Елизабет осъзна, че не се бе връщала на площада от Лунния фестивал. Оглеждаше се смълчано, докато Сам крачеше към него по алеите на парка, обрамчени от дървета, които растяха толкова здрави само заради магьосниците и сянката, която скалата, където дворецът се помещаваше, хвърляше. Не знаеше точно какво бе очаквала да завари, но всички следи от нападението на морите бяха заличени. Тревата бе равна, цветя се полюшваха леко на морския бриз, а Магьосническата кула стърчеше все така бяла и величествена в центъра. За разлика от сградите, покрай които бяха минали, тук нямаше и помен от последиците от всички заклинания, които бяха използвани. От всичката смърт и страх.
Никога повече. Никой нямаше да пострада заради Малора повече. Само й се искаше да я бяха спрели, преди да успее да нарани толкова много. Сякаш усетил мислите й, Сам я прегърна малко по-силно и целуна главата й. Не каза нищо и в момента Лизи му бе благодарна за това.
Като наближиха извисяващата се стотици метри над центъра скала, ...