19.12.2023 г., 7:17 ч.

 Нечистите – 53.1 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
103 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
25 мин за четене

Елизабет осъзна, че не се бе връщала на площада от Лунния фестивал. Оглеждаше се смълчано, докато Сам крачеше към него по алеите на парка, обрамчени от дървета, които растяха толкова здрави само заради магьосниците и сянката, която скалата, където дворецът се помещаваше, хвърляше. Не знаеше точно какво бе очаквала да завари, но всички следи от нападението на морите бяха заличени. Тревата бе равна, цветя се полюшваха леко на морския бриз, а Магьосническата кула стърчеше все така бяла и величествена в центъра. За разлика от сградите, покрай които бяха минали, тук нямаше и помен от последиците от всички заклинания, които бяха използвани. От всичката смърт и страх.
Никога повече. Никой нямаше да пострада заради Малора повече. Само й се искаше да я бяха спрели, преди да успее да нарани толкова много. Сякаш усетил мислите й, Сам я прегърна малко по-силно и целуна главата й. Не каза нищо и в момента Лизи му бе благодарна за това.
Като наближиха извисяващата се стотици метри над центъра скала, Елизабет забеляза двама стражи на пост до отвор в нея. Беше твърде симетричен и гладък, за да е естествен, но тя знаеше, че едва ли е използвана магия. Замъкът бе съществувал много преди демоните да дойдат в света им, така че трябваше да е издълбан на ръка.
Стражите проследиха приближаването им с безизразни погледи. Лизи си отдъхна, когато не им попречиха да влязат в издълбания хладен тунел. Явно съобщението им бе достигнало до Тамеш.
Таванът беше висок и от него висяха атеши, чиято светлина се отразяваше в полирания до блясък жълт камък. Подът бе покрит с мек килим на геометрични фигури, който водеше до помещение с размерите на по-широк килер, пред което стояха още двама стражи.
– Шей-азари, Казра-азари. – поздрави ги единият, без да му мигне окото, че Сам продължава да я носи.
Лизи се усмихна сконфузено, а мъжът й влезе в стаичката. Стражът се пресегна и издърпа сгъната до този момент преграда от ковано желязо, затваряйки ги вътре. Докосна стената отвън и в следващия момент подът под краката им засия с очертанията на магически кръг. Елизабет се напрегна, стискайки несъзнателно рамената на Сам.
– Спокойно, каллис. – Сам я притисна леко към себе си, за да й напомни, че е тук. – Няма от какво да се плашиш.
– Не се плаша.
В следващия момент стаичката се разтресе и тя се вкопчи отново в него.
– Сега е доста по-луксозно. – каза й Сам, правейки се, че не забелязва как ръцете й се вкопчиха в него. – Първоначално нямаше стени, а само платформа и всичко около теб се движеше.
Лизи се опита да се съсредоточи върху думите му и да спре да се оглежда напрегнато наоколо.
– Като платформите по строежите, с които вдигат тухлите ли?
– Асансьорите? – попита я, преди да си даде сметка, че тя виждаше нещо такова за първи път. – Да, може да се каже. Има каменна платформа, която се издига и спуска с магия. Първоначално бяха изкопали шахтата и бяха сложили само платформата, но после станаха няколко инцидента и се наложи да сложат и стени. За по-сигурно.
– Какви инциденти? – попита Лизи напрегнато.
– Нищо, което да може да се случи сега. – успокои я. – Някъде първия месец, след като откриха асансьора към палата, в него се качи някакъв напудрен търговец, с повече шалове, отколкото носеха дори танцьорките. И естествено, докато се издигаше, един от воалите на тоалета му се закачи за стената и го дръпна, докато платформата продължи да се издига. Малко след това се появиха стените.
Елизабет се загледа през решетките от желязо в бавното движение на камъка. Не искаше, но въображението й услужливо изрисува как би изглеждала премазана между платформата и скалата човешка глава. После погледна към мъжа си подозрително.
– Имаш ли нещо общо с това?
– Ще се обиждаме ли, шейа? – Сам леко я подрусна. – Ка‘Раим никога не би оставил работата му да се мисли за нещастен случай. Особено в началото на кариерата си.
Лизи прехапа устна, за да не се разсмее.
– Прости ми. Не знам какво си мислех, за да кажа нещо такова. – каза му и го целуна по бузата.
