Нечие предупреждение
1.7K
0
0
5 мин за четене
Чистачките работят на ппълен оборот, но дъждът се излива като из ведро и бялата разделителна линия на шосето податливо се размазва.Присвивам очи...Напрягам зрението и стискам кормилото.Внимавам да не се изплъзне изпод потните ми длани."Пинто"-то ръмжи като ранена лъвица , стремглаво профучава прз локвите и пронизителнопищи на завоите.При все това ми се струва, че жена ми го заглушава.С периферното си зрение виждам как зверски е стиснала дръжката над посипаното с капки странично стакло.Веждите й са литнали до средата на челото, кожата се е опънала по скулите, две бръчки са се врязъли отвесно покрай устата й, а между двата реда красиви зъби би могъл да мине цял портокал.
Стрелвам ръка встрани...Превключвам...Колата си поема дъх и отново заревава.Подсъзнателно усатновявам почти пълната липса на отсрещно движение.Отминавам едиснтвено зелени, потъмнели от влагата пасища и гъсти, сумрачни борови гори.
- Внимавай! .. - пищи жена ми.
"Внимавам" - отговаря вътрешния ми глас.После се усмихва невъзмотимо и се обръща към мен - "Що не й затъкнеш устата с нещо?"
Защото...
...недоволен от това , че съм го настъпил по ръбестия гръб, камъкът се преобръща и миг по късно задникът ми се обеждава в твърдостта на събратята му, пръстнати навред по брега на бистрия извор.
Фотоапаратът изхвръква от ръцете ми.За щастие, подлагам длан по него и успявам да го хвана, преди да е паднал във водата.
Отдъхвам си.Седя на земята, потривам натъртеното място и намръщено гледам калта по панталоните си.
После гневът си прибира ноктите...
Виждам, че на стотина метра по потока има останки от някаква стара махала, половин дозина изкорубени къщи, покрити с бръшлян и коприва.Слепи прозорци.Щърби врати.Наред с това и едан обработена постройка , кацнала на скалистото хълмче срещу нея.
"Не напомня ли собствената ти вила?"
Не
"А ако се вгледаш по - вниамтелно?"
Пак не.И въобще не съм в настроение да се занимавам с налудничави мисли.Решавам да се поизмия, после да снимам.
навивам с два пръста ръкаите, разкопчавам часовника и го оставям на камъните.Седем чса.Налагм си да побързам.Крачка, втора, заставам на ръба на извора, клякам и потапям дланните си във водата.Търкам.Някаква частица от съзнанието ми продължава да се чуди дали вътрешняи ми глас не еправ.
"Естествено, че съм прав!Това, че отказваш да си го признаеш, е отделна работа"
Свъсвам вежди и продължавам да търкам.
Десет минути по - късно закопчавам часовника си, мятам отнвоо апарата на рамото и тръгвам по посока на течението.Внимавам, за да не се подхлъзна пак.
(седем часа...)
Слънцето е слязло под хоризонта и гората изглежда смълчана и мрачна.Забелязвам как един огромен, плосък, тъмносин облак, натежал от влага, бавно започва да се надвесва над месността.
Ускорявам крачката.Едновременно с това сърцето започва да изтеласква горещи вълни към слепоочието ми.Потя се.Дишъм тежко.
Окава се, че (първо) махалата е много по - стара, отколкото предположих първоначално.Беше мъртва...сякъш от векове.И (второ) - че опожарената аст от емстността (зада обгорялата постройка с почернелите греди) е два пъти по - голяма от първоначалната ми представа за нея.
"Но какво пък!"
Наистина могат да станат добри снимки.
"Хем ще си имаш вилата в опожарен вид..."
Тръсвам глава.Преуморен сън.решавам да си почина, когато всичко тов асвърши.Ако свърши
Завъртам се на пети...Търся интересна композиция и едновремненно с това свалям капачката от обектива на "Палароид"-а .Руини, три - четери съборетени, поток, клокочещ в чакълестото си корито, гора, няколко десетки опожарени дървета...
"..вилата ти..."
Хм.
Разтварям леко крака, вдигам апарата и поглеждам през визьора.После ахвам.По някакъв проклет начин виждам всичко , което се намира отзад... отзад , зад постройките.някаква прозрачност...Някаква...
Свалям парата.Всичко е наред.Руините са обикновени, видимо плътни.И твърди.
"да не ти е зле?"
Познай от три пъти.
Нямам смелост да погледна отново колибите през визьора, затова се отмествам и насочвам вниамнието си към обгорената построика с овъглените дървета зад нея.Приближавам...А сърцето ми се блъска в гърдите като затворен звяр.Обзема ме страх.Чист страх, горещ и лепкав.Противен.И тлъст.И досадно жив на фона на мислите ми.
"Най - добре изчезвай!"
Не мога.Тук ма неща за снимане.
"Изчезвай, ти казвам!"
НЕ МОГА! И въобще млъкни.
С треперещи ръце вдигам апарата пред лицето си и насочвам визьорът.Образът играе.Но все пак видам обгорената псотроика и прясната кръв, стичаща се по почернелите й стени.Едва...
...содавям вика си.Колата поднася, завърта се, прекосява нанкета и шумно се врязва в гъста купчина бодливи храсти;излиза от тях, хлътва и някаква нервност, подскача , пада на колелата си, прегазва една млада фиданка и спира в основата на млаък хълм.В настъпилата тишина само дъждът продължава неумолимо да трополи в стъклата.непрестанно...Безспир.
Жена ми плаче...Виждам сълзите как се стичат по страните й.Стискам зъби.Мълча.Но нямам време за губене; нервно пръдърпвам скоростния лост и форсирам двигателя.Колата вибрира..за миг забоксува, тръгва назад, разклаща се...Отново минавам през бодливите храсти, излиа на пътя и спира.Дъждът вали...
Докато превключвам , някъде в мен се обажда познатото тънко галсче:
"Успокой се, приятел.Нищо ти няма.Настъпи проклетата трошка, преди да е станало късно, и не мисли за кръвта!"
Докато хващам волана, виждам...
...часовника си.
Седем.
"ОТНОВО седем?!"
ДА . Като пясъчен часовник се разпада желанието ми да запазя скойствие.Вие ми се свят.Залитам.някави повърхностни мисли се опитват да ме убедят, че дъщеря ми е гвоорила за вилата тия дни.
Междувременно облакът е изпълнил небето и е наситил всичко с тъмносини сенки.Потокът румоли.Скоро тих, монотомен шум слага длан върху гората и първите дъждовни капки тупват върху якето ми.
Решавам да се махам.
"Така ли?Тази идея ти я дадох още преди петнайсет минути!"
Аз ппък се предипредих да млъкнеш.
Тръгвам с бързи стъпки срещу течението, изкачвам склона, потискам светловъртежа си и внимавам да не нагазя във водата."Палароид"-ът виси на рамото ми и леко се поклаща.
"Между другото, дъщеря ти наистина гвоорещше за вилата тея дни."
Какво?
"Дъщеря ти наистина гвоореше з авилата!Искаше да ходи там с някакви приятелки.Не помниш ли?"
НЕ.
"Но аз помня.На твое място бих проверил тая работа..."
.....докато е време.
"пинто"-то се отклонява по главния път, с ръмжене се втурва по рабитата планинска пътечка и изпод гумите й се разхвърчат чамове трева и ка.дъждът неумолимо трополи по карасерията й.До вилата остават два километра и започвам да мисля , че всичко е наред, когато някъде пред колат блесва мълния.Чува се гръм...Жена ми ахва...А ниско в корема ми се свива на топка тежеста на бодливото предчуствие.
Само пет минути по - късно виждам беленикавото в мрака скалисто хълмче, виждам вилата си...Виждам и светлинат от пламъците, които вече са обхванали по - голямата част от покрива и хищно се спускат по дървестните стени.
Стрелвам ръка встрани...Превключвам...Колата си поема дъх и отново заревава.Подсъзнателно усатновявам почти пълната липса на отсрещно движение.Отминавам едиснтвено зелени, потъмнели от влагата пасища и гъсти, сумрачни борови гори.
- Внимавай! .. - пищи жена ми.
"Внимавам" - отговаря вътрешния ми глас.После се усмихва невъзмотимо и се обръща към мен - "Що не й затъкнеш устата с нещо?"
Защото...
...недоволен от това , че съм го настъпил по ръбестия гръб, камъкът се преобръща и миг по късно задникът ми се обеждава в твърдостта на събратята му, пръстнати навред по брега на бистрия извор.
Фотоапаратът изхвръква от ръцете ми.За щастие, подлагам длан по него и успявам да го хвана, преди да е паднал във водата.
Отдъхвам си.Седя на земята, потривам натъртеното място и намръщено гледам калта по панталоните си.
После гневът си прибира ноктите...
Виждам, че на стотина метра по потока има останки от някаква стара махала, половин дозина изкорубени къщи, покрити с бръшлян и коприва.Слепи прозорци.Щърби врати.Наред с това и едан обработена постройка , кацнала на скалистото хълмче срещу нея.
"Не напомня ли собствената ти вила?"
Не
"А ако се вгледаш по - вниамтелно?"
Пак не.И въобще не съм в настроение да се занимавам с налудничави мисли.Решавам да се поизмия, после да снимам.
навивам с два пръста ръкаите, разкопчавам часовника и го оставям на камъните.Седем чса.Налагм си да побързам.Крачка, втора, заставам на ръба на извора, клякам и потапям дланните си във водата.Търкам.Някаква частица от съзнанието ми продължава да се чуди дали вътрешняи ми глас не еправ.
"Естествено, че съм прав!Това, че отказваш да си го признаеш, е отделна работа"
Свъсвам вежди и продължавам да търкам.
Десет минути по - късно закопчавам часовника си, мятам отнвоо апарата на рамото и тръгвам по посока на течението.Внимавам, за да не се подхлъзна пак.
(седем часа...)
