Иснани й беше наредила да почива и, честно казано, на Елизабет не й се правеше нищо друго. Чувстваше се изтощена, слаба и замаяна. Спеше й се, но не можеше, защото болката, като обгорена в огън плът, не й позволяваше, без значение на коя страна се обърне. Беше гладна, но когато се опита да закуси, видът на храната я накара да избяга към тоалетната, преди да повърне в чинията си. Истината беше, че все по-често се замисляше за фантомът, който жрицата й предложи вчера. Ако преди перспективата дори да докосне някой я изпълваше с отвращение, постепенно започваше да се превръща в много нежелана и натрапчива фикс-идея.
Елизабет нямаше да допусне Сянката в нея да вземе превес. Колкото и да й се искаше да си почива в стаята, така само щеше да бъде сама с мислите си и не знаеше дали гладът в нея нямаше да победи желанията й да не му се поддава. Пък и ако останеше, щеше да загуби златна възможност, каквато едва ли щеше да получи отново.
Всички в храма бяха по своите собствени задания. Молитви, упражнения, пречистване. Сам също днес мистериозно не беше на поста си до вратата й. Елизабет не вярваше, че е решил да уважи искането й да си тръгне завинаги. Където и да беше, каквото и да правеше за Кантората или господарката си, щеше да се върне и девойката не знаеше дали ще бъде след дни, или след минути. Трябваше да се възползва сега.
Излезе в коридора и тръгна към архивите. Беше преди обяд, време за молитва, така че в целият храм цареше пълна тишина. Лизи пристъпваше на пръсти с меките си обувки и въпреки това имаше усещането, че всяка нейна крачка отеква като гръм.
Доколкото знаеше, архивите се намираха в стая до библиотеката на първия етаж. Можеше да използва нея за оправдание, ако някой я видеше, но след като се предполагаше, че й е зле и днес трябва да почива, предпочиташе никой да не научи, че се е въртяла наоколо. Затова, когато чу гласове по пътя си към стълбището, побърза да се шмугне зад една колона. Напрежението у нея се стопи малко, когато осъзна, че приближаващите са двама от стражите на храма. Трябваше да е голяма бутилка хе‘ер или тесте карти, за да я забележат или да се зачудят какво прави.
Постепенно гласовете станаха по-ясни.
– Не го разбирам това. – каза единият. – Какво, нечистите да го вземат, значи да повдигаме труп от легнало положение?
Елизабет се опули и надникна внимателно иззад колоната. Двамата, единият пълничък, а другият с рехава брадичка, вървяха, забили погледи в някакъв лист.
– Ами, в нашата работа се срещат трупове… – каза Рехавата Брада неуверено: – И сигурно трябва да може да ги преместим, като ги намерим…
– Да бе, ама защо трябва да лежим, като ги местим? – продължаваше да се чуди пълничкия и продължи да се мръщи на листа. – Ето пак труп! „Повдигнете ръцете и трупа си към пръстите на краката. Старайте се да ги движите едновременно.“ Как се очаква да го направим това? Капитанът тотално трябва да е изперкал!
– Ами ако падне отгоре ти и те затисне? – продължи другия с поучителен тон: – Капитанът каза, че трябва да сме готови за всякакви ситуации.
– В каква ситуация ще трябва да вдигам труп към краката си?
– Ами… – провлачи неуверено първия, подръпвайки брадичката си: – Щом е казал, сигурно има такава ситуация. – заяви авторитетно и погледна отново към листа с упражненията, преди да каже: – Може би трябва да вземем някой чувал и да го напълним с нещо, за да тежи и да тренираме с него. Помниш ли Дасин как го наказа предишния път? Не искам и на мен да се случи.
Пълничкият направи гримаса.
– Горкият още не може да ходи както трябва след всичките тези клекове. – поклати тъжно глава. После се оживи малко. – Има доста камъни в задния двор. И пясък. Винаги има пясък. Трябва да намерим достатъчно за един чувал…
Стражите отминаха. Недоумението на Елизабет – не чак толкова.