– Така е по-добре. – заяви, преди гордо да продължи: – Но пък инцидента ми даде идея. Вратата и тавана ги сложиха заради мен.
– Естествено. – Лизи го изгледа криво и завъртя очи. В следващия момент сви вежди притеснено. – Нали не си убил някой прадядо на Рамая?
– Не, но беше поръчка от неин прадядо.
Лизи повдигна вежди, но не попита нищо повече. Сам понякога забравяше, че неговата амара не одобрява тази част от живота му, нито какво беше свързано с нея.
– Скоро ще слизаме. – уведоми я, колкото за да смени темата, толкова и да я подготви за спирането, след което внимателно я пусна да стъпи на краката си, като остави ръката си на гърба й, в случай, че има нужда да я прихване. – Мислиш ли, че ще можеш да ходиш, каллис?
– Можех да ходя още преди половин час. – каза му и повдигна лице, за да му се усмихне. – Нищо ми няма. Само ще трябва да измислим друг начин, по който да усвоя атмата.
– Имам нещо на ум.
В следващият миг асансьора спря да се движи и Елизабет се зачуди дали не са заседнали, защото не бяха спрели на друга площадка. Срещу тях беше просто същия камък, който бе гледала през последната минута. Тъкмо щеше да попита Сам какво става, когато стената пред тях се разцепи. Лизи очакваше някакъв звук, но цепнатината се разширяваше безшумно.
– Шей-азари, Казра-азари. – поздрави ги стражът, който чакаше до отвора.
Мъжът отвори решетката и се отдръпна встрани. Лизи усети лекият натиск на ръката на Сам върху кръста си и пристъпи в светлината на деня. В асансьора светеха атеши, но не можеха да се мерят с яркото слънце над Ан Налат. Лизи примижа за малко, докато успее да отдръпне атмата си още по-навътре и най-вече далече от зрението си, което само след малко се приспособи към светлината, разкривайки й това, което носът  вече й беше казал.
Намираха се в градина в сянката на съвсем истинска върба. От лявата им страна имаше езеро, в което между водните лилии плаваха жълти и червени рибки. Бяха стъпили на пътека, направена от плоски камъни, между които растеше свежа, зелена трева. От двете й страни растяха ароматни цветя, а засадените дървета хвърляха приятна сянка и те подканяха да поседнеш на някоя от пейките, за да се полюбуваш на зеленината, която в града бе толкова оскъдна. Лизи бавно се завъртя, за да може да огледа всичко и се обърна точно на време, за да види как вратата на асансьора се затваря. Ако не знаеше, че бяха излезли точно от там, щеше да реши, че си измисля, защото зад тях имаше няколко метрова скала, покрита с мъх и сукулентни растения, някои от които цъфтяха с малки розови, бели и сини цветчета. Само стражът пред входа свидетелстваше за това, че има нещо, което да се охранява.
Лизи се боеше, че не е добра идея, но въпреки това вдиша дълбоко свежият аромат на градината около тях. Би останала цял ден тук, ако можеше, но сега хвана ръката на Сам и го остави да я поведе.
Градината кипеше от живот. Придворни дами и господа седяха на цветни килими върху меката трева и закусваха. Други пък играеха някаква игра с топка, която удряха с чук в опит да я прекарат през поредица от обръчи. Слуги се щураха насам-натам или стояха встрани, готови да изпълнят всяка прищявка на господарите си.
Няколко от благородничките забелязаха преминаването им и приближиха глави едни към други. За секунди мълвата се разнесе и изведнъж се оказа, че всички ги зяпат. Лизи чу писклив смях отнякъде и внезапно си даде сметка, че дори дрехите на слугите са по-скъпи от тези, които тя носеше. Мястото й изобщо не беше тук. Щеше да злепостави Рамая…
– Ако не беше ти, сега щяха да лежат в краката на Малора и да се молят тя да ги настъпи. – каза Сам тихо. – Никога повече не си мисли, че си по-малко от тях, Елизабет. Заслужаваш да си тук много повече, от който и да е от тях.
Лизи вдигна лице към него. Изражението му бе твърдо. Категорично. Изказваше факти и очакваше да му повярва. Така че тя кимна, пое си дъх и изправи рамене. Сам вдигна ръката й към устните си и я целуна, преди да продължи напред, без да обръща повече внимание на хората в градината.
Скоро измежду клоните на дърветата се появиха белите стени на замъка. Макар да бе видим от всяка част на града, пак не бе готова за това колко е огромен. Трябваше да е поне четири етажа висок, а в него сигурно щяха да се съберат пет-шест от жилищните блокове като този, в който двамата със Сам живееха. Бе чела в пътеписите на лорд Рийв, че се говори, че има над двеста стаи, но той самият никога не го бе виждал от толкова близо, колкото Лизи.
Дворецът имаше квадратна основа, но ъглите му бяха заоблени. Една голяма централна арка се издигаше на два етажа височина, а от двете му страни стоеше по една по-малка. На всеки ъгъл имаше минаре, което разсичаше като копие небесата, а в центъра стоеше гигантски сребърен купол, който в ясните нощи на пълната луна сякаш искреше със своя собствена светлина.
Фасадата бе покрита с резби на флорални мотиви и инкрустирана с още сребро. Напомняше й на деликатните украшения, направени от слонова или китова кост и не можеше да си представи как някой е успял да постигне всичко това без магия.
– Красив е, нали? – Лизи бе толкова запленена, че гласът на Сам до ухото й сега я стресна. – Отнело им е двадесет и пет години да го построят, но подготовката на материалите е отнела дори повече. Белият камък е бил пренесен с магарета и коне от вътрешността на страната.
– Невероятен е. – промълви Лизи.
– Всеки камък е украсен, преди да бъде поставен и е имал точно определено място. – продължи с тих глас Сам. – Първите каменни блокове са били за външните стени и майсторите са работели по тях през цялото време на строежа, за да бъдат готови, когато дойде време да се поставят. Три поколения каменоделци са работели по тях. Чист късмет е, че след появата на магията камъка се е оказал не само красив, но и силно податлив на нея. Няма да намериш по-добър, в който да вграждаш заклинания. Магьосническата кула е от същия, а сега магьосниците контролират кариерите, откъдето се добива. – докато обясняваше, двамата се бяха приближили до сградата и Сам спря до стената, за да й покаже една от резбите. – Тук е вградена руна за здравина, а до нея ще видиш такава, която не позволява на камъка да се напича или да изстива прекалено много, затова е винаги приятно хладен. Има още заклинания против разрушаване, палене, не можеш да ги стопиш, а и насекомите не могат дори да се приближат до тях. И всеки един камък е омагьосан по този начин.
– Всеки един? – ахна тя и наклони глава назад, поглеждайки към купола. – Дори с магия сигурно пак им е отнело години.
– Почти десетилетие им е трябвало. – потвърди й Сам.
– Трябвало? Не си бил тук?
– Не. Тогава… – Сам спря, учудвайки се на това, че болката не избухна зад очите му. Щеше ли някога да свикне? – Това се е случило през първите години, когато съм се появил тук. Тогава живеех в подземието. Когато излязох от него, омагьосването на камъните беше приключило отдавна. Преди шестдесет години.
– Шестдесет… – повтори тя.
Сърцето й се сви. Дори не можеше да си представи какво е да бъдеш сам, в тъмното, толкова дълго. Само че за него е било по-зле. Не е бил сам. Малора е била там. Усети как кръвта й закипя.
– Иска ми се да можехме да я убием отново. – процеди.
– Това беше отдавна, каллис. – каза й меко Сам и се наведе, целувайки я нежно. – И всичко свърши. Пък и аз не знаех какво е време. За мен то нямаше никакво значение. Знаех само какво е вън и вътре. Така че не съм го усетил толкова зле, колкото си представяш.
– Това не е по-добре, Сам. – каза му и го прегърна.
Наистина нямаше идея как Сам е толкова… нормален след всичко, което й бе споделил. А то дори не бе толкова много. Само Боговете знаеха какво всъщност бе преживял. Ако тя бе на негово място… Не беше сигурна, че ще е способна да прегръща някого толкова внимателно. По-скоро сърцето й щеше да е пълно с омраза. Но нейният Сам беше силен. По-силен, отколкото дори той си даваше сметка.
– Обичам те, каллас.
– И аз те обичам. – отговори й и я целуна.
