Иснани й беше наредила да почива и, честно казано, на Елизабет не й се правеше нищо друго. Чувстваше се изтощена, слаба и замаяна. Спеше й се, но не можеше, защото болката, като обгорена в огън плът, не й позволяваше, без значение на коя страна се обърне. Беше гладна, но когато се опита да закуси, видът на храната я накара да избяга към тоалетната, преди да повърне в чинията си. Истината беше, че все по-често се замисляше за фантомът, който жрицата й предложи вчера. Ако преди перспективата дори да докосне някой я изпълваше с отвращение, постепенно започваше да се превръща в много нежелана и натрапчива фикс-идея.
Елизабет нямаше да допусне Сянката в нея да вземе превес. Колкото и да й се искаше да си почива в стаята, така само щеше да бъде сама с мислите си и не знаеше дали гладът в нея нямаше да победи желанията й да не му се поддава. Пък и ако останеше, щеше да загуби златна възможност, каквато едва ли щеше да получи отново.
Всички в храма бяха по своите собствени задания. Молитви, уп ...