Тя много добре знаеше какви бяха тези трупове. Франк… Сам… Силуетът я беше карал да прави същите неща – най-обикновени упражнения, като коремна преса, например. Но вместо да го нарече „коремна преса“ изпитваше някакво детинско удоволствие да й го обяснява по възможно най-сложният начин и бонус точки – ако съдържаше думичката „труп“ в себе си.
Така че въпросът не беше какво ги кара да прави „капитанът“, а защо. Как би му помогнало стражите всъщност да не са напълно безполезни?
Освен ако… Ако наистина се опитваше да затрудни убиеца да отнеме живота на още някоя жрица? Да попречи на себе си?
Елизабет поклати глава. Не, в това нямаше никакъв смисъл. Говореше глупавото й желание той да не се окаже толкова жесток и безсърдечен. Желанието й не всичко да е било игра за него.
Богове, наистина беше жалка!
Изчака стъпките на стражите съвсем да заглъхнат и продължи по коридора. Не срещна никой друг по пътя и само след броени минути стоеше пред вратата на архива. Заключената врата на архива, установи мрачно, когато се опита да я отвори.
– Естествено. – изсумтя под нос.
– Ето. – прозвуча познат до болка мъжки глас до нея, а пред лицето й беше заврян малък кожен вързоп: – Трябват ти тези.
Елизабет успя да не подскочи стреснато. Не се справи толкова добре с това да не се завърти, за да го изгледа унищожително обаче. Всъщност, дори не се и опита. Сам просто стоеше пред нея, все още протегнал ръка с кожения пакет.
– Нямаш ли си други хора, на които да досаждаш, капитане? – попита го саркастично.
– Не. – отговори й Сам, а ръката му продължаваше да стои без дори да потрепне.
Елизабет скръсти собствените си ръце на гърдите си.
– Не знам какво се опитваш да ми пробуташ, не ме интересува, не го искам. Ето, след като се разбрахме, можеш да си вървиш вече.
Сам въздъхна примирено и разви пакета, разкривайки няколко тънки и различно извити метални инструмента. Хвана един от тях и й го подаде:
– Това се нарича шперц. – обясни й: – С негова помощ се отключват врати.
– Знам какво е шперц. – Чарли й беше показвал, но тя отказа предложението му да я научи как да борави с него. – Не знам защо ми го даваш.
– За да отключиш вратата, амара. – обясни й с търпелив тон, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. Каквото и беше.
Елизабет отказа да се засрами, ами го изгледа още по-ядосано.
– Това, че искаш да ми помагаш, значи ли, че няма да намеря нищо съществено вътре?
– Не знам. Все още не съм влизал вътре. – отговори й Сам и отново побутна шперца към нея.
Със сигурност. Вероятно вече беше огледал и премахнал всичко, което можеше да я насочи към господарката му. Добре, че още не бе осъзнал, че Лизи знае коя е.
Девойката изпуфтя и грабна шперца от ръката му.
– Това не означава нищо. Само, че имаш нещо, което ми трябва. Ясно?
– Напълно. – потвърди й и й подаде още един от инструментите: – Този също ще ти трябва.
Елизабет го взе предпазливо.
– Няма ли да е по-бързо, ако ти отвориш?
– Да. – потвърди й отново без никаква скромност, а след това й посочи вратата: – Трябва да вкараш и двата в ключалката, след което да започнеш да въртиш с по-тънкия, докато не уцелиш дупчицата.
Разбира се, че щеше да реши да й предава урок, когато всеки момент някой можеше да мине и да я види покрай архивите. Елизабет въздъхна и се обърна към вратата. Отне й цяла вечност, която й се стори дори по-дълга, защото Сам стърчеше зад нея и тихо й подаваше инструкции, но най-накрая ключалката изщрака. По навик девойката понечи да се обърна към него, ухилена победоносно, защото е успяла да усвои урока. За щастие се усети навреме, престори се, че само се оглежда и отвори вратата.
Стаята не беше много голяма, а рафтовете, библиотеките и лавиците, натикани и заковани където може, я правеха да изглежда клаустрофобично малка. Документите обаче бяха подредени в равни редици и доколкото Елизабет видя, докато навлизаше по-навътре – по азбучен ред. Едно бюро стоеше в центъра на всичко това, огрявано от светлината на единственият прозорец. Макар той да бе отворен сега и горещият обеден ветрец да издуваше пердето, миризмата на стара хартия и прах, характерна за такива места, присъстваше и тук.
– Какво търсим? – попита я Сам, когато влезна след нея и тихо затвори вратата.
Елизабет не му отговори, ами отиде до редицата с папки, които започваха с Е. Есфи Бану – това беше първата жрица, поне според информацията, която Хирса й даде. С нея изчезналите и убитите през последните месеци ставаха общо седемнадесет.
Търсеше я, но не я откри. Не намери и нито една от останалите. Намери своята папка, в която бяха записани името, възрастта, способността и дори вчерашният инцидент. Ако документацията бе поддържана, тогава… Може би ги бяха изхвърлили след смъртта им? Нямаше смисъл да пазят данни за развитието, успехите и слабостите в храма на някой, който вече го няма.
Или, помисли си Лизи вбесено, докато се мъчеше да се размине със Сам, без да се опира в него, някой ги беше премахнал. Идеше й да му се развика, но това само щеше да му даде онова, което той искаше – внимание. Не го интересуваше дали е позитивно, или не, стига тя да му обърнеше някакво.
Сам я наблюдаваше, докато Лизи методично преглеждаше рафт след рафт, без да открива нищо. Явно гледката му харесваше и беше доволен от свършената работа и тя тъкмо мислеше да му каже поне да не изглежда толкова самодоволен, когато ръката му, поставена на рамото й, я стресна и накара да застине на място.
– Това, което търсиш, е ето там. – каза й, посочвайки в най-далечния край на стаята, където зад едно канапе се подаваше един полу-празен шкаф.
Елизабет нямаше нужда да го пита откъде знае какво търси. Той знаеше всичко за нея и как мисли. Девойката прониза с поглед ръката му, докато той не я отмести, след което доста недоверчиво се запровира натам.
Имаше тридесетина-четиридесет папки. Първата, която отвори, бе на деветдесетгодишен жрец, починал преди три седмици в леглото си в храма. Лизи очакваше и останалите да са такива – архиви на починали от старост или по време на пречистване на обладани, но въпреки това се почувства длъжна да разгледа всяка една. Сам стоеше мълчаливо до нея, отправил поглед към вратата. Затова и не видя учудването й, щом попадна на първите документи на една от убитите. Есфи Бану. Хати Итанани. Дори Нуша Парванеш, жрицата, която с Калахан бяха отървали от убиеца, но само временно. Всички, за които гвардията знаеше, бяха тук. Досиетата им даже изглеждаха пълни. Елизабет знаеше колко е лесно да се подправят документи, но нямаше друг избор, освен да се надява, че каквито и детайли евентуално да бяха променени, нямаше да й попречат да намери единият убиец. Другият нямаше нужда да търси – стоеше на по-малко от две крачки от нея.
Лизи започна да чете бавно и внимателно. Болката вътре в нея затрудняваше концентрацията й, но въпреки това тя успя да установи, че нищо не свързва жертвите, освен че бяха Сенки в храма. Всички бяха на различни възрасти, идваха от целия Лунарат и дори не бяха от един и същи пол. Някои имаха роднини, други – не. Някои знаеха да четат и пишат, други бяха изпратени да посещават училище. Дори способностите им се различаваха. Имаше такива, които, подобно на обикновените магьосници, владееха елементите. Един бе изграждал портали, които се бяха свързвали с някой от големите, пръснати из света. Друга бе контролирала джирдите и всякакви други дребни животинки. Есфи Бану бе владеела нещо, което Елизабет успя да си преведе само като „очарование“. Хати пък някак бе успявала да излиза извън тялото си и напълно невидима за околните, да се придвижва където пожлае, стига да не се отдалечеше на повече от половин километър от себе си. Нуша… Способноста й бе била да държи цветята свежи по-дълго и да премахва окисляването от различни метали.
