26.11.2023 г., 8:58 ч.

 Нечистите – 51.1 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
141 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
23 мин за четене

Гвардеецът замахна с ръка и към нея полетя нов залп от камъни. Елизабет вдигна щита пред себе си и макар да успя да опази главата си, усети нови наранявания по краката си. Изруга тихо срещу болката и замайването и прати атма в иглата, карайки я да приеме формата си на сабя. Спусна се към Нашад едновременно със Силуета, който отново се всмука през носа и устата му, докато Франк го нападаше и му пречеше да види Лизи ясно.
Тя успя почти да го достигне, когато изведнъж кракът й потъна до глезена в земята и я накара да залитне. Знаеше, че най-малкото го е изкълчила още преди да осъзнае, че не е пропаднала в обикновена дупка, а в такава, която Нашад е отворил. И която сега се затваряше около нея.
Елизабет изруга и започна да тегли крака си. Погледна към гвардееца. Каквото и да правеше Сам, успяваше да го задържи на място, но не и да му попречи да се ухили с изкривена уста. Момичето изруга отново и този път заби върха на сабята в дупката, порязвайки се нарочно. Малък щит от кръв веднага се оформи около крака й, така че да не позволи на затварящата се земя да го премаже. Елизабет стисна зъби и си наложи да го разшири, да избута камъка. Помогна си със сабята, ронейки го, за да разшири отвора. Имаше само миг, в който да изтегли крака си, и тя се възползва, хвърляйки се назад.
Нашад изрева ядосано, усетил, че плячката му се е измъкнала. Размаха още по-диво ръце, за да се отърве от Франк, и се опита да тръгне напред, но ходилото му успя да се повдигне съвсем малко от земята. Елизабет нямаше да губи повече време. Използва сабята, за да се изправи, и закуцука към стража, държейки ръката с щита вдигната пред себе си.
И тогава Нашад изкрещя нечленоразделно, пръскайки слюнка. Тялото му се разтресе от някакъв тремор и гъстият черен дим на Силуета бе изхвърлен навън.
– Има перла отдясно, между петото и шестото ребро. – викна й и се спусна отново към гвардееца. – Удряй силно!
– Още една?! – викна Лизи в отговор, но той вече се просмукваше обратно в Нашад.
Затова ли се бе държал почти нормално, а сега не се различаваше от „гуловете“ в храма? Двете някак се балансираха една друга?
Щеше да пита Захир, стига веднъж да преживееха днес и утре. Сега се концентрира върху широкият гръден кош на Нашад, който сега се издигаше и спускаше на пресекулки. Сам пак го беше обездвижил, но сигурно отново беше въпрос на време да бъде изхвърлен.
Когато Лизи се приближи, Франк се премести зад него. Дори докато раздираше с черните си нокти главата и врата му, раните на лицето му заздравяваха. Елизабет замахна, а после и втори път. Сякаш преминаваше през меко масло, сабята отряза едната му ръка при китката, а другата почти до лакътя. Само няколко капки кръв покапаха по земята, преди и тези рани да се затворят и нова плът да започне да се оформя, кипейки и издувайки се в опита си да приеме нужната форма.
Лизи преглътна киселината, която опари гърлото й, и прониза стражът отдясно между ребрата. Върхът на сабята закачи нещо, но преди да е успяла да натисне по-силно, Нашад изрева и замахна към нея с чуканчето на едната си ръка. Щитът пое по-голямата част от удара, но от остатъка тя полетя настрани. Лизи вдигна ръце към главата си, за да я предпази, и просто изчака да спре да се търкаля. Тъмнината пак пропълзя по ръбовете на зрението й.
– Не можеш да припадаш сега. – каза си и се насили да се надигне отново.
Бледо синята форма на щита й премига и изчезна. Чудесно.
Още по-чудесно беше, когато пясъкът и ситните камъчета се завъртяха около нея. Тя трябваше да затвори очи, за да не влязат там. Твърде късно се усети какво правеше Нашад с магията си. Тогава прахът бе полепнал по краката й, образувайки твърда черупка, която бързо пропълзяваше все по-нагоре и я обездвижваше. И по-лошото? Лизи усещаше как започва да я притиска.
Нашад възнамеряваше да я сплеска и изстиска като лимон.
Елизабет използва отворените рани по тялото си, за да оформи с кръвта си тънка бариера между кожата си и черупката. Веднага усети замайването от кръвозагубата, но се насили да изтегли още, с която да се опита да счупи капана си. Започна да забива сабята в твърдата обвивка, но дори и да успееше да отчупи нещо, дупката веднага се запълваше.
Това беше момента, в който мисълта, че може би ще умре, си проправи път в съзнанието й.
– Сам! – викна уплашено.
В същото време с атма се пресегна към друг камък от тези на гривната. Нямаше идея кой е, но в момента не й и пукаше.
Ярка светлина избухна пред затворените й клепачи. Вихрушката от пясък спря внезапно, а черупката се пропука и падна около нея.
Само че тя все още не бе активирала камъка.
Отвори очи и на няколко метра от себе си видя овъгленото тяло на Нашад да стои все още изправено. А пред него, опънал ръка с димяща длан напред, стоеше Финиан.
– Калахан, удари го пак! – викна тя и забърза към гвардееца.
Слава на Боговете, страшникът не започна да спори с нея, ами изпълни заръката й. Пред дланта му се оформи малко огнено кълбо, което не изглеждаше достатъчно да нарани Нашад, поне докато яркостта му не започна да се усилва и усилва. Елизабет трябваше да заслони очи. Можеше да усети горещината от двадесет крачки. С пищящ звук кълбото напусна дланта на Калахан и се заби в гърдите на гвардееца. Този път не само го събори, ами го отдели от земята и го запрати в стената зад него. Лизи закуцука натам, преди пясъкът да се е утаил. Кашляйки, премина през облака дим и прах.
Финиан бе разтопил не само тялото му, но и стената отзад. Камъкът съскаше и капеше бяло-жълт, стичайки се в дупката в гърдите му. Нашад трябваше да е мъртъв. Нямаше как нещо да е оцеляло такъв удар. И въпреки това кракът му шавна в руините, а плътта вече се опитваше да запълни кратерът. Нишки се протягаха и удължаваха, придърпваха и изграждаха. И всяка една от тях бе свързана с едно малко топче отдясно.
Елизабет стисна сабята, прескочи един паднал от тавана къс и приклекна до Нашад. Пресегна се и стисна топчето в юмрук. Тъканта се съпротивляваше и не искаше да го пусне, но с едно рязко движение тя го изтръгна, остави го на земята и го строши на малки парченца с върха на меча.
С периферното си зрение видя Силуета да се формира до нея.
– Кажи ми, че няма повече.
– Няма. Мъртъв е. – отговори й.
Лизи въздъхна шумно и се катурна назад да поседне. Усещаше притесненият му поглед да шари по всичките й драскотини и рани.
– Как си? – попита я с тревога.
– Ще живея. – отвърна запъхтяно.
– Шей! – Финиан изтича до нея, спирайки се на няколко крачки и протягайки обвитата си с ръка огън към Силуета. – Какво е това!? Махни се от него!
– Той е с мен! – викна Лизи. Калахн я изгледа невярващо и тя повтори: – Той е с мен. Спокойно.
– С теб? – повтори шокирано, а ръката му потрепна, но не се свали и не пусна заклинанието. – Та той е… Прозрачен.
– Всеки си има особености. – отвърна тя и го погледна уморено. – Няма да ти направи нищо. Можеш да прекъснеш заклинанието.
Силуетът изсумтя, но достатъчно тихо, така че само Лизи да го чуе.
– Какво правиш тук, Шей? – попита я Калахан, като все още държеше Сам под око.
– Радвам се на хубавото време. – каза тя и се насили да се изправи. Изсъска от болка, когато стъпи на изкълчения си крак, който май по-скоро беше счупен. – Това е убиецът на жриците.
– Убиецът? – повтори невярващо Финиан.
В склада се чу изпляскването на крила и два отсечени грака на гарван, преди Силуетът да каже напрегнато на Елизабет:
– Стражите ще са тук до минути. Трябва да се махате. Веднага.
Тя закуцука през развалините към зеленото парче плат, което видя да се подава изпод една от пропадналите метални подпори. Боговете днес явно бяха на нейна страна, защото раницата й стоеше в една малка дупка между две каменни отломки от тавана, които бяха спрели гредата да я смаже. Издърпа я внимателно от там и я преметна през едно рамо, а след това се върна при трупа на Нашад. Поколеба се за момент, а после го събори на земята. Погледна към дупката в стената. Бе достатъчно голяма, за да може да се провре през нея, но камъкът все още пушеше.
– Изтегли топлината. – каза на Калахан.
Той я изгледа криво, видимо недоволен, че му дава нареждания. После обаче погледна към входа на склада, откъдето стражата сигурно щеше да се появи, и протегна ръка към дупката. Елизабет усети как не само камъкът, но и въздухът около нея застудява. Постави ръка на стената и щом не се опари, се мушна тромаво от другата страна, мъчейки се да не псува, когато стъпи на наранения си крак. Успокои се, че и Калахан не е много по-грациозен от нея, докато се бореше да завърти колана с меча си някак, за да не се заклещи.
Двамата тръгнаха по задната уличка. Силуетът стоеше близо до нея, а Франк летеше високо в небето. Лизи знаеше, че ако някой ги види – двама чужденци в район на експлозия, като тя изглеждаше все едно едва я е оцеляла – щеше да ги предаде на стражата веднага. За щастие гърмежът явно бе накарал хората да се скрият. Никой не искаше да се окаже хванат на неподходящото място в Ан Налат.
Гарванът изграчи ниско, а след малко – пак.
– Наближават. Можеш ли по-бързо? – попита я.
Излизаха на малък площад, образуван от сливането на няколко улици. Франк пак изграчи предупредително.
– Не.
Зад тях вече можеха да чуят гласове. Финиан погледна през рамо и пребледня. Ако го хванеха тук, нямаше да бъде зле само за него. Щеше да предизвика международен проблем.
Сам я погледна за последно, след което тръгна назад по улицата. Сигурно щеше да засвои някой от стражите и да се опита да отклони вниманието от тях двамата. Лизи предпочиташе да не се стига до там. Започна да се оглежда трескаво, докато бързаше колкото можеше. Обърна глава назад, за да види колко време им остава, а когато отново погледна напред, я видя.
Малка порутена постройка, сгушена между две сгради. Можеше да се закълне, че не беше там преди секунда, а сега нещо отвътре я теглеше към нея. Хвана Финиан за ръката и го дръпна след себе си.
– Ела.
– Там? – Финиан я погледна подозрително и за първи път, откакто се появи в склада, изглеждаше несигурен в решението й. – Това е първото място, където ще ни търсят.
Тя нямаше логичен довод, с който да спори.
– Тогава бягай. – каза и пусна ръката му, без да спира да куцука към постройката. – Аз не мога.
– Това е безумно. – заяви.
Остана назад, без да се решава да си тръгне или да продължи, след което измърмори нещо под нос и изтича към постройката. Хвана двете прости халки, които служеха за дръжки на вратите, и дръпна с такава сила, че едва не падна по гръб, когато те се отвориха лесно и напълно безшумно.
Финиан изгледа помещението дори още по-подозрително, но Лизи побърза да влезе вътре, последвана от мрака на Силуета. Страшникът хвърли поглед през рамо и се вмъкна след тях, затваряйки вратата, точно преди гарванът да изграчи отсечено.
– Идват. – прошепна Силуета, почти напълно невидим в полумрака на храма.
Очакваха помещението да е непрогледно, но вместо това мека светлина сякаш се излъчваше от стените и полу-разрушената статуя на дърво с големи корени. Беше същото, което Елизабет носеше като медальон на врата си. Стените бяха украсени с различни останки от фрески, успявайки да се различат само зелени петна тук и там, а покрай самите стени бяха подредени каменни пейки, на една от които девойката почти се строполи.
– Къде изчезнаха? – чу се приглушен мъжки глас.
– Видя ли някой? – попита друг.
– Никой не е минавал покрай нас. – отговори им трети страж.
– Кълна се, че видях някой пред нас. Не може да изчезнат в нищото!
Лизи и Финиан стояха притихнали. Не смееха дори да дишат. Тя не знаеше какво ще прави, ако ги намереха. Според стражите двамата щяха да са убили гвардеец, един от техните, а не обезумяло чудовище. Ако ги заловяха, не беше изключено дори да не стигнат затвора, а да ги сполети някой инцидент по пътя.
А ако Сам засвоеше един от тях и тя нападнеше останалите, тогава щеше да е затънала още по-дълбоко в неприятности.
Затова продължи да стои неподвижно, стиснала силно медальона с дървото и отправяйки една отчаяна молба към Нартиа да ги скрие за поне още малко в параклиса си.
Безкрайни минути започнаха да се точат. Войниците бяха отпред, можеше да чуе съвсем ясно гласовете и подрънкването на ножниците им. А после, сякаш малкият храм не съществуваше, стъпките им започнаха да се отдалечават.
Лизи издиша шумно и облегна глава на напуканата стена. Финиан също се отпусна назад и прекара ръка през лицето си, сякаш сам не можеше да повярва, че им се е разминало. Силуета също не беше сигурен как и какво се беше случило. Щеше да каже, че сградата е под заклинание, но не усещаше такова и все пак не мислеше да се оплаква, особено когато чу тихото грачене на Франк.
– Връщат се при склада. – потвърди.
– Това е невъзможно. – Финиан се изправи и направи две нервни крачки. – Не може да не са ни видели! Сигурно е капан и сега чакат да излезем, за да ни хванат.
– Може и така да е, но засега се отдалечават. – повтори отново Силуетът, преди да се премести пред Елизабет и да я изгледа притеснено. – Трябва да останем още малко тук, шейа, а ти трябва да ядеш.
– Знам. – отвърна уморено тя.
– Знаеш? – попита я изненадано и с огромна доза недоверие.
– Мисля, че кракът ми е счупен. – каза и погледна към него. Глезенът й вече се бе подул двойно и отокът слизаше към ходилото й. – Не мога да чакам регенерацията.
Силуетът не желаеше да спори с нея и да я пита сигурна ли е, след като сама се беше съгласила, че ще го направи. Вместо това застана пред нея , така че очите им да са на една височина и тихо й каза:
– Вземи колкото ти е нужно, амара.
– Ще го ядеш? – Финиан попита потресено и с нотка на отвращение: – Да не е фантом?
Лизи изгледа и двамата все едно са идиоти.
– Никой няма да го яде. – отсече и преди Сам да е започнал да спори, тя разтвори раницата и му я показа.
Той погледна изумено двайсетината буркана с различни по големина фантоми в тях, преди да се обърне към жена си:
– И наистина ще ги ядеш? – попита я невярващо. – Доброволно?
Тя кимна леко.
– Трябва да съм готова.
Да е готова за нападението на вещицата. На Сам му се беше налагало буквално да й тъпче фантом в гърлото, за да я спаси от сигурна смърт. И Лизи отказваше да яде дори когато живота й е в опасност, но сега в торбата имаше над двадесет фантома. И ги беше взела не заради себе си, а за него. Щеше да ги изяде всичките. Искаше му се да може да я вземе в прегръдките си и да я притисне силно към себе си, но можеше едва да я докосне, когато прекара ръката си по страната й.
– Благодаря ти. – прошепна й достатъчно тихо, така че само тя да го чуе.
– Винаги. – отвърна тя и му се усмихна.
– Не може ли да го правите това някъде другаде? – дойде възмутения глас на Финиан, от чийто ъгъл сигурно изглеждаше, че двамата се целуват. Нещо, което Силуетът нямаше против да направи, особено в момента.
– Може ли да го убия? – изръмжа, вече не толкова тихо и дори се извъртя да погледне към страшника.
– Не убиваме хората, когато ни помагат. – отвърна Лизи, сякаш поучаваше дете. После погледна в раницата, извади едно от бурканчетата и за да не мисли какво трака по стъклото отвътре, попита Финиан: – Как така реши да ми помогнеш? Мислех, че Сенките сме източникът на всичко зло.
– Не знам. – отговори й някак смутено Финиан, преди бързо да добави: – Видях, че е целия в кръв. Лицето му беше изкривено, а и раните му се затваряха. Беше достатъчно.
Тя кимна. Реши, че ще е честно да му сподели информацията, която имаше за тях.
– Той беше като онази жена в къщата. – каза му. – Демонът ги прави, като вгражда специални перли в тях. Досега все бяха по една, но този имаше две. Докато не ги разрушиш, те не спират да регенерират. О, и привикват към магията.
– Привикват? – повтори Финиан. – Сигурна ли си?
– Да, затова трябва да действаш бързо.
Най-накрая погледна към фантома в стъкленицата. Най-милото, което можеше да каже за него, бе, че смътно напомняше цикламен плужек с еленови рога. Дори след него оставяше лигава диря, която бавно изчезваше.
Елизабет затвори очи за момент. Когато ги отвори, погледна право в Сам, отвори тапата и надигна стъкленицата. Трябваше да я разклати леко, за да накара фантомът да падне. Щом докосна езика й, побърза да го глътне. Можеше да се закълне, че усети слузта му по гърлото си и отново стисна очи, повтаряйки си на ум да не повръща.
След малко болката в глезена й намаля. Отокът започна да спада пред очите й.
– Свърши, каллис. – каза й тихо Силуета, покривайки ръцете й със своите в безуспешен опит да я хване. – По-добре ли си вече?
Тя кимна, леко позеленяла. Почака още малко глезенът й да възвърне нормалната си форма, но вместо това множеството драскотини се затвориха. Болката в главата също не беше кой знае колко по-добре.
– Може би ще ми трябва още един? – попита нещастно и го погледна с надежда да й каже, че няма нужда и е необходимо само малко време.
– Ще трябва. – отговори й, но после мракът на лицето му някак омекна и той каза: – Но може да е по-малък от този.
– Не й трябва повече. – отсече Финиан.
– Затваряй си устата, страшник. – изръмжа му Силуета. – Да не я затворя аз.
Огън обгърна ръцете на Калахан.
– Пробвай, облак.
– На страшен ли се правиш? – устата на Силуета се разтегна в зъбата усмивка, докато се изправяше и обръщаше към страшника. – Да ти покажа ли кое е наистина страшно?
Финиан също се изправи и протегна ръка пред себе си. В дланта му затанцуваха пламъци.
Лизи започна да вади стъкленици от раницата и да ги реди на пейката до себе си.
– Може ли да се избивате, след като стражата спре да обикаля района? – попита ги отегчено. – Не искам да влизам в затвора.
– Няма да влизаш, защото никой няма да намери тялото, шейа. – ухили се Силуета, но се върна по-близо до Лизи.
– Какъв е този смешник, Шей? – попита враждебно Калахан, въпреки че пламъците угаснаха.
Елизабет се изкуши да му каже, че е Ка‘Раим. Това щеше да го накара да млъкне набързо. За съжаление, ако информацията, че двамата с убиеца имат по-дълбока връзка от тази на учител и ученик, стигнеше до не когото трябва, Лизи щеше да се превърне в любима мишена за всеки, който му имаше зъб. Тя нямаше никакво желание да я използват срещу него.
– Не ме замесвайте. – каза и остави още една стъкленица. – Имам си свои проблеми.
Основно – не можеше да разбере защо всички фантоми трябваше да изглеждат толкова противно. Също така и как се очакваше да изяде всичките? И защо, след като така или иначе щеше да го направи, сега се мъчеше да намери най-малко отвратителния.
Накрая се спря на един, който много приличаше на пеперуда. Даже почти можеше да си представи, че е такава, все пак крилата му бяха пеперудени, в меки кафяви цветове. Главата му също напомняше тази на пеперуда, стига да се абстрахира човек от трите очи и факта, че нямаше хоботче, с което да пие нектар, а малка уста, пълна с остри като игли зъби, с които да къса месо. Краката му също бяха правилният брой, но първите два всъщност завършваха с щипки, с което нервно потракваше срещу лицето на Лизи. Накрая тялото на съвсем обикновената пеперуда завършваше с четири дебели почти колкото кутрето й пипала, които бяха дори по-дълги от самото й тяло. Да. Съвсем обикновена пеперуда. Просто трябва да присвиеш малко повече очи, за да я видиш, а и за разлика от плужека, поне не беше лигава. Сам сигурно дори би й изтъкнал, че крилцата й ще са хрупкави.
– Започвам да оценявам ядосаните краставици, които ми носеше. – измърмори на Сам.
– Казах ти, че не се намират лесно. – усмихна й се леко и отново приклекна до нея. – Просто затвори очи и ще свърши, преди да си разбрала.
Лизи кимна и потисна една въздишка. Не искаше да му показва колко й е неприятно. Тя бе решила да го направи и щеше да изяде стотици от тези неща заради него, ако се налагаше.
Изтегли тапата и запуши дупката с пръст, за да не позволи на фантома да излети. Разкърши рамене, пое си дъх и надигна стъкленицата.
– Спри! – разнесе се писклив гласец, от който зъбите направо те заболяваха.
Лизи изсумтя нещастно и отдръпна фантома от лицето си. Защо трябваше да говорят, нечистите да го вземат?
Даде си две вдишвания и отново опита.
– Не! – изпищя отново гадината. – Знам къде е входа за подземието на демона!
Лизи свали стъкленицата. Двамата със Сам си размениха погледи. Финиан, от своя страна, изглеждаше така, сякаш фантомът се е превърнал в еднорог.
– То говори! – възкликна.
– Всички говорят. – отвърна Лизи. Даже му го беше казала, но той не й бе повярвал. Това обаче не беше важното. Вгледа се във фантома и премести пръста си леко встрани, така че да го чува по-ясно. – Къде е?
– Мога да те заведа. Теб и всички останали. – каза й, пляскайки с крила по стъклото.- Но няма да ме ядеш! Никога!
Елизабет не отговори. Финиан обаче имаше какво да каже.
– Не можеш да го обмисляш сериозно, Шей. – посочи фантома с нервен жест. – Знаеш чудесно какви са. Ако ще ни води някъде, ще е към капан!
– Не е капан! – изцвърча пронизително фантома. – Знаем, че Елизабет Шей иска да убие демона. Знаем къде живее демона! – клепач се спусна настрани върху малките му фасетни очички. – Ще ти кажа как да влезнеш, Елизабет Шей! Ще те заведа, ако не ме ядеш и ме освободиш!
Силуетът изръмжа тихо, което накара фантома да изпищи и да се дръпне назад в стъкленицата. Не му харесваше, че тези същества наистина комуникират помежду си и бяха следяли някак жена му. Щеше да разбере как и да го спре, но сега имаше друг, по-голям проблем.
– Няма миризма. Не мога да подуша дали лъже. – призна. – Не му вярвам.
– Не лъжа! – фантомът леко се поизправи в буркана и погледна към Елизабет. – И други се опитваха да говорят, защото слушаш! И други щяха да ти кажат неща! Аз ще ви заведа!
Други наистина се бяха опитвали да й кажат нещо, за да не ги убие, но тя не бе искала да ги слуша. Някак не бе в настроение, след като първо я бяха нападали. И сега не бе сигурна колко добра идея е да го прави. Досегашният им план не беше най-любимият на никого от тях – да минат през главния вход или да си направят друг с магия. Чарли щеше да им осигури някакво прикритие, но всички биха предпочели да бъдат забелязани възможно най-късно. Лизи не знаеше дали това ще бъде възможно и колко магически защитено е това подземие, но знаеше друго – Меридит, Рамая и може би Сам бяха в онова подземие точно в момента.
– Имаме сделка. – каза на фантома.
– Шей! – възмути се Калахан.
– Никой не те кара да ме следваш. – погледна го остро Лизи.
– Ръдфорд няма да хареса това. – изтъкна й страшника. – Да се доверяваш на фантом, Шей. Мислех те за по-умна от… това.
Сам изръмжа, макар Лизи да бе убедена, че и той не одобрява особено решението й.
– Лошото ти мнение за мен направо ме сломява. – каза тя на Финиан и сложи тапата обратно на стъкленицата.
– Каза, че ще ме пуснеш! – чу се пискливия гласец на фантома.
– След като ме заведеш. – каза Елизабет. – Дотогава оставаш тук.
– Няма да избягам. – обеща отново фантома. – Ще те заведа.
– Защото няма да напускаш бутилката. – отговори му този път Силуета.
Фантомът затропа с малките си щипки по стъклото ядосано, но Лизи не му обърна внимание, като остави стъкленицата на пейката до себе си. Погледна нещастно към раницата и с примирена въздишка започна отново да си избира закуска.
– Колко, мислиш, че ще обикалят войниците наоколо? – попита тя Сам.
– Много. – отговори й. – С умрял гвардеец може да разследват района с дни, но Франк ще ни каже кога е безопасно да се покажем, за да се измъкнем.
– Гвардеец? – повтори Финиан и я изгледа потресено и отстъпи назад, блъскайки се в пейката зад него. – Как така гвардеец?
Лизи го изгледа кисело.
– Има демон в замъка. Демонът има достъп до гвардията. По-добрият въпрос е дали е само един гвардеец.
– Но това е гвардеец! – изтъкна й Финиан. – От линната стража на а‘азвама! И ние го убихме!
– Спокойно, страшник. – ухили му се Силуета. – Никой няма да научи, че си участвал.
– Те са отвън! Въпрос на време е да ни намерят, а ние седим тук като в капан и чакаме!
– Калахан, успокой се. – каза му Лизи. – Ако се стигне до там, ще те измъкнем. Просто дишай.
– Да дишам! Затворени сме тук, а ти разчиташ на някаква гарга и облак да те измъкнат от лунаратската гвардия! Побъркала ли си се!?
– Можеш да спреш да дишаш. – предложи му невъзмутимо Сам, а лицето на Финиан придоби само по-морав оттенък.
– Със сигурност ще е добра идея да спреш да викаш. – каза му Лизи и кимна към едва закрепената врата на параклиса. – Просто се успокой. Ако можеш да оцелееш битка с демон, ще се справиш и с няколко гвардееца.
При това погледа на Финиан се стрелна бързо към пода.
– Май някой ще получи безценен опит само след няколко дни. – подсмихна се Силуета.
Лицето на страшника стана толкова червено, че вероятно излъчваше топлина. При всеки друг случай Лизи щеше да си замълчи, само че това беше човекът, който се бе опитвал да я убеди, че е неин дълг да бъде пушечно месо в битката с демоните.
– Не си ходил на фронта? – приведе се леко напред.
– Ходил съм на мисии. – отговори й.
– Мхм. – Лизи се обърна към раницата и ядно извади на посоки една стъкленица. – Не се и съмнявам.
– Вярвай в каквото щеш. – заяви й страшника.
Този път не каза нищо, когато тя отвори стъкленицата. Силуетът се премести отново пред жена си, стараейки се да я скрие възможно най-много от осъдителния поглед на Финиан. Знаеше, че тя ненавижда, че трябва да яде фантоми и със сигурност не искаше да я виждат как го прави, но в мига, в който го погълна, тялото й се отпусна. Лизи затвори очи и облегна с въздишка глава на стената зад нея, а той можеше да види как отока напълно спадна, останалите рани се затвориха, а синините – изчезнаха. След няколко минути дори дишането й спря да бъде насечено и леко хриплкиво, а кожата й, където можеше да се види под калта й кръвта, сияеше от здраве. Силуетът най-сетне си отдъхна, че тя е добре, но едва беше имал време да си го помисли и чу отчетливо, макар и далечно изграчване на гарван, което след два удара на сърцето се повтори вече доста по-близо.
– Трябва да тръгваме. – каза и макар да нямаше смисъл, протегна ръка към жена си: – Чисто е.
Елизабет прибра фантомът-пеперуда в раницата, стегна връзките й и се изправи. Тръгна към вратата на параклиса, но като не чу Финиан да я следва, го погледна през рамо.
– Шансовете ти са по-високи с мен и гарвана, отколкото сам.
С това се промуши през пролуката и излезе на празната улица. След миг чу стъпките му след себе си.

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??