Слънцето е слязло под хоризонта и гората изглежда смълчана и мрачна.Забелязвам как един огромен, плосък, тъмносин облак, натежал от влага, бавно започва да се надвесва над месността.
Ускорявам крачката.Едновременно с това сърцето започва да изтеласква горещи вълни към слепоочието ми.Потя се.Дишъм тежко.
Окава се, че (първо) махалата е много по - стара, отколкото предположих първоначално.Беше мъртва...сякъш от векове.И (второ) - че опожарената аст от емстността (зада обгорялата постройка с почернелите греди) е два пъти по - голяма от първоначалната ми представа за нея.
"Но какво пък!"
Наистина могат да станат добри снимки.
"Хем ще си имаш вилата в опожарен вид..."
Тръсвам глава.Преуморен сън.решавам да си почина, когато всичко тов асвърши.Ако свърши
Завъртам се на пети...Търся интересна композиция и едновремненно с това свалям капачката от обектива на "Палароид"-а .Руини, три - четери съборетени, поток, клокочещ в чакълестото си корито, гора, няколко десетки опожарени дървета...
"..вилата ти..."
Хм.
Разтварям леко крака, вдигам апарата и поглеждам през визьора.После ахвам.По някакъв проклет начин виждам всичко , което се намира отзад... отзад , зад постройките.някаква прозрачност...Някаква...
Свалям парата.Всичко е наред.Руините са обикновени, видимо плътни.И твърди.
"да не ти е зле?"
Познай от три пъти.
Нямам смелост да погледна отново колибите през визьора, затова се отмествам и насочвам вниамнието си към обгорената построика с овъглените дървета зад нея.Приближавам...А сърцето ми се блъска в гърдите като затворен звяр.Обзема ме страх.Чист страх, горещ и лепкав.Противен.И тлъст.И досадно жив на фона на мислите ми.
"Най - добре изчезвай!"
Не мога.Тук ма неща за снимане.
"Изчезвай, ти казвам!"
НЕ МОГА! И въобще млъкни.
С треперещи ръце вдигам апарата пред лицето си и насочвам визьорът.Образът играе.Но все пак видам обгорената псотроика и прясната кръв, стичаща се по почернелите й стени.Едва...
...содавям вика си.Колата поднася, завърта се, прекосява нанкета и шумно се врязва в гъста купчина бодливи храсти;излиза от тях, хлътва и някаква нервност, подскача , пада на колелата си, прегазва една млада фиданка и спира в основата на млаък хълм.В настъпилата тишина само дъждът продължава неумолимо да трополи в стъклата.непрестанно...Безспир.
Жена ми плаче...Виждам сълзите как се стичат по страните й.Стискам зъби.Мълча.Но нямам време за губене; нервно пръдърпвам скоростния лост и форсирам двигателя.Колата вибрира..за миг забоксува, тръгва назад, разклаща се...Отново минавам през бодливите храсти, излиа на пътя и спира.Дъждът вали...
Докато превключвам , някъде в мен се обажда познатото тънко галсче:
"Успокой се, приятел.Нищо ти няма.Настъпи проклетата трошка, преди да е станало късно, и не мисли за кръвта!"
Докато хващам волана, виждам...
...часовника си.
Седем.
"ОТНОВО седем?!"
ДА . Като пясъчен часовник се разпада желанието ми да запазя скойствие.Вие ми се свят.Залитам.някави повърхностни мисли се опитват да ме убедят, че дъщеря ми е гвоорила за вилата тия дни.
Междувременно облакът е изпълнил небето и е наситил всичко с тъмносини сенки.Потокът румоли.Скоро тих, монотомен шум слага длан върху гората и първите дъждовни капки тупват върху якето ми.
Решавам да се махам.
"Така ли?Тази идея ти я дадох още преди петнайсет минути!"
Аз ппък се предипредих да млъкнеш.
Тръгвам с бързи стъпки срещу течението, изкачвам склона, потискам светловъртежа си и внимавам да не нагазя във водата."Палароид"-ът виси на рамото ми и леко се поклаща.
"Между другото, дъщеря ти наистина гвоорещше за вилата тея дни."
Какво?
"Дъщеря ти наистина гвоореше з авилата!Искаше да ходи там с някакви приятелки.Не помниш ли?"
НЕ.
"Но аз помня.На твое място бих проверил тая работа..."
.....докато е време.
"пинто"-то се отклонява по главния път, с ръмжене се втурва по рабитата планинска пътечка и изпод гумите й се разхвърчат чамове трева и ка.дъждът неумолимо трополи по карасерията й.До вилата остават два километра и започвам да мисля , че всичко е наред, когато някъде пред колат блесва мълния.Чува се гръм...Жена ми ахва...А ниско в корема ми се свива на топка тежеста на бодливото предчуствие.
Само пет минути по - късно виждам беленикавото в мрака скалисто хълмче, виждам вилата си...Виждам и светлинат от пламъците, които вече са обхванали по - голямата част от покрива и хищно се спускат по дървестните стени.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Иванов Всички права запазени