– Не е имала никакъв шанс. – прошепна.
– Никоя от тях не е имала. – отговори й тихо Сам и без да отмества поглед от вратата: – Никоя от тях не е знаела как да се защитава.
Тя се намръщи на гърба му. Говореше, сякаш той не се бе възползвал от слабостта им, за да ги отмъкне Боговете само знаеха къде. Някои от тях все още липсваха. Тази мисъл я накара да прегледа точно техните досиета. Макар да знаеше с почти пълна увереност кой му нареждаше да ги отвлича, не можеше току-така да обвини любовницата на престолонаследника на цяла империя. Бяха й нужни доказателства. Следа.
И този път май намери някаква. Шест бяха безследно изчезналите. Всички бяха сравнително млади – нито една над двадесет и пет. Първата беше Есфи с нейното „очарование“, последвана от друго момиче, което можеше да накланя късмета в своя полза, едно, което имаше някакъв контрол над кръвта си като Елизабет и…
В следващия миг Сам се озова зад нея. Едната му ръка се беше увила под гърдите й, притискайки я в желязна хватка към тялото му, а с другата запуши устата й, като в същото време прикова и главата й към себе си.
– Тихо, шейа. – чу шепотът му в ухото си, само миг преди страхът, че сега просто ще й счупи врата и ще я убие, да я е залял: – Някой влиза.
Беше забила нокти в ръцете му, но при изскърцването на вратата, застина. Очите й се насочиха уплашено натам. Един от жреците, които отговаряха за библиотеката, стоеше и се оглеждаше озадачено, подхвърляйки връзка ключове. Трябваше да е проверил вратата и да я е открил отключена.
Елизабет бе не по-малко объркана от него, но по съвсем други причини. Всичко изведнъж беше избеляло, загубило цветовете си. Дрънкането на ключовете също звучеше приглушено. Беше все едно някой ги бе покрил с плътен воал.
Повдигна лицето си, насочвайки питащото си изражение към Сам.
– В сенките сме, амара. – тихият му глас също беше приглушен: – Няма да ни види, но може и да ни чуе.
Като потвърждение на това, жрецът погледна право към тях. Елизабет застина, очаквайки мъжът да се спусне с викове към тях, но погледът му просто продължи нататък. Двамата наистина бяха скрити в сенките. Беше все едно бяха потопени под вода през нощта, където само бледата лунна светлина достигаше до тях. Едва видими вълма по-плътна тъма се виеха около Елизабет, карайки кожата й да настръхва от хладното им докосване.
– Всичко е наред. – прошепна отново Сам, а ръката му се махна от устата й, само за да я обгърне през рамената, притискайки я още по-силно към него: – Нищо няма да ти се случи, докато съм тук.
– Не ме е страх.
Само й беше студено. Сам бе единственото топло нещо в малкото им скривалище сред сенките и тя едва се спираше да не се сгуши в него.
– Не те е страх? – попита я изненадано.
Жрецът подхвърли ключовете още веднъж и все пак реши да провери дали някой не се крие между рафтовете.
– Не. – отвърна Лизи съвсем тихо. Опита се да се отмести така, че топлият му дъх да престане да изпраща тръпки по цялото й тяло. – Но теб ще трябва да те е много страх от мен, ако си ме наблюдавал по този начин в стаята ми.
– Никога не съм те наблюдавал така. – заяви й твърдо Сам и добави: – И никога няма да го направя.
– Значи ще поживееш още малко.
Той издаде звук. Такъв, който подозрително й напомни на смях. Елизабет заби лакътя си в корема му, но имаше някакво усещане, че нея я заболя много повече, отколкото него. Намръщи му се.
– Забавно ли ти е?
– Не. – отговори й, с глас, който подозрително продължаваше да й напомня на смях: – Радвах се на това, че ще поживея.
– Продължавай в същия дух. – просъска му заканително. – Винаги мога да размисля.
– Ще тръпна в очакване. – дъхът му отново я погали по ухото, предизвиквайки тръпката да пробяга от тялото й. От студ, заяви твърдо Лизи пред себе си, но в следващият миг мислите й бяха прекъснати, защото ръцете му отново я притиснаха по-силно към него, а той й прошепна: – Тогава просто ще трябва да те държа по-здраво.
Елизабет стисна очи, мъчейки се да се затвори за усещанията, които той продължаваше да буди в нея. Въпреки всичко гласът му достигаше някаква частица от нея, която жадуваше да откликне. Сега дори повече от преди, защото вече знаеше какво може да бъде. Да го целува. Да бъде целувана от него. Да я прегръща, едновременно внимателно и здраво, сякаш беше нещо крехко и ценно, което е решен да опази.
Естествено, всичко това бе лъжа. Той беше убиец. Отвличаше беззащитни жрици, а след това никой дори не можеше да намери телата им.
Лизи се размърда, разхлабвайки прегръдката му.
– Престани. Моля те.
Сам потрепна, а ръцете му веднага отхлабиха хватката си около нея дори още повече. Дъхът му също спря да пари кожата й и студът веднага се настани на негово място, карайки я отново да потръпне.
– Не мога да те пусна, докато сме тук. – дойде обяснението му, този път дори още по-приглушено, защото вече не се беше привел над нея.
Елизабет кимна.
– Значи трябва само да потърпим, докато жрецът си иде.
– Да. Трябва да издържиш само толкова.
Прозвуча примирен. И тъжен.
Лизи си наложи да се престори, че не го е чула и насочи вниманието си към жреца, който продължаваше да обикаля. Погледна отново в тяхна посока, понечи да се приближи, но внезапно се отказа. Девойката нямаше как да е сигурна, без да попита, но бе готова да се обзаложи, че Сам манипулира сенките по някакъв начин, така че да изглеждат по-дълбоки и зловещи. Със сигурност би обяснило защо мъжът реши, че е приключил с проверката и почти тичешком излезе навън, заключвайки шумно след себе си.
Цветовете се завърнаха, почти твърде ярки след сумрака на сенките. Звуците от шумоленето на завесата и от гласовете на хората по улиците ги последваха. Най-накрая и Сам я пусна. Макар в стаята изведнъж да й се струваше горещо и задушно, Лизи пак усещаше хлад там, където телата им се бяха докосвали.
Девойката прибра кичур коса зад ухото си и без да поглежда към мъжа, се върна при папките. Ако жрецът се бе приближил съвсем малко, щеше да ги види разхвърляни по канапето. Лизи ги прегледа за последно, уверявайки се, че наистина е видяла, каквото си мислеше, че е видяла, след което ги нареди обратно по местата им.
– Приключих. – каза на Сам, като тръгна към вратата.
– Добре. – каза й и я последва до вратата където спря и демонстративно скръсти ръце на гърдите си: – Знаеш какво да правиш с ключалката, шейа. Действай.
Елизабет му се намръщи, но извади шперцовете и започна да ровичка. Страхът, че някой може да мине отвън и да чуе, я караше да работи възможно най-тихо, което забавяше доста нещата. Сам, както обикновено, с безкрайно търпение я чакаше да приключи, посочвайки й къде бърка и какво трябва да направи. В крайна сметка Лизи чу желаното изщракване. Намек за усмивка извиваше устните на мъжа, когато излязоха от стаята. В коридора се чуваха гласове и сигурно заради това този път той не я накара да заключи, ами извади други инструменти от кожения калъф и се зае лично.
Елизабет се възползва от това, че вниманието му е насочено другаде за следващите сигурно три секунди, и побърза да си плюе на петите, зарязвайки го сам.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay