Елизабет се ослушваше за всеки шум. На пръв поглед нощта бе тиха, но впрегнала подсиленият си от същността на Сам слух, бързо й стана ясно, че греши. Трябваше й доста време да пресее всички звуци. Бе й необходимо дори повече, за да разбере как да игнорира онези, които не й трябваха. Мяукането на котка, смехът от улицата навън, тихото подхъркване на някой от храма или пък не толкова тихото ритмично скърцане в някоя от съседните й стаи не я интересуваха, но в продължение на часове тази какафония окупираше съзнанието й. Часове, които сега й липсваха, защото вече нямаше нищо, което да я разсейва от мисълта, че просто стои в стаята си и чака, когато й се искаше да хукне навън, да намери онази проклета жена и да забие нож между ребрата й. Или да я изгори жива. Или да реже парчета от нея, докато тя, отново, бе жива. Повечето от фантазиите й включваха този елемент. Сигурно имаше разни смеси – магически или медицински, които да й попречат да умре, преди Елизабет да й позволи. Благодарение на Сам и кошмарите, в които я бе изтезавал в началото, тя знаеше чудесно кой метод за мъчение бе ефективен. Имаше толкова много неща, които с удоволствие щеше да изпробва, само да…
Чу тихо изпукване. Като от прекършен клон. Само че в нейният край на Ан Налат нямаше дървета, а я съмняваше да е успяла да чуе какво се случва в центъра на града.
Лизи отиде до прозореца и погледна навън, но не видя нищо. Поклати глава и потърка лицето си с длан.
– Вече съвсем откачаш. – измърмори на себе си.
Отдръпна се от прозореца и му обърна гръб с намерението да направи още няколко обиколки на стаята, за да запази нервите си под контрол, но тогава миризмата на озон и слънчогледи достигна до носа й. Елизабет се извъртя тъкмо навреме, за да види как рус мъж се промъква в стаята й.
– Проследи ли го? – попита го вместо поздрав.
– Естествено. – отговори й Чарли възмутено, преди да я попита: – Да не би да си се съмнявала в мен?
Под киселото му изражение Лизи видя отражение на собствената си тревога. Това бе и основната причина да си наложи да не му изскърца със зъби, че не й е до глупости и да започне по същество, като вместо това само го подкани:
– И?
– Беше права. – усмивката изчезна от лицето му: – След като направи едно кръгче на рибарския квартал, отиде право до задния вход на имението й.
Погълна я ледена вълна, която я вкочани. За няколко дълги мига Елизабет не можеше дори да мисли. След това хиляди иглички започнаха да боцкат кожата й и с тях се появи една-единствена мисъл. Щеше да отиде в имението и да убие Велахе. Още тази вечер.
– Тц, това няма да стане. – коментарът му я накара да го погледне въпросително, в отговор на което Чарли посочи към ръката й: – Ще ти трябва нещо много по-голямо от това, за да преминеш през цялото имение с всичките му стражи и да убиеш демон.
В дланта й се бе оформил нож, който стискаше с побелели пръсти. Елизабет се вгледа в пулсиращата с бесния ритъм на сърцето й кръв. Щеше да мине през стражите. Щеше да мине през целия проклет град, ако се наложеше. Щеше да го направи за Сам.
Изражението му от тази вечер отново изникна в съзнанието й. Дори и някога да се бе съмнявала, че е контролиран, след днес всякакви съмнения бяха изчезнали. Той не искаше да ходи там. Не искаше да изпълнява заповедите й. Но просто нямаше избор.
Какво щеше да стане, ако Елизабет се опита да стигне до него сега и Велахе научеше? Щеше ли да го накара да я убие? Щеше ли тя да го убие за наказание? Можеше ли да го накара да се самоубие?