Мощен грак прокънтя из земите на двореца. Със свистене на криле Франк се сниши до тях и кацна право върху главата на Сам, където изграчи гордо отново и изтрака с клюн, сякаш за да привлече внимание към това, че целият е лилав. Лизи долавяше миризмата на боровинки. Трябваше да прехапе устни, за да не прихне, като видя кривата физиономия на Сам, който май не оценяваше, че е избран за клон.
– Чарли със сигурност щеше да каже нещо относно това, че си дърво. – усмихна му се Лизи и предложи ръката си на Франк.
– Трябва да обясниш на гарвана си, че не съм. – избуча й Сам.
– Откога е мой гарван?
– Откакто те видя за първи път. – отговори й Сам, а в следващия миг усети как омазаният с боровинки клюн го чукна по главата. – А, не! – заяви и размаха ръка, карайки птицата да полети с недоволно грачене.
Елизабет се засмя, а когато Франк с възмутено грачене кацна на рамото й, започна да го гали.
– Няма, няма. – каза му успокоително. – Знам, че е лош.
– Ужасно си го разглезила. – продължи да недоволства Сам, сочейки обвинително с пръст гарвана, който тъкмо си изтръска перата и бухна доволно. – Виждаш ли? Преди никога не правеше така!
– Спри да ревнуваш. – усмихна му се и тръгна към входа на замъка.
– От гарга? – попита я Сам и се изравни с нея. – Никога.
– Аха.
Лизи започна да гали разсеяно Франк, като през това време продължаваше да оглежда замъка. Вече почти бяха доближили голямата централна арка, пред която пазеха стражи с копия. Бе забелязала други на равни интервали по целия периметър.
– Как успя да построиш дома на Ираж на същите скали?
– Не са точно същите скали, а по-надолу. – поправи я. – И е вътре в самите скали, което означава, че ако някой иска да стигне до замъка, първо трябва да мине през домовете на благородниците, които изобщо не хабят пари за всякакви защити. Колкото до въпроса ти… по стандартният начин. С много пари, подкупи и услуги.
– A’азвамът нямаше против?
– Първоначално имаше, но се разбрахме, че и за двама ни ще е изгодно да си построя имението там. По това време Ираж все още не беше чак толкова богат, колкото е в момента, но авоарите му растяха стремглаво и докато договорим сделката, само а‘азвамът имаше повече пари от него. Реши, че Ираж е подходящ за приятел.
– А сега? – погледна го с интерес. – Вярно ли е, че Ираж е най-богатият човек в Лунарата?
– Вече не, защото умря.
– Не те ли е яд? – попита го.
– За какво? Парите не са загубени. Просто са наследени. Което значи, че вече няма нужда от Ираж. В известен смисъл даже ще е по-лесно и удобно, просто ще трябва малко време другите да свикнат.
– Наследени? От кого?
Преди Сам да отговори, един от стражите пристъпи напред и се поклони.
– Шей-азари, Казра-азари. Далширът ви очаква.
Разговорът им нямаше как да продължи, защото стражът тръгна пред тях, повеждайки ги по коридор с висок таван, от покрива на който се спускаха на равни интервали красиви полилеи от планински кристал. Атешите в тях светеха силно, а светлината им се пречупваше и падаше по стените, рисувайки красиви картини върху стените и пода. Тук резбованите камъни бяха оцветени освен със сребърно и със златно, а част от цветните мотиви бяха инкрустирани с полу-скъпоценни камъни, създавайки своеобразна по вид цветна мозайка. Всичко в коридора говореше за богатство и разкош. От дебелите килими, до ниските широколистни дървета в посребрените си саксии. Вратите, покрай които минаваха, бяха от тъмен махагон – дърво, което от поколения не растеше в Хайрани.
Стражът спря пред една от вратите. Почука три пъти отсечено, преди да отвори и да се дръпне в страни, за да им направи място да влезнат. Двамата се озоваха в кабинета, който като всичко в замъка, беше от бял камък. На пода имаше мек килим, в който краката им потънаха. Лек бриз развяваше дантелените пердета пред отвореният прозорец срещу тях. Самата стая беше голяма. Имаше диван и канапета, въпреки обичаят на хайринци да седят на земята върху възглавници. В ляво половината стена беше заета от библиотека, върху която наред с книгите, се спускаха и пълзящи растения, създаващи илюзията, че самото дърво е живо, а книжата са сложени там само временно. Още няколко саксии бяха разположени така, че да придадат на стаята усещане за усамотение и не толкова на кабинет, от който се управляват почти всички дела на страната. А зад голямото бюро пред прозореца седеше далширът. Косата му беше разрошена. Синините и ожулванията бяха заличени от умели лечители, но под очите му стояха огромни черни кръгове на умора.
Елизабет се поклони.
– Далшир. – поздравиха го и двамата.
Принцът се изсмя сухо.
– При положение, че ми пращате разни нахални птици със съобщение, а не с молба, че идвате, мисля, че можете да ме наричате по име.
– Аз… – започна притеснено Лизи.
Тамеш я прекъсна, махайки с ръка.
– Сядайте.
– Можеше изобщо да не изпратим нищо. – уведоми го Сам, докато се отпускаше на дивана.
– И сега виждам откъде гарванът е научил лошите си обноски. – поклати глава далширът. – Какво ви води насам?
– Рамая и Меридит. – отвърна Лизи, като седна до Сам. – Как са?
– Меридит е добре. – отговори й Тамеш. – Настанена е в една от стаите за гости и се възстановява. Колкото до сестра ми… Там положението е по-деликатно.
– Била ли е… агресивна?
– През първите няколко часа. – Тамеш прекара ръка през косата си, карайки я да щръкне още повече. – Преди известно време сякаш се поуспокои, но не се наемам да кажа колко време ще продължи. Сякаш всичко я изкарва от равновесие. Дори и просто да преминеш през коридора пред покоите й.
Елизабет прехапа устна. До нея Сам се пресегна и хвана ръката й. Тя стисна неговата в отговор.
– Сетивата й трябва да са извън контрол. – каза на Тамеш. – И умението й. Сигурно усеща всичко много по-силно от преди и не знае как да го спре.
– Не искам да я изолирам, Лизи. – каза й отчаяно далширът. – Сега повече от всякога не трябва да я оставям сама. Само че всеки път, като се опитам да я доближа, тя се превръща в това… нещо.
Принцът изглеждаше толкова измъчен, че й се прииска да иде при него и да го прегърне. Двамата обаче не бяха толкова близки, а и той се нуждаеше от решения, не от съчувствие.
– Не е нужно да е сама. – каза му. – Аз мога да бъда до нея. Двамата със Сам можем да й помогнем да се научи как да контролира онова, което й се случва. Сигурна съм, че и Чарли би искал да помогне.
Тамеш запази мълчание, местейки поглед от единия към другия.
– Тя е прекалено нестабилна. – каза несигурно. – Не знам дали изобщо някой може да я доближи и тя да остане човек.
Лизи се наведе напред.
– Рамая е все още човек, Тамеш. Все още е там. Казвам ти го, защото съм виждала мори отблизо. Тя не е една от тях. Просто ще й трябва време, за да се научи как да се справи с всичко, което й се е случило. Измъкнахме я от там едва вчера. Имай малко вяра в сестра си.
– Имам. – увери я Тамеш. Внезапно чертите му се изостриха от гняв. – Нищо от това нямаше да се случи, ако не беше проклетият ни брат! И всички се суетят около него, надпреварвайки се да му се подмазват. А той е неутешим, че е загубил проклетият си демон!
– Този проблем мога да ти го разреша. – каза Сам в настъпилото мълчание. – Само кажи и на никого вече няма да му се налага да се суети около него.
Елизабет го изгледа ядосано, но преди да е успяла да възрази, Тамеш каза:
– Дворцовите лечители твърдят, че може да се оправи, ако му дадем достатъчно време. Засега коронацията не е отменена. – потърка брадичката си. – Смяташ ли, че са прави? Има ли шанс да се… осъзнае?
– Тя го държеше много здраво. Докосването с Лунния камък почти не му повлия. Но съм виждал няколко през годините, които успяха да се възстановят почти напълно.
Далширът въздъхна и се облегна в стола си. Изглеждаше не просто уморен, а победен. Елизабет не можеше да каже, че не го разбира. И нейният брат бе под властта на Малора от дълго време. Беше я изоставил просто ей така, докато умира, така че и тя бе прекарала известно време в мисли как може да го върне.
– Докосването с Лунния камък може да не е достатъчно, но какво ако прекара по-дълго време до него? – предложи. – Според мен си струва да го пратиш да погушка Камъка за един ден.
– Той е незимът, Лизи. – въздъхна уморено Тамеш. – Едва успявам да го убедя да си почива в стаята и да не обяви награди за главите ви.
– Остави го. След първите няколко трупа никой няма дори да си помисли да ни напада повече. – ухили се зъбато Сам, но после погледна към Лизи и прочисти гърлото си. – Иначе може да му наденеш този твой пръстен за няколко дни.
– Мога и да използвам камата, с която я уби, и да му я забия в сърцето. – измърмори далширът. – Така ще се почувства отново близо до нея.
– Не можеш. Няма я. – каза Лизи.
Тамеш рязко се наведе отново напред.
– Как така я няма?
– Откраднаха я, докато всички се суетяха около мен. – обясни и изпуфтя. – Сещаш ли се за рижавият й помощник?
– Асистентът й? Срещал съм го няколко пъти в двореца, когато брат ми я водеше да уреждат сделки. Не мога да си спомня как се казваше…
– Томас. – каза Лизи. – Томас Шей.
– Шей? – повтори Тамеш и внимателно попита: – Като Елизабет Шей?
– Да. – кимна тя. Сам, явно усетил неудобството й, започна да гали опакото на дланта й с палец. – Брат ми.
Далширът отново се отпусна назад с въздишка и потри лицето си.
– Съжалявам. Ще наредя на гвардията и стражата да се оглежда за него.
– Ако е умен, ще е напуснал Ан Налат с каквито бижута и пари е успял да задигне от Малора. Притеснява ме камата да не попадне в грешни ръце. – Лизи се замисли и с крива усмивка се поправи: – По-грешни.
– Не може ли да я проследите по някакъв начин?
– Вече опитахме. – каза Сам. – Скрил я е. Сигурно в нещо, което вещицата е приготвила още като ме прати да я открадна. Чарли периодично ще проверява и ще чакаме да сгреши и да я извади. До тогава сме с вързани ръце.
– Защо не може поне едно нещо да е просто? – измърмори по-скоро на себе си далширът.
– Задавам си същия въпрос от много време. – каза Лизи. – Потърси ме, ако някога намериш отговор.
Още една дълбока въздишка се откъсна от гърдите на Тамеш.
– Като сме започнали да обсъждаме обърканите ситуации, има още една, на която да обърнем внимание и касае теб, Лизи.
До нея Сам се напрегна и впи поглед в принца.
– Колко съм загазила този път? – попита уморено Елизабет.
– Зависи. – Тамеш изкриви устни в сардонична усмивка. – Дали искаш храм, поклонници, статуя, жрици и опашка от хора с различни заболявания, които да те преследват, за да ги изцелиш.
– Моля? – изгледа го объркано тя.
– Стражата и гвардейците говорят, Лизи. Как легендите са истина. Как великата Ну‘Ахра се е появила и е победила злото. И как тя е чужденка, със сини очи и дори има птица. Точно както в легендата. – при последното кимна към Франк, който продължаваше невъзмутимо да дреме на рамото й.
Елизабет също погледна към гарванът, опитвайки се да асимилира какво, нечистите да я вземат, й бе казал принца.
– Аз? – попита с нервен смях. – Мислят, че аз съм Ну‘Ахра?
Очакваше той да признае, че се шегува, но вместо това той продължи сериозно:
– Което може да се окаже проблем. Авторитета на семейството ще се срине, ако се разбере, че годеницата на незима е демон, който е отговорен за смъртта на Боговете само знаят колко много хора и е въртял всички в замъка на малкия си пръст. – явно усети, че беше започнал да говори през зъби, защото сега се прокашля. – Ще трябва да те помоля да скрием историята и да се постараеш да не си толкова… божествена. Поне за известно време.
– И защо да се отказва от всичко това? – попита спокойно Сам. – Като Ну‘Ахра ще има власт и уважението на околните. Може дори да се издигне в обществото.
– Защото обществото ще се срине, ако уважението към имперското семейство се загуби. – отговори му направо Тамеш. – Сега има някакъв ред, защото знаят, че не може да се доберат до повече власт, но ако паднем… – прочисти гърлото си и погледна към Елизабет: – Естествено, ще те компенсираме.
Лизи размаха ръце.
– Нямам нужда от компенсация.
– Напротив, има. – възрази Сам.
– Така е. – съгласи се с него далшира. По изражението му премина подозрение и неохота, преди рамената му просто да се отпуснат сломено. – И като те гледам, даже имаш нещо на ум, така че ще си спестя предложенията и направо ще те попитам какво.
– Нещо съвсем не толкова сложно, колкото си мислиш. – Сам игнорира опитите на Лизи да го ощипе, за да го накара да престане. – Цената на мълчанието й е да може да посещава Рамая когато пожелае. За колкото време пожелае. Без предварителни уговорки и часове. Стражите просто ще я пускат.
Тамеш стисна устни и ги прикова с хладен поглед.
– Не съм готов да сключвам сделки, които включват сестра ми, Казра.
Преди Сам да е успял да каже нещо друго, Лизи побърза да се намеси:
– Ще й помогна. Знаеш, че мога. Видя го в тъмницата. Ако не друго, то поне ме слуша.
Далширът замълча. По всичко личеше, че не му е приятно да признае, че е права.
– Можеш да я виждаш. – отговори й накрая. – Но искам да ми докладваш всичко след всяка среща.
– Ако говорим за момчета, няма никакъв шанс. Това е секретна информация. – опита да се пошегува Лизи, само че успя да го накара само да присвие очи срещу нея. – Рамая ми е приятелка. Ще споделям с брат й всичко, което е нужно да знае за състоянието й. Ако далширът иска доклади, може да си пробва късмета с някой друг.
– Брат й иска да знае как да й помогне и как да я предпази, а това няма да стане без информация. – отново забарабани с пръсти по бюрото, без да откъсва поглед от нея и без да забелязва как Сам също не го изпускаше от своя и бавно се привеждаше напред. Накрая изпуфтя и махна с ръка. – Но ще мина и без доклади, ако ми дадеш думата си, че ще ми споделиш всичко, което не касае любовният й живот. Боговете са ми свидетели, че не искам да знам за него.
Само защото не знаеше за увлечението й по Чарли. Тогава щеше да мисли съвсем различно. Тя обаче нямаше никакво намерение да му казва.
– Имаме сделка. – кимна Елизабет. Поколеба се за секунда, но после каза: – Имам още една молба.
– Каква?
– Компенсация за стражите от храма. И за семействата на загиналите от тях. За повечето те са единствен източник на доходи и вода.
– Вижда ми се справедливо. Може даже да ги вземем на работа, ако решат да се преквалифицират.
Сам отвори уста да му каже, че те вече си имат работа, но бързо успя да съобрази, че това е шанс, който те може би щяха да искат за себе си. Не беше негова работа да им го отнема, колкото и да не искаше да ги пуска да работят за друг.
– Ще им предам предложението.
– Разчитам на теб. – каза Тамеш. – Както и да се погрижиш да не разпространяват легенди за преродената Ну‘Ахра.
– Хората ми няма да кажат и дума. – отговори му Сам.
Далширът кимна отсечено. Очите му се преместиха от единия към другия, като накрая се усмихна криво.
– Никой никога няма да научи какво точно направихте. Никой няма да ви почита като герои. Но знайте, че аз никога няма да забравя. – сведе глава в поклон. – Благодаря ви. На вас двамата и на всички, които се отзоваха. Дори на Флетчър.
Лизи се спогледа със Сам. Не знаеше за него, но тя усещаше как страните й се зачервяват от неудобство.
– И макар да съм сигурен, че ще съжалявам, предайте на Флетчър, че заповедта за ареста му е отменена и за момента няма нужда да се крие по разни дупки.
– Ще е доволен да научи, че може отново да се вихри. – каза Сам.
– Кажи му да не се развихря поне няколко седмици. – предупреди Тамеш.
– Не съм сигурен, че му е по силите.
– Като казах, че съм сигурен, че ще съжалявам, не очаквах да е толкова скоро. – поклати глава далширът. Погледна към часовника на стената, а после и към Лизи. – Преди половин час са й занесли храна, така че сега е подходящ момент. Може би дори ще можеш да я накараш да хапне нещо. Не е яла, откакто я прибрахме, а не знам дали и преди това са я хранили. Вода също отказва да пие…
Възел от притеснение се стегна в стомаха на Елизабет и тя скочи на крака.
– Заведи ме при нея.

 

 

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com

» следваща част...

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??