересуваше се от езици, икономика, чужди култури, плуване и бойни изкуства. И нищо друго.

Беше убедил един от преподавателите в доджото да му даде уроци, за да може по-бързо да се научи да се отбранява и да го прави с убеденост, че няма да го убият. Честно казано - нямаше време да учи карате или джудо, тъй като и двете отнемаха цели години, а той не разполагаше с толкова време в този момент, а оцеляването му беше поставено под въпрос. Въпросният преподавател беше чужденец и тъй като по него време, Хироюки не владееше добре английски, му беше малко трудно, но след по малко от два месеца той се запозна из основи със системата за близък ръкопашен бой на полковник Феърбарн, известна по целия свят като Дефенду, която наистина беше предназначена да убива - с голи ръце или с оръжие. Оттогава му се беше наложило да я използва един-два пъти, и така малко по малко привлече вниманието на правилните хора. По това време той беше просто момче за всичко в Кабукичо - ако дори можеше да му бъде присвоена и тази титла, тъй като основната му работа беше да следи момичетата да не криеха част от заработката си и я отчитат, където трябва. Да, той просто беше очи, учи, ръце, крака, метач, дори, ако трябва разхождаше кучетата им, и правеше най-смахнати неща, които бяха изисквани от него. С една дума, той беше сърцето и душата на това място, което беше центърът на нощния живот на Токио. Предпочиташе да не си спомня този период от своя живот. Не, действително трябваше да го забрави.

За да започне сериозна работа в мегакорпорацията, дори и на най-ниското стъпало, той трябваше да се докаже и да извърши някакво конкретно деяние - тоест да премине своеобразен тест за мъжество. Но имаше нещо важно, първата му сериозна поръчка за проверка на лоялността му беше да убие собственото си семейство - така и нямаше да липсва на никого. Явно босовете на тази слабоизвестна или дори напълно неизвестна структура бяха оценили качествата му - освен английски, който доста от японците не владееха добре, Хироюки знаеше руски, испански, италиански и китайски, което го правеше почти космополит. Освен това имаше и бизнес нюх - нюх на вълк-единак, готов да убива за собствената си плячка. Причината беше банална - те дължаха много пари на един от местните клонове на Якудза или иначе казано просто не си бяха плащали наема и така наречената такса за спокойствие и защита. Душата му се преобърна, когато наистина осъзна, че трябваше да възприеме това като работа и да заколи собствената си мащеха заедно с двете й доведени дъщери, които дори му бяха полусестри. Беше извънредно грозно и грубо. Хироюки използва обикновено уакизаши, което представляваше къс японски меч, за да промуши коварните им утроби, които приютяваха толкова много нехранимайковци, а той нямаше какво да яде. Не можеше да сложи в устата си дори най-обикновена супа рамен, която не беше кой знае какъв деликатес. Понякога ядеше само ориз, но понякога някой се смиляваше и срещу дребни услуги го черпеше един обяд. Само че това се случваше много, много рядко. Да, Хитоми и Юки - това бяха имената на полусестрите му - си го заслужаваха. Те не бяха точно високомерни, но бяха изградили своя малък и затворен свят на негов гръб. Той беше един страдалец.

Спомни си как влезе и брутално преряза гърлата им. Не усети нищо освен приятна ледена тръпка, че скъсваше със своето минало - минало, изпълнено с дългове и брутални истории. Един от сътрудниците на Якудза му беше предложил оръжие, но Хироюки само кимна почтително и каза, че ще свърши работата както трябва и сам. И удържа на дадената дума. Това не остана незабелязано и от самата Якудза, за която толкова инициативни и талантливи сътрудници не бяха в изобилие - някои от момчетата, идващи от различни части на страната освен да се биеха и да използваха основните оръжия, които влизаха в употреба, не умееха нищо друго, а някои бяха дори и слабо грамотни, но бяха готови да изпълняват всичко, което им беше поръчано от оябун или пък от втория човек в йерархията след него - така наречения сайко комон, който се занимаваше с административните проблеми на организацията.

Мегакорпорацията, която нямаше интерес тогава името й въобще да изплува, бързо покри онова, което беше извършил хлапакът - тогава едва на осемнадесет години, тъй като това можеше да породи известни териториални и бизнес претенции и нещата можеха да се окажат адски сложни впоследствие. Просто имаше едно ако, дали Хироюки беше реално способен на по-големи и сложни операции.

Отне му не повече от четири години преди да изкачи първото по-сериозно стъпало и от момче за всичко да се превърне в младши сътрудник. Да, нещата бяха доста привлекателни отстрани, но той си знаеше какво му беше коствало да не полудее, тъй като се беше наложило да извърши много жестокости и извращения само и само за да не се върне отново в Кабукичо, откъдето някак се беше измъкнал заради пръстта на Провидението.

Тогава усети как животът му тръгна в съвсем друга посока и осъзна истинското си призвание.

Беше му се налагало да души хора с гарота, да ги пробожда със уакизаши, да ги пребива с велосипед, да събира дълговете - все неща, доста свойнствени за самата Якудза. Но това все пак се беше случило преди години.

След като изкачи първото стъпало в йерархията и стана старши член, който да отговаря за група - осъзна една съществена разлика. Якудза беше японската мафия и тя имаше свои сфери на влияние - като всяка световна престъпна група с международно влияние.

Мегакорпорацията беше нещо като поднебесна империя, която имаше за цел да контролира дори живота на хората, а Хироюки беше започнал да се превръща в едно от основните й остриета.

Якудза твърде рядко излизаше от зоната си на комфорт или от традиционните си цели на дейност, а мегакорпорацията можеше да се занимава с всичко, което беше нужно, за да постигне целите си - без значение какво беше то. Точно тази нейна неопределеност създаваше невъобразимата й мощ.

След като се издигна до старши сътрудник получи офис в един от най-бедните квартали на Токио, който въпреки това беше чист и изключително спокоен. Това беше с цел да не се привлича излишно внимание. Наемът се поемаше от корпорацията, но от него не се очакваше нещо изключително - трябваше да урежда дълговете на някои дребни мошеници.

И един най-обикновен ден при него дойде един от висшите сътрудници на корпорацията и му каза, че тъй като е ценен кадър, не е твърде безопасно да бъде на позиция като тази и го преместиха на покрива на огромния небостъргач. Най-интересното беше, че за всичките петнадесет години откакто Хироюки служеше на своите работодатели така и така не успя да разбере действителното име на тази грандиозна корпорация. Членовете й се разпознаваха помежду си със специални токени, които освен въпрос на престиж, бяха и съвсем прагматични - колкото повече притежаваше съответния сътрудник, толкова повече се повишаваше неговата стойност и той преставаше да бъде толкова зависим от своя работодател. Токените струваха много повече от обикновената криптовалута, в която Хироюки получаваше своята заплата. Причините за това бяха точно две - първо токените можеха да придобиват неограничено голяма стойност, тъй като не се подчиняваха на обикновени пазарни правила и конюнктурни положения и прочие, и второ - не се намираха абсолютно никъде. Само може би дузина членове разполагаха с тях, докато в не толкова далечното минало броят им може би беше от порядъка на няколко хиляди. Но с времето, онези, които не се справяха правилно и навременно с възложените им задачи, губеха своята стойност, изразена чрез токените, които съответно биваха разигравани и преминаваха към следващите сътрудници. Какво се случваше със загубилите своите токени - много просто. Те сами избираха начина, по който животът им реално щеше да приключи. Единият от тях беше - характерното сепуку, но този метод беше твърде болезнен, пък и много от тях нямаха семейства и нямаше да липсват на никого, така че скокът от високи сгради беше предпочитан начин за справяне с житейската криза, в която бяха изпаднали и от която беше извънредно трудно да излязат на практика. Те вече бяха бита карта и бяха изгубили своето лице. Бяха попаднали на онази истинска категория на онези изгнаници, които нямаха никакво бъдеще и които не можеха да разчитат за помощ от никого. Бяха онези изгубени души, които се оглеждаха в черното огледало на своето разбито бъдеще - без шанс за спасение. Най-сетне бяха онези, на чиито гърбове останалите биха прехвърлили и несторени от тях грехове. Като цяло бяха пълни загубеняци и го знаеха добре! Но дали вината действително беше тяхна или това беше процес на естествен подбор, който беше внимателно организиран от определени хора, които стояха на върха.

Хироюки не беше вчерашен и отдавна беше забелязал, че примката се затяга, но толкова коварно, че да те остави да дишаш максимално дълго, наблюдавайки собствената си агония, докато малко по малко губиш парченца от собствената си душа.

След въпросната среща, той никога повече не видя въпросният сътрудник на корпорацията, който се представи с името Макото, което по ирония означаваше искреност или истина.

Когато видя огромният пентхаус, той се запита дали действително беше неговият първи собственик и под каква форма щеше да преминава работният му ден. Но работен ден нямаше - поне не и в конвенционалния смисъл на думата. Вместо това, той разпределяше поръчки и се занимаваше с координиране на останалите сътрудници, но най-често се случваше да изпълни нещо жизненоважно, което друг не се наемаше. След като му забраниха да напуска отреденото му жилище, той забеляза, че красивите екрани не се променяха, а онова, което се виждаше в тях беше ясно и красиво синьо небе и красиво ненатрапчиво слънце. Отвреме-навреме се показваха и птици на хоризонта, но само за да разнообразят пейзажа. Колкото по-дълго време минаваше Хироюки започна да осъзнава, че тази на пръв поглед красива, но не особено разнообразна реалност във никакъв случай не е случайна, а е внимателно програмиране на собственото му съзнание и налагането на Нов Световен Ред. Да, точно така. Хироюки - макар и израсъл на улицата - имаше достатъчно високо IQ, за да разбере именно това. Че реалността се сменяше по начин, който обаче отговаряше обаче само и единствено на определени критерии и прекрасното слънчево време рядко беше замествано от дискретни превалявания. Дори по квантовите монитори умишлено течаха само новите поръчки, които трябваше да се изпълнят и Хироюки не можеше и да погледне прогнозата за времето. Така той съвсем загуби връзка с реалността - до днес, когато завръщането му от Кобе, му отвори очите за твърде много неща.

Хироюки беше успял да задели от заплатата си сериозна сума - може би поне три-четири милиона и разполагаше с поне петдесет токена, което беше повече от онова, с което разполагаше всеки друг член на организацията. Беше очевидно и твърде ясно, че Новият Световен Ред щеше да дойде съвсем скоро и щом дървото се чистеше от малките и непотребни клонки, скоро щеше  да дойде и редът на самия Хироюки.