– Нечистите да го вземат! – изсъска и разтвори пръсти, позволявайки на кръвта да се върне във вените й. Седна тежко на леглото и опря чело в дланите си, удряйки го няколко пъти в тях. Трябваше й план. Велахе не можеше да научи, че някой е след нея до последния миг. Само че колкото и да искаше да измисли нещо интелигентно в момента, не можеше. Изруга още няколко пъти, издиша нервно и погледна към Чарли: – Какво е правил в Рибарския квартал?
– О, нищо особено. – махна с ръка мошеника и се усмихна леко насреща й, преди с нехаен тон да започне да изрежда: – Смени тялото, наяде се с чесън и сциали, след което намери най-вонящата кал и щастливо се отъркаля хубаво в нея. Само очите му се виждаха и така ухаеше, че дори мухите не искаха да го доближат.
Трябваше й секунда да вникне какво й казва мошеникът небрежно. В следващия момент нещо откъм прозореца изпука. Капка кръв, останала върху стената след някое скорошно порязване, бе реагирала на гнева й и бе спукала камъка. Чарли въздъхна, губейки отново усмивката си.
– Лизи, Лизи. – въздъхна тежко той, клатейки глава. Пристъпи до прозореца, огледа пукнатината замислено и постави длан над нея. Пред очите на Лизи дупката започна да се затваря, докато след малко съвсем не изчезна, сякаш никога не е съществувала. – Наистина, – обърна се към нея: – започваш да прихващаш всичките му лоши страни. Ако не внимаваш, скоро ще започнеш и да ръмжиш.
– Трябва да направим нещо. – игнорира го напълно. Осъзнавайки какъв интелигентен извод изтъква, изруга отново. Трябваше й доста време, за да успее да си наложи поне някакъв самоконтрол отново. Чарли я чакаше търпеливо и мълчеливо, а когато отново вдигна лице към него, той не успя да скрие съвсем навреме загрижеността си. – Успя ли да откриеш нещо за демоните?
– Може и така да се каже. – отвърна и седна до нея на леглото: – Успях да се вмъкна в Кулата и да разгледам, но не открих нищо ново. – усмихна й се криво: – Убиват се много трудно, като общо взето трябва да ги направиш на толкова големи парчета, че да може мравка да ги носи. Има и разни растения, които могат да им навредят, но е по-вероятно да ги ядосат. Акантусът е отровен за тях и скапва връзката им с магията по някакъв начин, но пак ще ти трябват десетина магьосници, за да свалят демона после. А останалото са разни митове, легенди и дори една песен.
– Какво се разказва в тях? – попита, достатъчно отчаяна, за да се хване дори за такава сламка.
– Колко са страшни, силни, могъщи. Как само един от тях може да разгроми армия. Обичайните неща. – изброи набързо Чарли: – Но в някои от тях се споменава оръжие, дошло от техния свят, което можело да отнеме живота им толкова лесно, сякаш са обикновени хора.
Елизабет се поизправи.
– Оръжие? Какво е? Пише ли къде е?
– Не. – поклати леко глава: – Изчезнало е скоро след началото на войната и всъщност малцина са го виждали и всеки има собствена версия. Един твърди, че е стрела, друг – меч. Единственото, за което всички са съгласни е, че дава на притежателя си достатъчно сила, за да убие демона.
Лизи усети как раменете й хлътват.
– Изключително обещаващо.
Чарли я прегърна леко.
– Ще се върна там и ще намерим нещо. – каза й: – Няма начин да няма още нещо, което да ни помогне. Нали?
Елизабет кимна леко, мъчейки се да повярва в това и да не си мисли как, ако тя беше демон и имаше достъп, щеше да направи всичко възможно, за да затрие всяко късче полезна информация и да се постарае всички опасни оръжие или да са унищожени, или прибрани на сигурно при нея. В крайна сметка нямаше значение. Хората убиваха демони. Орденът Акантус, страшниците, се бяха специализирали в това. Наистина – победите не бяха много и цената за това вероятно бе висока, но не беше невъзможно. И ако Елизабет трябваше да накълца Велахе на парченца, то точно това щеше да направи. Трябваше й единствено възможност. Един-единствен шанс. Така или иначе, ако се провалеше, нямаше да има втори.
Потърка лицето си с ръце и въздъхна. Не можеше просто да стои и да чака Сам да се върне. Щеше да се побърка. Пък и може би имаше възможност поне да удари Велахе някъде, където да я заболи поне малко.
– Сещаш ли се за онова нещо, с което се бих при последното излизане с Калахан?
– Какво за него? – попита я Чарли, а в погледа му отново проблесна притеснение.
– Мисля, че има… Или поне имаше такова в храма. – отвърна и му разказа набързо какво бе усетила в склада и как Главният жрец се е навъртал там. – Може би има някакъв таен вход, но не мога да го открия. И не мога и да търся много със Сам наоколо. – направи гримаса, понеже осъзна как звучат думите й, но Чарли само разтърка рамото й, показвайки й, че е разбрал. – Ако той знае как се убиват тези неща, със сигурност ги е срещал преди. И ако Главният жрец не иска да приеме сериозно случващото се с жриците и предположим, че има интерес да продължава да им се случва, защото работи за Велахе… – Лизи повдигна рамо. – Не е изключено и онази жена да е станала такава заради нея.
Погледът на Чарли за миг стана отдалечен, фокусиран в нещо зад Лизи, докато премисляше чутото.
– Има логика. – каза накрая. – Не знаем какво могат да правят демоните, но може да се възползваме от това, че Сам го няма и да отидем да погледнем това твое мазе. Какво ще кажеш?
Елизабет кимна.
– Той… – хвана се, че е започнала да мачка края на дрехата си и отпусна ръце върху бедрата си. – Той още ли е там?
– Не знам. – отговори й, при което тя го погледна въпросително: – Направих заклинание на калта, в която той така хубаво се овъргаля. – обясни й Чарли с усмивка, която не достигна съвсем очите му: – Само че го загубих малко след като влезе в имението.
Което означаваше, че или нещо зад стените на имението заглушаваше магията, или бяха накарали Сам да почисти мръсотията от себе си. Елизабет се изправи рязко, преди въображението й отново да я накара да загуби контрол, и направи знак на Чарли да я последва навън.
В коридорите на два пъти се натъкваха на стражи. Нея никой не я спря, а мошеникът успяваше да се отдръпне в някой по-мрачен ъгъл и просто да изчезне. Обясни й, че използва тънка водна бариера, която успяваше да манипулира така, че да се слее с околността, а и да скрие миризмата си от остри носове на Сенки.
Щом се прокраднаха в склада с фантомите, Елизабет му показа мястото зад бурканите, откъдето бе усетила излъчването, и зачака. Нетърпеливо. Той просто стоеше пред рафтовете с празен поглед и тя знаеше, че вероятно се опитва да открие нещо със сетивата си, но въпреки това трудно успяваше да стои на място. През няколко секунди поглеждаше назад към затворената врата на склада да не би някой да реши да влезе за среднощна закуска, като същевременно се стараеше да игнорира тракането и жуженето на фантомите.
– Нещо? – не се стърпя накрая.
– Да. – отговори й замислено Чарли. Премсти се леко в страни, а след малко направи още една крачка, преди да погледне към девойката: – Има друго помещение или коридор зад стената. Само че не мога да открия вход от тази страна. Има ли някаква друга сграда, която да от тази страна на храма? Склад? Конюшня?
Елизабет сe опита да си представи разпределението на храма.
– Училището. – каза. – Разбира се, че е училището. – погледна към рафтовете с фантоми. – Не можеш ли просто да направиш дупка през стената тук, през която да влезем?
Погледът на Чарли отново се разфокосира за миг, преди да поклати глава.
– Не. Има бариера. – в гласа му се долавяше изненада от откритието, а само след малко на Лизи й се изясни и защо: – Обхваща цялата стена и не мога да я разваля от тук. Може би от входа, но трябва първо да го намерим.
Елизабет кимна. Не искаше стражите да видят как се разхожда насам-натам през нощта и да докладват на Сам или на някой друг, но, от друга страна, те знаеха, че с капитана им се опитват да сложат край на убийствата и отвличанията. Вероятно щяха да предположат, че той също се прокрадва и търси свои следи. Никой от тях нямаше да посмее да го разпитва – в това бе сигурна.
Въпреки това, когато стигнаха вратата към двора, Елизабет усети как я обгръща нещо, някаква трептяща, влажна пелена. До нея Чарли й намигна.
– Какво ще кажеш? – попита я доволно: – Много добър номер, нали?
– Фукаш ли се? – подсмихна се тя. – Тогава няма да ти казвам, че са ме крили вече под такава илюзия.
– Колко тактично от твоя страна да не ми казваш такива неща. – отбеляза Чарли, преди да я попита: – Къде са те крили?
– Под едно бюро в капитанската каюта на кораба, с който избягах от Рива. – отвърна тя. Богове, струваше й се, че са минали сто години от тогава. – Дойдоха да ме търсят и капитанът създаде фалшив гръб на бюрото.
– Биваше ли го? – попита я с интерес мошеникът, докато двамата напредваха към входа на училището.
– Илес – това е Върховният съдия в Рива – практически гледаше в мен и не ме видя, така че си го биваше. – отвърна и смотолеви по-скоро на себе си: – Ако не го беше страх от Ка‘Раим, сигурно щеше лично да ме предаде.
– Значи какво? Победен съм от аматьор. – въздъхна нещастно Чарли и добави съкрушено: – Трябват ми по-добри номера.
Тя го потупа по ръката утешително, като в същото време каза:
– Мисля, че беше и по-млад от теб с някоя и друга година.
– Не знам защо, но почвам да си мисля, че нещо не ме харесваш и затова си измисляш по-млад капитан с номер като моя. – изгледа я недоволно Чарли.
– Ако ще те накара да се почувстваш по-добре, не е съвсем изключено да е изяден от мора. – каза му тя.
– Не съм много сигурен, че това трябва да ме успокоява…
– Сам намира подобни коментари за много успокоителни. – информира го Елизабет.
– Това е дори още по-зле. – въздъхна нещастно Чарли: – Бъркаш ме с него!
Лизи изсумтя развеселено.
– Честно казано, не знам дали той няма да е по-обиден от това.
Чарли я изгледа потресено и се хвана за сърцето, сякаш току-що тя го беше ранила смъртоносно.
– Наистина не знам защо ти помагам, млада госпожице. – заяви й, след което спря пред вратата на училището: – Това ли е?
– Да. – кимна Лизи.
Двамата се огледаха и като видяха, че прозорците на храма са тъмни и няма жрица, която да се зачуди защо вратата на училището се отваря сама, влязоха вътре. Чарли бавно обиколи от край до край продълговатата сграда, влизайки във всяка от стаите. Оставаше в средата им по някоя минута, след което отново излизаше отвън, мърморейки недоволно под нос.
– Проблем? – попита го след малко.
– Знам, че е някъде тук. Усещам кухината, но нещо не е наред. Не мога да намеря вратата. Сякаш… – Чарли изгледа ядосано стената и издиша недоволно, след което отри ръце в панталона си и пак бавно се огледа: – Сякаш нещо ми пречи да я видя.
– Ти не трябваше ли да си много талантлив магьосник? – попита, преди да се е усетила. Флетчър се обърна към нея и я изгледа кисело и Лизи размаха ръце. – Имам предвид, че ако ти е трудно, може би има нещо… допълнително? Руна или предмет, които да подсливат заклинанието? Не знам…
Чарли въздъхна примирено и измърмори нещо под нос, преди да огледа ще веднъж стаята:
– Колкото и да не ми се иска да го призная, ще се наложи да търсим по старият изпитан метод. С очи.
Двамата се спогледаха, след което Чарли отиде до прозореца, а Лизи се захвана с бюрото в другия край на стаята. Бяха избрали онази, в която преподавателите им почиваха или проверяваха домашни. Ако бяха започнали в една от класните стаи, търсенето щеше да свърши бързо, тъй като макар да бяха по-големи, в тях нямаше почти нищо. Само маси, столове и една дъска, на която учителите пишеха. В тази обаче имаше няколко бюра, столове, шкафове с книги, картини по стените и дори цъфнали кактуси покрай прозорците. С други думи – твърде много неща, зад и под които да бъде скрита руна, която да обърка магьосник, дошъл да търси вход към тайно подземие. Точно затова и решиха да си оставят повече време, което да й отделят.
Лизи вече беше разгледала всичко по бюрото, стараейки се да връща предметите както ги е намерила. Започваше да си мисли, че една нощ може да не им стигне. Въздъхна и клекна, за да погледне под самото бюро. Сърцето й прескочи удар от вълнение, а после заби бясно, когато видя отдолу на дървения плот издълбаната руна. Не можеше да повярва на късмета си и колко лесно беше станало, но само след малко Чарли буквално потопи доброто й настроение. Това беше руна, да. За охлаждане на въздуха.
Струваше й се, че търсят вече от час, но не можеше да са минали повече от десетина минути. Намериха още поне шест руни, скрити на различни места из стаята. Някои от тях пак бяха за охлаждане, други те обгръщаха с не особено ефективна шумоизолираща бариера, а една дори пускаше тиха музика. Лизи вече започваше да се отчайва, че никога няма да успеят. Още повече, че не можеше да останат тук още дълго. Тревожеше се, че някой може да чуе нещо или да види бледата светлина на малкия плаващ във въздуха атеш. Или Сам да се прибере и да започне да я търси. Последната мисъл накара тъпата болка в гърдите й да изпулсира пронизващо и Лизи несъзнателно разтри мястото над сърцето си, което болеше най-много. Сега не можеше да се разсейва с такива мисли. Правеше всичко това не само за да спаси жриците и да изпълни уговорката си с далшира, но и за да спаси Сам и никога повече да не му се налага да тръгва, защото е повикан. Като куче. Лизи усети как гневът й отново се надига и атмата й започва да боде по върха на пръстите й, мъчейки се да излезе. Не, така определено нямаше да се успокои. Трябваше да се съсредоточи върху търсенето.
– Още една проклета руна. – чу тихият глас на мошеника, който тъкмо връщаше една книга на мястото й и се преместваше да разгледа стената зад друга.
Елизабет се завъртя и се огледа. Бяха прегледали по-голяма част от стаята. Изпуфтя.
– В книгите винаги е зад някой рафт. – измърмори и срита кашпата с малката палма до прозореца. После я изгледа. – Чарли, ела ми помогни да я преместя.
Той се обърна, махна с ръка и кашпата се премести педя встрани.
– Готово. – обяви с усмивка мошеникът и допълни: – Местя още легла и шкафове.
– Похвали ми се, след като преместиш успешно гардероб, пълен с женски дрехи. – каза му разсеяно и приклекна.
Малката магическа светлинка се снижи заедно с нея и огря каменната плоча. Първоначално й се стори, че вижда просто отпечатък от саксията и пръстен от мокрен пясък, но когато се вгледа по-подробно…
– Чарли? Май открих нещо. – каза й прокрара пръст по камъка. Когато Флетчър дойде до нея, тя го попита: – Не ти ли изглежда малко странно? Все едно…
– Е люспа от камък, която крие нещо. – довърши Чарли.
Той внимателно опипа ръба на плоскостта. Извади ножа си и внимателно се опита да отлепи плочката. Само след малко обаче се отказа и Лизи усети как кожата й настръхна от атмата в тихия шепот на мошеника. Миг. Толкова му отне, след което внимателно премести тънкото като хартия парче камък, под което се откри вдлъбнатина в пода: – Я, какво си имаме тук.
Не по-голям от няколко сантиметра кръг бе издълбан в камъка. От вътрешната му страна малко по-дълбоко стояха очертанията на осем фигури. Фазите на луната. От всяка една към малка дупка в центъра се протягаше тънка линия.
Пулсът на Елизабет се ускори.
– Виждала съм го и преди! – каза на Чарли, почти забравяйки, че трябва да шепне. – Главният жрец има такъв медальон!
– Сигурна ли си?
– Напълно! В центъра има малък опал! – Лизи почука с пръст дупката в средата на кръга. В името на Боговете, беше права! Главният жрец наистина трябваше да е свързан с всичко по някакъв начин! – Трябва да се свържа с Хирса. – каза, но преди да скочила на крака, погледна към Чарли. – Това ли е входа? Можеш ли да го отвориш?
– Не. – отговори й след няколко мига Чарли, а Лизи се намръщи леко. Не това беше отговора, който искаше да чуе. Мошеника явно също го осъзнаваше, защото побърза да обясни: – Реално сигурно бих могъл да я счупя след достатъчно време, но собственика ще разбере. Мислех, че ще си имам работа с някоя по-сложна руна, но това… Това не е обикновена бариера, Лиз. – каза й и погледа му отново се разфокусира, за да види атмата и заклинанието, както само той умееше: – Не е нещо, което съм срещал преди и определено не е нещо, което дори магьосник от Кулата може да постави.
Чарли й отправи красноречив поглед.
– Мислиш, че… тя я е поставила? – попита внимателно Лизи.
– Освен ако няма още някой друг като нея тук – да. – отговори й той, а на лицето му се изписа притеснение, което прозвуча и в гласът му: – Трябва много да внимаваме с това.
Елизабет се намръщи срещу вдлъбнатината. Защо не можеше просто да приключи с това още сега?
– Какво предлагаш?
– Предлагам да сме по-умни от нея. Имаме ключалка и ти знаеш къде е ключа. – каза й и се усмихна широко насреща й.
– Искаш да откраднем медальона? – попита го.
– Няма да го откраднем. Само ще го заемем замалко. Той дори няма да разбере. – в сините му очи се появи закачливо пламъче. – Мислиш ли, че ще можеш?
– Аз ли? – този път Елизабет се намръщи на него и го посочи. – Ти си крадецът!
– Но трудно ще мина за жрица в храма. – продължи да й се усмихва Чарли.
– O, не съм толкова сигурна. Само да те избръснем и напудрим малко и ще излезе една грозна жена от теб.
– Повярвай ми, Лиз, излиза доста красива жена от мен и затова ще бъда лесно запомнен. – смига й: – Ти, от друга страна, можеш спокойно да се разхождаш тук и да заемеш медальона за няколко часа. Защото си жрица тук и вече всички те познават.
– Аха. Не е защото съм незапомняща се, а? – изгледа го кисело Лизи, преди да въздъхне.
Като изключеше всичко останало, Чарли всъщност беше прав. Вероятно можеха да откраднат медальона, докато жрецът спи, но така рискуваха той да се събуди през нощта и да открие липсата му и че нещо се случва. Ако го задигнеха през деня, може би щеше да реши, че го е загубил някъде. Стига тя да успееше да се справи. Което беше една много голяма въпросителна.
– Мога само да отключвам прости ключалки. Не знам как да „заемам“ неща.
– Тогава днес сигурно е щастливият ти ден. – Чарли преметна ръка през рамената й и я прегърна: – Защото един изключително талантлив експерт по „заемане“ на неща планира да ти предаде част от знанията си.
Елизабет въздъхна.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay